Истинското спокойствие не може да се основава на потискането на противоположни чувства.
Пожелаваме на себе си и на другите колкото се може повече щастие, но какво ще стане, ако най-висшето чувство на щастие, ако истинското спокойствие предполага, че човек трябва да е преживял и най-дълбоката болка?
Щастието възможно ли е само в сърце, което е узряло чрез удоволствия и неудовлетвореност?
Истинската радост е сериозно нещо.
Seneca
Не, това не е оправдание за веселието в катастрофални времена. Причини да не сме весели могат да се намерят в изобилие във всеки ежедневник, в токшоута, в публикации в интернет – и в ежедневието ни.
Нека направим теста. В някой случаен ден, не непременно в първият слънчев, летен ден след дълга поредица от студени, сиви, облачни дни, нека се разходим по улиците на града. Минете покрай сгърбени рамене, ниско спуснати качулки, покрай лица, които изразяват скучна празнота или мълчаливо отчаяние.
Много ли хора са загубили усмивката си? Не е ли нереално, дори провокативно, да се осмелиш да се усмихнеш?
В своята високо оценена книга „Über die Heiterkeit in schwierigen Zeiten“ (За спокойствието в трудни времена) Аксел Хаке пише:
Усмивката има вътрешен и външен ефект. Тя развеселява усмихнатия и този, към когото е насочена. Усмивката може да предизвика верижна реакция. Вие се усмихвате на някого, той ви отвръща с усмивка, така усмивката влиза в света и се разпространява. Трябва само да започнете.
Докато разчиствах тавана, дейност, която има незабавен ефект на веселие и лекота, наскоро намерих статия от 2015 г. След като подробно описва настоящите кризи, авторът обобщава както следва:
Трудно е да се каже дали негативното и заплашителното, песимизмът и мизантропията вече са взели превес. Едно обаче изглежда сигурно: мракът вече е напреднал толкова, че сам по себе си се е превърнал в доминираща сила, срещу която трябва да бъде насочена подривна сила на увереността. Също така е сигурно, че хората ще обвиняват другите, ако не открият силата в себе си. (DIE ZEIT, 27.8.2015)
Въпросът е: откъде черпим тази увереност, тази вътрешна сила?
Винаги дълбоко съм се възхищавал на хора, които сред най-големите вътрешни и външни предизвикателства не само са запазили вътрешната си свобода и човешко достойнство, но и са се издигнали над себе си по чудесен начин. Такъв е оцелелият от концентрационен лагер Виктор Франкъл, за да посоча само един пример.
Изглежда почти невероятно, че хора в невъобразимо страшни житейски ситуации все още могат да проявяват чувство за хумор. Преди години прочетох една вестникарска статия, която ми остана незабравима, за британски военнопленници в нацистки лагер. Чрез всевъзможни хитри идеи те изразяваха фино подигравка на условията си, което правеше пленничеството им повече или по-малко поносимо.
Способността да се използва хумор може да служи като оръжие срещу неизбежните страдания на нашето съществуване. Тя свидетелства, както казва Фридрих Шилер в есето си „За възвишеното“, за факта, че човек носи вътрешна свобода, която го издига над всяко страдание.
Спокойствието в нещастни обстоятелства изисква дистанциране от собствените очаквания, т.е. отношение на спокойствие към всеки възможен изход.
Спокойствието е свързано с отпускането. То е подобно на прощаването – да не таиш злоба. Да се чувстваш лек не означава да приемаш несправедливостта или да отричаш болката. Спокойствието е отношение на благост, което върви ръка за ръка с добротата и мъдростта.
Трябва ли винаги да преминаваме през ежедневието с безметежна усмивка и да радваме ближните си с лъчезарното си присъствие и да бъдем винаги „в добро настроение“? Не живеем ли вече в „общество в постоянно състояние на опиянение“, както с тъга констатира философът Вилхелм Шмид в книгата си за Щастието?
Общество, характеризиращо се с „пристрастяване към щастието“, неспособно да скърби и вместо това се опитва да направи живота по-поносим с помощта на алкохол, наркотици и психотропни лекарства или с маратонско гледане на сериали в Netflix?
Истинското спокойствие не може да се основава на потискането на противоположни чувства. Немският поет Кристиан Моргенщерн пише:
Колкото се може повече щастие, казват. Но какво, ако най-висшето чувство на щастие предполага, че човек трябва да е преживял и най-дълбоката болка? Ако щастието е възможно само в сърце, което е узряло чрез удоволствия и неудовлетвореност? Който иска колкото се може повече възможности за щастие, трябва да иска и колкото се може повече нещастие, или отрича основните условия за него.
И продължава:
Не се ли крие възможността за все по-голямо щастие във все по-голямото познание и любов (във все по-висши форми)?
Способни ли сме на това – на ведро спокойствие по собствено решение и със собствени сили?
Дарът на болезнените преживявания може да бъде, че спираме по избрания от нас път и започваме да размишляваме върху себе си и живота като цяло. Вероятно трябва да сме страдали, за да освободим състраданието, мъдростта и спокойствието от затвора в нас.
Не всеки трябва да преживее тежки удари на съдбата, за да постигне това. Въпреки това, в думите на средновековния мистик Майстер Екхарт се крие дълбока истина:
Страданието е най-бързият кон към съвършенството.
Как можем да постигнем равновесието, което ни позволява да бъдем весели, независимо дали сме на върха или на дъното на колелото на съдбата? Тук се отваря врата и разкрива ново ниво. Ново? Наистина ли? Древните гърци вече знаеха, че истински хармоничен живот, eudaimonía, може да бъде постигнат само в хармония с божествения световен ред, когато се възприемаме като част от изобилието на безкрайното.
Това, което представлява сериозен проблем за много съвременни хора, освен безбройните страхове, оплаквания и неудобства, които носи съществуването на Земята, е, че не може да се намери смисъл в това, което се случва. Трудно е да се разбере – за да цитирам Фауст на Гьоте –
какво държи света в същността му.
Разбира се, мога да изкрещя презрението си към смъртта с остроумие и хумор в една на пръв поглед безразлична вселена. Това обаче не ме освобождава от неизбежното знание за моята смъртност, за преходността на всичко и на всички, които съм обичал. В ретроспекция, не само в часа на смъртта, много неща, които някога съм смятал за ценни, всички драми, които са движели колелото на живота ми, губят своето значение.
Това би могло да ме вкара в дълбока депресия. Или ТОВА би трябвало да ме направи весел?
Може би ще почувствам и импулс да се разсмея с невероятно лечебен, освобождаващ смях, който да отекне в хармонията на благосклонна вселена, която ми отговаря.
Вилхелм Шмид говори за „щастието на съгласуваността“, за „изобилие от преживявания на трансцендентност в метафизичното“:
Много лесно е да си представим, че това е основният принос за осъществяването на един пълноценен живот: да отворим живота към едно измерение на трансцендентността, което надхвърля границите на ограничения живот…
Такива прозрения могат да бъдат от голяма помощ, но е важно да не се задоволяваме само с тяхното интелектуално признаване. Често можем да наблюдаваме с учудване, че хората продължават да страдат, вместо да се сбогуват с обичайните си модели на мислене и чувстване. Съвременните изследвания приписват това на невронните пътища в мозъка, които се превръщат в дълбоко вкоренени коловози от постоянно повтарящите се стимули. Това ни прави зависими от обичайната ни токсична доза негативизъм. Изглежда, че наистина ни е приятно. В всеки случай, медиите процъфтяват и се хранят от общото желание за мрачни прогнози.
Добрата новина е, че можем да създадем нови невронни пътища в мозъка. Сърцето ни е ключът, когато най-накрая се отвори и с любов и радост играе своята роля в процесите на обновление. .
Когато сме готови да напуснем познатото ни ниво на реалност, нещата най-накрая се разтварят в спокойствие. Ако сме „сериозни“ в преминаването през процес на ментална и духовна трансформация, страданието се превръща в радост. Откриваме, или по-скоро разкриваме, радостта като наше рождено право. Тя вече е заложена в нашето същество.
„Heiterkeit“ – немската дума за веселие и спокойствие, първоначално е била метеорологичен термин, който описва светлината на небето. Дълбоката, безпричинна радост, която е независима от външните обстоятелства. Светлината, цветовете, звуците са проявления на нашето небесно същество.
На нежните крила на тази небесна вибрация можем да се издигнем във въздуха и да погледнем от птичи поглед на нашия живот и на човешката дейност. С цялото си състрадание – това е много забавно, трагикомично и изключително освобождаващо!
Тогава вече не става въпрос толкова за справяне с тежестта на живота, колкото за преобразуването му заедно с другите, които също се учат да „летят“.
Веселата безметежност не е духовно избягване. Тя осветява мрака и показва пътя навън. Тя води от болката и тъгата на раздялата към радостта от свързването с лечебния, свещен източник на всички същества.
