При този метод последният въпрос е единственият и той се поставя от самото начало. (Рамана Махарши)
Според Рамана Махарши въпросът „Кой съм аз“ е директният метод за осъзнаване на „Себето“. Той нарича този пряк път към просветлението „Себеизследването“.
Пряк е. Този въпрос е насочен директно към центъра, към сърцевината на човешкото съществуване. Той търси пулсиращото Сърце на Вселената и го открива в дълбините на собственото ни същество. Става дума за смисъла. Става дума за съществуването. Какво означава да съществуваш като човешко същество?
От дълбините на човешката душа, на човешкото съзнание, възниква този въпрос. Той се издига нагоре, за да ни срещне в нашия свят на илюзии. Той ни сблъсква с това, което сме, с това, в което сме се превърнали. Кой съм аз? Това е последният въпрос, единственият, на който трябва да се отговори. Това е въпросът, който е с нас от самото начало.
Себеизследването
Макар че Рамана смятал Тишината за най-висшата форма на своето учение, той препоръчвал метода на себеизследването на хората, които го молели за практически съвети. Красотата на този метод, който се състои само от два въпроса, се състои в неговата простота. Той може да бъде приложен от всеки, без да са необходими езотерични знания или изучаване на философски системи. Тази проста система може да бъде от голяма полза за съвременния човек, който сякаш става жертва на собствените си мисли, на собствените си творения. Страдаме от липса на смисъл и затова сме склонни към депресия, страх и самота.
За да разберем как действа методът на себеизследването, разглеждаме следните три аспекта на нашето съществуване:
Първо, светът извън нас. Това е светът на предметите, триизмерната сфера на времето и пространството.
Второ, вътрешният свят, психологическата област, светът на нашите мисли и желания.
Трето, духовният свят, царството на Тишината, на Гносиса. Това е царството на Центъра, на духовното Сърце, на Себето.
Два въпроса
Рамана посочва, че когато съзнанието ни е насочено навън, то създава връзки с обектите около нас. Той дава поразителната метафора за паяжина. Паякът създава мрежата от собственото си същество. Изходящите нишки са всички отъждествявания, които правим с нещата около нас. След като паяжината е създадена, тя забулва истинската ни природа, ставаме слепи за нея. Виждаме и преживяваме само мрежата от идентификации, която сме създали. Паякът желае да улови нещо, но в крайна сметка се хваща в собствената си мрежа от илюзии.
Кое е първото нещо, което можем да направим, за да се освободим от илюзиите си? Точно както паякът от време на време прибира паяжината си обратно в себе си, така и ние можем да приберем нашата мрежа. Правим това, като си задаваме въпроса „Кой има всички тези мисли?“. Този въпрос премества вниманието ни от заобикалящия ни свят към вътрешния ни живот. Той прекъсва връзката с всички обекти от света извън нас. Първият въпрос от метода на себеизследването е: На кого се появяват всички тези мисли?. На кого са всички тези желания и страхове? Отговорът е: на мен.
Сега трябва да последва вторият въпрос. Паякът е прибрал мрежата си в себе си; ние сме преместили вниманието си към нашия вътрешен, психологически свят. Осъзнаваме, че паяжината от илюзии съществува и във вътрешния ни свят. Тя се състои от всички силови линии, които свързват ауричната ни сфера с нашата личност. За да се разтвори тази вътрешна мрежа, се поставя вторият въпрос: Кой съм аз?
Аз ли съм моето тяло? Аз ли съм моето име, моята кръвна линия? Аз ли съм моите притежания? Всичките ми сетивни преживявания, следователно и миналото, ли съм аз? Аз ли съм моето образование и възпитание? Аз ли съм моите религиозни убеждения? Аз ли съм моето езотерично знание? Аз ли съм моите таланти и качества? Аз ли съм моите надежди и желания?
Отговорът на Рамана Махарши е: ти не си всички тези аспекти. Въпреки че това е малък тласък в правилната посока, този, който иска да постигне истинско себепознание, трябва да го открие сам. Ако не сме всички тези аспекти, тогава остава въпросът: кой съм аз?
Рамана казва:
Мисълта „Кой съм аз?“ ще унищожи всички други мисли и подобно на пръчката, използвана за разбъркване на горящата клада, тя самата накрая ще бъде унищожена.[1]
За да разберем какво има предвид той, нека развием малко повече нашата метафора. Паякът е прибрал паяжината от илюзии в себе си; ние се фокусираме върху съдържанието на собствения си ум. Защо паякът прави мрежа? За да оцелее, за да поддържа себе си. Без своята мрежа паякът губи екзистенциалната си основа. Въпросът „Кой съм аз?“ позволява на ярката светлина на съзнанието да освети паяжината от илюзии. По този начин се запалва погребалната клада.
Удивително откритие
Ако постоянстваме в себеизследването си, ще стигнем до удивително заключение: самият паяк не е нищо друго освен паяжина, снопът от всички тези мисли. Паякът, aз-съзнанието, е синтезът на цялата тази обработка на информация. Рамана казва, че aз-мисълта, т.е. „aз съм отделен човек, който живее в тяло и трябва да се поддържа“, е основната мисъл. След появата на тази aз-мисъл възникват всички останали мисли. Но когато коренът бъде изтръгнат, всички други мисли също се изкореняват.
Следователно aз-мисълта е коренът, паякът, от който възникват всички останали мисли, паяжината. Как да се освободим от паяка и неговата мрежа? С въпроса „Кой има всички тези мисли?“ преместихме вниманието си от външния към вътрешния, психологическия свят. Сега нашият субективен свят, областта на aз-мисълта, трябва да бъде предаден на духовния свят, на духовния Център, на нашето истинско Себе. Въпросът „Кой съм аз?“ ни насочва към Единния Източник.
Универсално учение
Можем да опишем пътя на освобождението като външен свят – вътрешен свят – духовен свят. Или с други думи: тяло – душа – дух. Стъпката от вътрешния свят към духовния свят е най-абстрактната, защото се отнася до непозната за нас част от нашето съществуване. За да си помогнем, можем да използваме един инструмент, който ни беше даден от Школата на Златния Розенкройц. Оправдано ли е да се съчетават духовните учения на различни култури? Да, защото както методът на себеизследването, така и учението на Златния Розенкройц са част от Универсалното учение.
Самото Универсално учение не е метод или книга, то е пълнотата на космическото излъчване. То може да бъде преживяно като Любов, Светлина, Мъдрост, Истина, Сила, Благодат и др. Великите учители на човечеството, като Рамана Махарши, имат пряк достъп до тази пълнота на излъчване. Като личности те са се слели със своето духовно Себе. Те пият от Единния Източник и могат да предадат определени аспекти на човечеството в материална форма, като книга, или по-пряко като етерно излъчване. Оттук можем да пресичаме културните граници, които са само нишки в мрежата. Един Източник, едно Универсално учение, едно човечество.
Златният Розенкройц казва: човешкото същество е микрокосмос. Този микрокосмос е цялата Вселена в малък мащаб. То е седморното духовно творение, еманация на Седморния дух. Духовният архетип на истинското човешко същество е центърът на тази малка вселена. Ние го наричаме „Роза“, а Рамана – „Себе“. Единният Източник излъчва себе си като Седморния Дух. Тази пълнота на излъчване се проявява като вселената, като макрокосмос и микрокосмос. Оттук можем да разберем, че нашата централна роза, нашата духовна искра, е свързана с Универсалното учение, със Седморния дух.
Може би това кратко обяснение ще ни помогне в последната стъпка: прехода от психологическия към духовния свят.
Като човек ние живеем в своя микрокосмос. Само че не го осъзнаваме, нашето съзнание не е способно да преживее духовната реалност. Паякът и неговата мрежа са поставили завеса над духовния свят. Реалността, която преживяваме, е отражение на нашите идентификации, на връзките ни с нещата извън нас.
За търсача на Истината става ясно, че и паякът, и паяжината трябва да се разтворят, да се предадат на духовния огън.
Внимание
Когато помолили Рамана да обобщи учението си с една дума, той казал: „Внимание“.
По пътя на освобождението ние преместваме вниманието си от външния свят към вътрешната област. Открихме, че мрежата от привързаности съществува и в нашия умствен, субективен свят. За да разтворим тази мрежа, вниманието ни трябва да достигне по-дълбоко ниво. Нуждаем се от пречистващия огън на Духа. За да достигнем до духовната сфера, насочваме фокуса, вниманието си към духовния Център, Розата, Себето. Въпросът „Кой съм аз?“ ни насочва в правилната посока. Кой съм аз наистина?
Хубаво потвърждение на „принципа на вниманието“ намираме в Гностичните Мистерии на Пистис София, глава 16 „Чудото на Праатома“. Там четем за преживяванията на човек, който е задържал вниманието си върху този духовен Център, върху своето Себе, върху своята духовна искра.
Пъпката на розата е един световен порядък, една световна душа, едно всеоткровение, което не може да се разгърне тук. Това е едно всеоткровение, което не е от този свят, едно гигантско царство, което обаче не е от тази природа. Пъпката на розата крие един удивителен живот, който би могъл да разцъфти в безгранично величие.
Пример от друга култура? Да. Различна терминология? Да. Същата универсална Истина? Да.
Аруначала
Като момче Рамана беше привлечен от свещената планина Аруначала в южната част на Индия. На шестнадесетгодишна възраст той напуска дома си и заживява в пещера високо в планината. Обичал Тишината, но и там при него идвали търсещи хора за духовни съвети. По-късно през живота си се премества да живее на по-ниско място, за да бъде по-достъпен. Тогава в подножието на планината около него се оформя голям ашрам.
Стара хиндуистка легенда разказва, че бог Шива се проявил като колона от Светлина. Но от състрадание към хората, които не можели да понесат тази Светлина, той се скрил в планината Аруначала.
Можете да гледате хубав видеоклип за тази планина тук. Цитатът по-долу е взет от едно прекрасно есе за силата на Аруначала.
Аруначала е наистина свято място. От всички свещени места то е най-свещеното! Знайте, че тя е сърцето на света. То наистина е самият Шива! Това е неговата сърдечна обител, тайна kshetra [свято място]. На това място Господ винаги пребивава хълмът на светлината, наречен Аруначала. (…) Въпреки това, както се казва в горния стих на Аруначала Махатмям, Аруначала е тайна kshetra. Тъй като именно това място дарява jnana [себепознание] и тъй като повечето хора имат толкова много други желания и не желаят истински jnana, Аруначала винаги е оставала сравнително малко известна. Но за малцината, които търсят jnana, Аруначала винаги става известна по един или друг начин.
Нека се опитаме да повдигнем малко завесата на тази мистерия. Първо трябва да знаем, че Шива е Седморният дух, известен още като Светия дух. Шива е архитектът на Вселената, на макрокосмоса и микрокосмоса. Шива разрушава и изгражда, той подновява всичко.
Заради паяка и неговата мрежа, аз-централното съзнание с неговите желания и идентификации, нашата седморна микрокосмична природа ни е непозната. Ние сме се изгубили в мрежата от илюзии. Аруначала е скрита от нас.
Сега става ясно защо Аруначала, т.е. седморната светлина на Шива, се показва, когато започнем да търсим истинското себепознание. Кой съм аз в действителност? Когато преодолеем идеята, че сме тялото, формата, тогава Аруначала отново се превръща в колона от Светлина и разкрива истинската си природа.
Ние се изкачваме на планината. Стъпка по стъпка откриваме истинската си природа. Все повече и повече предаваме паяка и паяжината на нашия централен духовен огън, на нашето „Себе“. Когато достигнем върха, се извършва духовна коронация. Шива се разкрива директно пред нас; това е изливането на Светия дух. Хиндуистите тамили празнуват този празник на светлината, наричат го „Картика Дипам“ (Karthika Deepam). В християнската традиция го наричаме „Петдесетница“.
По време на „Дипам“ на най-високия връх на Аруначала се пали голям огън. Той се превръща в светлинен фар, който може да се види отдалеч. От Евангелията знаем, че когато Светият дух слязъл над учениците, около главите им се появили огнени езици. Шива танцува, заобиколен от пръстен от огнени пламъци. Това е същата универсална символика, както поставянето на най-горния камък на пирамидата. Дипам, върховият камък, огнените езици по време на Петдесетница – те описват същото свято събитие, когато Шива ни се разкрива.
Тогава ние опознаваме себе си и вселената. Тогава преставаме да си задаваме въпроса „Кой съм аз“, защото НИЕ СМЕ.
На седемдесетгодишна възраст, когато тялото на Рамана умирало, някои от учениците му го попитали дали не може да поддържа материалната си форма. Той им отговорил:
Те казват, че умирам, но аз не си отивам. Къде бих могъл да отида? Аз съм тук.
_____________________________________
[1] https://www.sriramanamaharshi.org/wp-content/uploads/2012/12/who_am_I.pdf
