Нещо такова

Човекът ли? Това не е въпрос,
а чисто съзерцателна дилема.
Прокаран между полюсите мост.
Безвремие в пашкула си от време.

Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.

Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.

Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.

И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен…

Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.