„Любовта, която движи слънцето и другите звезди…“
Този стих от „Божествена комедия“ на Данте ни говори за изначална сила, която обгръща всичко, вселената и всички същества. Тази любов е съвършена и вечна, тече като светъл поток, който позволява вътрешна трансформация, давайки ни възможност да се свържем с най-дълбоката и истинска част от себе си, с тази на другите човешки същества и с цялото творение.
Думата любов несъмнено е една от най-използваните, възпявани, влагани в поезия и изричани.
В живота със сигурност на всеки се случва да се влюби в даден идеал, човек или работа. Тази страст, често наричана любов, е емоция, която отговаря на дълбоката човешка потребност да се запълни празнотата, която се възприема в самия човек, и да се достигне това, което се усеща като липсващо.
Влюбването, първоначално движено от голям ентусиазъм, често става частично, фрагментарно, разделено, непълно, несъвършено и може да се превърне в желание за притежание и контрол, като по този начин се разкрива като мираж.
Тогава се питаме дали това някога е била истинска любов.
Как е възможно това, което е трябвало да бъде вечно и неизчерпаемо, да се превърне в нещо частично? Нима цялата тази любов не е била нищо повече от добре маскиран сантиментализъм? Но тогава какво е любовта?
Изглежда, че всеки опит в този свят води до една сурова реалност: ние не познаваме любовта.
И все пак… трябва да е имало момент в живота ни, когато нещо е докоснало сърцата ни, карайки ни да се докоснем до тази сила; нещо, което е накарало цялото ни същество да вибрира, давайки толкова ярък импулс, че цялото ни съществуване се е превърнало само в трескаво търсене, движено от този дълбок копнеж…
Какво ни кара да търсим любовта или да се опитваме да я проявим?
Платон в „Симпозиум“ казва, че мистериозната сила на Любовта е търсенето на другата половина на самите нас, тъй като ние се възприемаме като непълни, стремейки се да пресъздадем първоначалното същество, като отдадем себе си.
Като човешки същества ние сме разделени, липсва ни част, от която дълбоко изпитваме нужда, а също така сме отделени от онова състояние на цялостност, в което всички същества са били „пълни“.
Именно за тази реалност ние постоянно изпитваме дълбок копнеж, предвкусване, което ни подтиква към търсене.
Водени от такова безпокойство и неспособни да изпитаме наистина трайно и пълно удовлетворение на тази дълбока потребност, ние се оставяме да бъдем съблазнени от хиляди илюзии. Нищо и никой никога няма да запълни истински тази празнота, която в крайна сметка трябва да имаме смелостта да посрещнем.
Само когато престанем да избягваме болката от носталгията, подобно на молци, които трескаво търсят светлина, можем да наблюдаваме това, което възприемаме като празнота, и най-накрая да изведем онази част (Другия в нас), свързана с Цялото. Именно оттам може да започне пътуването към нова посока, както извън, така и вътре в нас.
Преживяванията на влюбването и на любовта между хората са абсолютно необходими за преживяването на ограниченията и пристрастията и за опита да се издигнем над илюзиите.
По този начин е възможно да осъзнаем все повече егоцентризма и да се отворим, за да се отдадем на Другия, изоставяйки страха.
Отразени в очите на любимия, ние се чувстваме като по-добри същества – непознати дори за нас самите – разбрани и приети; откриваме части от себе си, които разкриват нашата същност. Това усещане, дори да е временно, все пак ни позволява да се насладим на едно трансцендентно състояние.
Любовта е това състояние: активна сила, която пронизва, обгръща и прониква във всичко – в самия живот, във всяка наша клетка.
Понастоящем възприемаме само нейното бледо отражение, като понякога получаваме проблясъци на осъзнаване, осветяващи живота ни. По този начин съзнанието ни може да се издигне, за да възприеме съществуването на по-висш свят и неговите вечни закони. За да го опознаем истински, може би е необходимо да се слеем с него. Да се откажем напълно от себе си, за да се върнем към единството с този неизчерпаем източник.
Тогава ще открием, че по своята същност Любовта трябва да се разпространява като сила, действаща центробежно, а не центростремително, т.е. по силата на присъщата си особеност тя непременно се обръща към другия.
Но кой е този друг?
С добре познатия евангелски девиз: „Обичай ближния си“, той се отнася както до света около нас, така и до онази Същността част от нас самите, която е „по-близка от краката и ръцете ни“. Често обаче се забравя, че фразата продължава с „като себе си“, което означава „с онези характеристики и способности, които са наши“.
Доколко добре наистина познаваме това, което сме?
Условията от родителите, училището и обществото – както и осъзнаването на нашите таланти, възможности и стойност – влияят върху това какво мислим за себе си; недоволни или превъзнасяни от нашите физически или характерови особености. Тази преценка ни държи в илюзионен затвор в рамките на измислена представа за нашата идентичност.
Ако можехме да спрем и да дадем пространство на тишината, за да осъществим дълбок контакт със сърцето си – там, където живее онази забравена част, свързана с Уникалната любов, – щяхме да се уверим, че там не съществува несъвършенство за този център в нас; не съществува осъждане, не съществува страх.
Бихме могли да разберем, че в това единство със сърцето ние сме съвършени точно такива, каквито сме – че в нас няма нито една грешка, а само преценки и условности, които можем да изоставим, за да оставим кормилото на по-висшата Мъдрост.
Пред погледа на Любовта не съществува осъждане; няма разделение; Любовта обича; тя излъчва себе си: в силата си тя включва всичко – дори сенките на човешкото съществуване. Любовта обгръща всичко в своята необятност.
Благодарение на нейния чист огън всичко може да бъде преобразено, за да се освободи онова, което е най-плътно и все още ни задържа, така че да ни позволи абсолютната Свобода – да станем неразделна част от това съвършенство, от тази цялост.
Необходимо е пречистване за човешките същества и техните егоцентрични съпротиви. Точно както плевелите трябва да бъдат изгорени, за да се освободи същественото, така и човек трябва да се отправи на вътрешно пътуване, разтваряйки своите връзки – задължително условие за истинското разбиране на Любовта и нейните закони.
Така се случва в алхимията „solve et coagula“: процесът, състоящ се в разтваряне на дадено вещество само за да се обедини отново в нова форма. Това е необходимо за създаването на философския камък, за да може оловото на земното съществуване да се превърне в златото на безсмъртието.
Любовта е най-великият творчески процес – трансформиращ и генериращ, в който всичко във Вселената е обгърнато, поканено и подтикнато към действие, за да се осъществи замисленият план.
Любовта е закон, на който „цялата вселена се подчинява“.
Откриването на това кои сме в действителност е част от трансформиращото пътуване, необходимо, за да се научим как да обичаме себе си – дълбоката част в нас, която приема нашите несъвършенства и сенки – знаейки, че, както е казал Исус: „Никой тук не е добър.“
Така можем само да приемем Другия – всички останали – като фрагменти от едно човечество, което търси Любовта точно толкова, колкото и ние; нека не забравяме – ние сме тук, за да се научим как да го правим.
Да изгубим себе си заедно с цялата презумпция, че знаем кои сме – да се оставим да бъдем преобразени от тази Сила на Любовта, като постепенно изоставяме съпротивите си – вече не е страшно.
При това отдаване получаваме в замяна Любовта, която обхваща всичко, прощава всичко и ни освобождава от всяка привързаност.
Всичко придобива нова стойност; новата визия става възможна.
Любовта съществува там, където вече няма страх; където няма страх, има свобода.
