Албер Камю получава Нобелова награда за литература през 1957 г. На 44-годишна възраст.
В новелите, есетата и статиите си във вестниците той се обръща срещу увереността в убежденията, догматичните изявления и желанието за идеологически истини.
Според него нищо не изцяло добро или изцяло лошо.
Ето, защо той разглежда мита за Сизиф в изненадващо различна от обичайната светлина. Той повдига въпроса: Дали Сизифовия труд наистина е едно безкрайно мъчение и безплодна работа?
Албер Камю (1913-1960) израства в Типаса, малко селце близа до Алжир. Когато Втората световна война избухва, той е бил в Париж. Присъединява се към съпротивата и става главен редактор на забраненото списания “Комбат“.
Драматичните преживявания по време на войната се отпечатват дълбоко в душата му. Как можеш да живееш в свят, който не познава справедливостта? Как би могъл да продължиш напред без да изпаднеш в отчаяние?
Когато се завръща в Алжир, вали. Той вижда следите от насилието причинено от войната. Атмосферата е унила. Тогава слънцето пробива през облаците и на него му просветва, че красотата на пейзажа е още там, въпреки войната.
Осъзнава, че атмосферата от топлото слънчево греене, буйното море и пеещите птички все още си остават живи в паметта му.
Това преживяване е от огромно значение в живота му. Затова той пише:
В средата на зимата най-накрая разбрах, че у мен има непобедимо лято.
Това е този спомен за вътрешна светлина, даваща му смелостта да продължи, и към който се завръща в трудни моменти.
Чужденецът“, „Чумата“ и „Пропадане“ са най-известните му произведения.
„Чумата“, написана през 1947 г. Беше препрочитана и обсъждана от много хора по време на Ковид епидемията и дори беше отпечатано ново издание през 2020 г. В „Чумата“ доктор Бернар Рю отказва да се примири с епидемията от чума, която причинява смъртта на мнозина.
Той е отдаден на борбата с епидемията с риск за собствения си живот.
Според моето убеждение нямам влечение към това да бъда герой и светец. Това, което ме вълнува е да бъда човек.
Книгата завършва с решението му да запише своите преживявания „така той поне ще остави спомен за несправедливостта и насилието, които им бяха нанесени и така да може лесно да предаде това, което може да се научи от чумата, а именно, че у човека има повече на какво да се възхитим, отколкото какво да презираме.“
Миналата година, Бас Хейне, писател, преводач и интервюиращ, върна книгата на Камю
По-висша любов. Писма до германски приятел братно под светлината на прожекторите. В тези писма, Камю обсъжда това, че където се появяват власт и жажда за власт, нуждата от съпротива нараства. Въпреки че изпитва огромно отвращение към причиняването на болка и кръвопролития, човек е принуден да се заеме с битката. Според възгледите му, човек губи достойнството си, когато води борба за власт, но го запазва, ако има смелостта, против чувствата си, да се бори за по-висшите стойности на човешката свобода и любов.
Камю продължава да вижда уязвимостта на всеки човек в съпротивата.
Той е бил нападан поради този си възглед, но продължава да разпространява ценността на личния морал на приятелството и човечността.
Винаги идва момент,
пише той в дневника си,
когато хората престават да се бият и унищожават един друг, когато най-накрая пожелаят да се обичат такива, каквито са.
Няма ли този „момент“ общо със нивото на съзнание на човека?
В митовете ние откриваме образи, отразяващи неосъзнатостта ни. Митовете могат да помогнат за развитието на човешкото съзнание. Те могат да докоснат нещо същностно и универсално, което се разпознава вътрешно и характеризира пътя на живота. Митовете не са неизменяеми истории. Казано е, че те се формират от всяко ухо, което ги чуе и от всяка уста, която ги разказва. Те претърпяват развитие във времето.
По този начин, Камю обръща внимание на един неразкрит аспект от добре познатия гръцки мит за Сизиф. Сизиф бил смъртен, който се разбунтувал срещу боговете, презрял смъртта и развил голяма страст за живот. Поради това, той получил най-тежкото наказание, той трябвало да бута нагоре по стръмна планина огромна канара, която всеки път, когато стигал до горе се търкулвала обратно долу и отново, и отново го изправя пред задачата да я бута нагоре. Едно напразно начинание.
Това е причината, поради която безцелната и безнадеждна работа е известна и с названието Сизифов труд.
Камю мисли отвъд канарата, която трябва да бъде избутана и отново да се върне долу.
Той ви моли да си представите как Сизиф спокойно ходи надолу по планината зад камъка си.
Именно по този път обратно надолу, по време на тази пауза, Сизиф предизвиква интереса ми,
пише Камю.
Този миг, миг като дъх, който ще се завърне толкова сигурно, колкото неговата нищета, този миг е мигът на съзнанието.
Ходейки надолу Сизиф осъзнава абсурдността на ситуацията си.
Не отразява ли мита за Сизиф усещането, което понякога сами изпитвате, че това което правите или как живеете, внезапно ви застига като безсмислено и безцелно повторение. По думите на Камю „като нещо абсурдно“. Вие ставате сутрин, закусвате, работите, ядете, спите и ставате отново. За какво?
Това чувството за отчуждение, за абсурдност, казва Камю, се надига у вас, защото осъзнавате безкрайното повторение на нещата в живота, че няма нищо ново под слънцето, че хората идват и си отиват, и ти осъзнаваш своята собствена ограниченост.
За Камю, Сизиф е най-абсурдният герой.
„Отново и отново Сизиф се напряга да издигне огромния камък, да го търкаля и бута по склона. Виждате изкривеното лице, бузата притисната към камъка, действието на рамото, което задържа покритата с пръст тежест, на крака, който придържа камъка на място, протегната ръка, с която го избутва отново.“
Сизиф на Камю беше доведен до осъзнаване. Той има смелостта да посрещне честно ситуацията си. Осъзнава, че е по-силен от канарата. Постига победа на материята, над всяка частица от камъка, над всеки проблясък, който проблясва от него, защото приема задачата си отново и отново в пълна съзнателност. Той не бяга от съдбата си.
Гръцкият мит показва ясно, че човек не е свободен да избегне съдбата си. Камю добавя, че осъзнатият човек има свободата да кове сам съдбата и живота си. „Живота“, заключава кратко Камю „не е: примирение.“ Доктор Рю не се е примирил с чумната епидемия и Сизиф също не се примирява, умишлено поставяйки рамото си под канарата отново и отново.
Трябва да си представим Сизиф като щастлив човек,
пише той. Камю дава на мита допълнителна дълбочина.
Смята се, че Сизиф е бил лукав и затова си е навлякъл гнева на боговете.
Твърди се, че е бил майстор в измамите и заблудите, че е бил надменен и надхитрил смъртта. Но Хомър говори за него като за най-мъдрият и учтив човек на земята.
Какво кара Сизиф да изследва границите на човешкото съществуване? Камю казва, че Сизиф свободно приема ситуацията, която е осъзнал. Това е чудесно.
Но защо е това презрение към смъртта?
В днешно време все повече откриваме, че съзнанието също е извън човешкото тяло. Хермес Трисмегист твърди в Корпус Херметикум, че съзнанието се разпростира до безкрайност:
И човек, за да се издигне в небесата, не е нужно да напуска земята. Толкова огромно и величествено е това, което обхваща съзнанието му.
Дали нещо в съзнанието на Сизиф говори за безсмъртен живот някъде?
Съвременният Сизиф е човекът, който съзнава земята, природния свят, в който живее, в който противоречията определят живота, в който всичко живо се издига, пада и угасва отново. И в същото време е човекът, който разпознава гласът на вечността. Той е човекът, който се приближава към първоизточника на целия живот, търсейки, защото изживява, защото знае, че също носи този неизчерпаем източник вътре в себе си. Вътрешният глас на вечността му дава осъзнаването, че в най-дълбоката си същност всичко е едно цяло.
Докато камъка се търкаля нагоре, докато се спуска надолу, по време на живота си, модерният Сизиф дарява утеха, приятелство и любов, на всички онези, които все още страдат от изтезанието на безсмисления труд и понасят безнадеждната мъка. Той отдава вниманието, светлината и силата си без да очаква нещо в замяна, точно както Сизиф поставя рамото си под канарата отново и отново. Да помага за изпълнението на делото на небесната светлина в света дава на всеки Сизиф вечна радост.
Източници:
Тинеке Беекман: „Познай себе си“, изд. Дърво, 2024
Албер Камю, „Митът за Сизиф“, изд. Работливата пчеличка, Амстердам, 1963
Албер Камю, „По-висша любов, писма до германски приятел“ с есе от Бас Хейне, изд. Прометей, Амстердам, 2024
Албер Камю, „Чумата“, изд. Работливата пчеличка, Амстердам, 2020
Албер Камю, „Дневник“, изд. Работливата пчеличка, Амстердам, 1969
