Този текст е редактиран препис от лекция, изнесена на 28 септември 2019 г. на симпозиум на Фондация „Розенкройц“ в Бад Мюндер (Германия).
Когато гледаме многобройните същества и явления, които ни заобикалят, понякога може да изпитваме чувство на голяма признателност към Природата. Именно едно такова чувство на почти религиозна благодарност е характерно за възприятията на Гьоте. За да обясня това, искам да се спра на едно събитие от детството му, което е описано и в автобиографията Dichtung und Wahrheit (букв. Художествена измислица и истина, превод на бълг. издание – Поезия и истина).
Когато Гьоте е седемгодишен, той живее в една скосена стая в къщата на родителите си във Франкфурт. Гледайки през прозореца на изток, той имал възможност да наблюдава покривите на града. Сутрин ставал много рано, малко преди изгрев слънце. Точно пред прозореца той поставя пирамидална стойка, върху която е подредил колекцията си от находки – естествени вещи като шишарки, семена, минерали, кости и т.н., които представят няколкото природни царства. По време на изгрева той често улавял светлината на слънцето с джобна лупа и запалвал с нея свещта, която стояла на върха на поставката. За него това е религиозно действие, богослужение.
Още като дете той бил убеден, че всички същества в света и всички природни явления произлизат от божествен и духовен източник. А светлината на слънцето, която помагала на Гьоте да запали свещта, му разкрила този духовен източник.
На 80-годишна възраст Гьоте описва подобно преживяване в стихотворението си Vermächtnis, което е написано през февруари 1829 г.:
Никое същество не може да се превърне в нищо!
Вечното продължава да бъде във всички,
Съществуването те изпълва с радост.
Битието е вечно; защото принципите
поддържат живите съкровища,
които красят вселената.
Цял един човешки живот лежи между тези две преживявания на седемгодишното момче и 80-годишния поет, който изразява идеята, че съществуването те държи изпълнен с радост. През целия си жизнен път Гьоте непрекъснато се опитва да разбере вътрешната същност на света – било чрез изкуството, било чрез науката.
Критика на реализацията
Подобен възглед за света обаче не може да се приеме за даденост. По-скоро е вярно точно обратното. Нашето обикновено съзнание поначало възприема нещата само в рамките на своето пространство и време. След това тези неща се свързват с термини или понятия, които не докосват Вечността. Тези термини и представи само ни помагат да се ориентираме и да поддържаме ориентацията си през целия живот. В есето на Гьоте Der Versuch als Vermittler von Objekt und Subjekt (Експериментът като посредник между обекта и субекта), се казва:
Веднага щом възприемем предметите около нас, ние започваме да ги разглеждаме по отношение на самите себе си. [1]
Това според него е естественият начин на възприемане на света. При нормалния начин на възприемане на света ние свързваме обектите от него с нас и нашите чувства. Не се радваме на съществуването на самия обект, а се радваме повече или по-малко на себе си. Човешкото съзнание създава образи с постоянно висока самооценка. То е оплетено в себе си и не може да достигне до света.
Тази трагедия е и основният мотив на гьотевия „Фауст“. Трагичният герой на драмата, Фауст, формулира своята загриженост за осъзнаването и разбирането на света по следния начин:
Аз трябва да позная силата,
която свързва най-съкровените енергии на творението;
нейните жизнени сили, нейните семена да изследвам
и да захвърля размяната на празни думи.
Но след това той стига до заключението:
Научи това,
че в действителност нищо не можем да знаем!
Че в сърцето ми като огън гори.
…
Никое куче повече не би живяло по такъв начин.
Кант: Законите и явленията съществуват само по отношение на човека
Това е проблемът на познанието, с който Фауст трябва да се бори. Той не успява да открие произхода и основанията на света. Дори когато се опитва да разпознае „най-съкровените енергии“, той не е в състояние да го направи, да достигне до реалността.
В епохата на Гьоте този проблем или критика на човешкото познание е очертан от Имануел Кант:
Защото законите не съществуват в явленията като такива, а само спрямо на субекта, който ги възприема чрез разума. Съответно и явленията не съществуват сами по себе си, а само по отношение на нас – чрез сетивата. [2]
По-нататък Кант продължава:
Но видимите образи са само представи за неща, които остават неизвестни по отношение на обективното си съдържание. Тези фантазии обаче не са обвързани с никакви асоциативни закони, освен със закона, който им се налага от асоциативната сила на възприемащия субект.
Тук философът твърди, че всички човешки разбирания са обусловени от субекта. Всички природни явления, всички закони, които смятаме, че разбираме, се оказват относителни. Те съществуват само по отношение на нашето собствено състояние. В този контекст Кант говори за коперниково обръщане. Всъщност по-подходящото название би било обърнато коперниково обръщане: Докато Коперник превръща геоцентричната теория за Вселената в хелиоцентрична, Кант прави точно обратното. Той превръща ориентираното към обекта човешко познание в ориентирано към субекта. Обикновено приемаме, че познанието следва съдържанието на обектите. Вместо това Кант ни показва, че обектите се приспособяват към състоянието на субекта.
Следователно познанието не е в състояние да достигне до вътрешната същност на обектите или до „обекта сам по себе си“, както го нарича Кант. Той формулира мислите си доста умерено. За сметка на това Гьоте вижда тук трагедията в процеса на човешкото разбиране. Докато Кант може да живее в хармония с този процес, Гьоте оставя своя Фауст да каже:
Никое куче повече не би живяло по такъв начин.
Гьоте развива тази мисъл по още по-драматичен начин в епизода на срещата на Фауст със земния дух. Когато главният герой изразява увереността си, че може да разбере вътрешното битие на света, казвайки: „Неспокоен дух, как се чувствам доближен до теб!“, духът отговаря:
Подобен на духа си ти и ти разбираш, а не аз!
Това е сърцевината на Кантовата критика на разбирането: Във всеки обект човешкото познание отразява само самото познание, а не обектите.
(продължава в част 2 или част 3)
