XXI век ще бъде духовен, или няма да го бъде.
Андре Марло
Това, което гъсеницата нарича „злополука“, визионерът нарича „пеперуда“.
китайска поговорка
Завъртам крана и потича обилно студена или гореща вода, напълно годна за пиене. В края на деня натискам ключа и мигновено се появява светлина, която осветява всичките ми дейности, ако е необходимо до късно през нощта. Есента и зимата ли идват? От радиаторите грее нежна топлина, без да се налага да полагам и най-малкото усилие за това. Придвижвам се с автомобил, използвам много електрически устройства, които следва да улесняват живота ми, общувам в реално време с целия свят и т.н. Освен това съм и много активен човек. Всичко това е един зашеметяващ лукс, немислим допреди век – един реверанс към историята на хомо сапиенс.
Но всичките ми материални блага имат своята цена: поробването на три четвърти от човечеството, обречено на бедност, глад, всякакви епидемии, изселване, социална нестабилност и насилие; опустошаването на горите, влошаването на климатичните условия, смъртта на океаните, безплодието на почвата и т.н. Всичко това също е било немислимо само допреди век .
Аз живея в тази западна цивилизация, принадлежа ѝ физически и културно, възползвам се от нейните предимства, страдам от нейните недостатъци. Това е „моята“ цивилизация. Едно цяло съм с нея, за добро или за лошо. Следователно аз също споделям изцяло, съвместно и поотделно, отговорността за нейното въздействие върху планетата и човечеството.
А в такава глобална опасност ни е хвърлила именно самата ни нужда от сигурност. Превесът на комфорта над етиката, на непосредствените удоволствия над духовността изкопа нашия колективен гроб. Попаднали сме в капан, който сами сме си създали.
Разбира се, това състояние на многостранна криза ни подтиква сляпо да търсим отговорните, виновните: политически лидери, индустриални лобита, глобализирани финанси, „правителството в сянка“ и т.н. По този начин се опитваме да се отървем от собствения си дял от отговорността, да хвърлим вината върху властите, върху институциите, чиито представители сами сме избрали. Но ние всички участваме в тази цивилизация, в нейните ценности, в нейния начин на организиране на живота на Земята.
Ценностите, които са в основата на нашата цивилизация (безкраен растеж, индивидуализъм, конкуренция, овладяване на природата), могат да се обобщят с една-единствена дума: его. Егото, жадно за растеж на всички нива, безразлично към страданието на другите, но много внимаващо за своето собствено страдание и бързо взимащо ограничителни мерки веднага щом се появи – с всички средства на разположение, независимо от цената (която за предпочитане да се плати от другите), независимо от последиците за планетата. Егото е доброволно сляпо за собствената си ограниченост, за своята смъртност, обсебено от непосредствения си интерес, по възможност за сметка на всичко и всички.
Удоволствията и развлеченията, „секретирани“ от нашата цивилизация, са само кухият израз на бягството от страданието, на отказа от очевидното, на отричането на смъртта. Парадоксално, но тази „цивилизация на егото“ значително увеличава общото страдание на света и на човечеството, включително и в самата нея; всеки ден тя разкрива малко повече своите недостатъци и противоречия и разпръсква смърт над всичко, което е монополизирала.
Егото е хищник по природа. Жаждата му за власт, богатство, признание, удоволствие е неутолима. То поглъща, за да расте; това е вписано в неговата ДНК. Кризата, през която преминаваме, не се дължи на провалената политическа организация, на корупцията на избраните чиновници, на завоевателната агресия на големите индустриални групи, на алчността на банкерите и акционерите, на разхищението и екологичната безотговорност на всички, на съживяването на религиозния фанатизъм или на отделянето на база идентичност и национализъм. Не, всички тези ясно забележими проявления са само симптоми на едно по-дълбоко зло, на един универсално разпространен и опустошителен вирус: егото.
Една от особеностите на този „вирус“ е, че той остава пренебрегнат от онези, които са най-засегнати от него. Скрит дълбоко в човешкото същество, той остава недостъпен за погледа му, докато е обърнат навън. Друга негова особеност е, че изглежда присъщ на човешкото същество, като негов вътрешен компонент. Но друг присъщ компонент на човешкия вид е търсенето на истината за живота, за неговия живот. От незапомнени времена на всички континенти на нашата планета духовни търсачи от всички слоеве на обществото са се оставяли да бъдат обезпокоявани от съществени въпроси, откъсвали са се от омайната съблазън на привидностите и постепенно са се научавали да обръщат поглед навътре, като по този начин са разкривали причината за всичките си страдания.
Унищожаването на егото е неизменна част от всички духовни пътища. Във всяка епоха, на всяко място има „малък брой“ обезпокоени индивиди. Но погледнато от перспективата на няколко хилядолетия и в планетарен мащаб, тези търсещи истината хора представляват впечатляваща „маса“. Някои от тях са оставили следи (устни предания, писания, паметници…), други – не. Те не са решили проблемите на своето време, на своята цивилизация; нито са прегърнали нейните мечти и амбиции; те просто са престанали да подхранват причините в себе си. Малцина са свидетелствали за това вътрешно осъществяване чрез учения, които понякога са имали силно въздействие върху вярванията и представите на човешкия вид. Повечето от тях са свидетелствали просто чрез състоянието си на съществуване, чрез коренно различно отношение към събитията и съвременниците си.
