Удовлетворението може да ни накара да се чувстваме изпълнени. Изпитването на неудовлетворение може да доведе до усещане за празнота в сърцата. Какво обаче имаме предвид, когато говорим за удовлетворение и неудовлетвореност? Отговорът зависи основно от вътрешните стойности, които култивираме във всеки един момент.
Когато сме подтиквани само от материални и повърхностни ценности, ние се колебаем между доволството и недоволството да бъдем, или да не сме, здрави, красиви, богати, елегантни, известни и всичко, свързано с желанията за: комфорт, социално влияние, привилегии, признание, личен и професионален успех например. В тези случаи външният вид и материалните притежания влияят пряко върху нивата ни на удовлетворение или недоволство, а съответните ни мисли, чувства и реакции създават ментални и астрални конструкции, които се свързват със „световните ментални образи“, отразявани обикновено от медиите и социалните мрежи.
Напълно осъдително ли е да се стремим към такъв тип „удовлетворения“? В края на краищата красотата, изкуството, културната зрялост, материалното благосъстояние, комфортът и професионалният успех – всички те са необходими, поне според нашето първично съзнание.
От гледна точка на личностната култура ние често желаем неща, които се намират извън обсега ни и не са непременно постижими. Не се ли опитваме да бъдем „добри и съвършени“ хора? Но дали реалността, в която се оказваме, не се колебае по-скоро между удовлетворението и недоволството от това – дали сме или не сме достатъчно интелигентни, добри, любящи, надеждни, ефективни хора, дори сериозни духовни търсачи? Нашите желания ни подтикват да избягваме на всяка цена възможността да бъдем уловени от „лошата“ страна на тази тънка линия, която е наложена от културните традиции и е толкова удобно отстоявана от нашето етично и рационално съзнание.
Ако се вгледаме по-внимателно обаче, можем да видим, че двете дъги на това махало всъщност са подобни; инерцията, която ни люлее между доволство и недоволство, се определя от нашите желания, независимо дали те се основават на притежания, външност или просто обикновена суета, за да изглеждаме по-велики от това, което всъщност сме. Но за тези, които копнеят за духовен живот, прозвучава предупреждението: бъдете внимателни! Желанията на обновената душа, на по-висшето съзнание, не могат да бъдат приравнени към желанията на егото.
Когато придобием правилно разбиране, осъзнаваме, че сме попаднали в примката на собствените си умствени очаквания и емоционални желания, и в повечето случаи те ни носят само неудовлетворение.
А кое движи това неудовлетворение? Нашата празнота, липсата на духовност, разликата между това, което сме и това, което за което сме предназначени.
Често, в отчаянието си да избягаме от празнотата, в крайна сметка загубваме себе си още повече.
Опитваме се да запълним празнотата с алкохол, наркотици; ставаме работохолици; пътуваме по света, търсейки осъществяване извън себе си; потапяме се в любовта към семейството и приятелите; или се хвърляме в древни религиозни догми, опитвайки се да пречистим личните си етични и морални норми, като приемаме спекулативни духовни концепции. Няма край това, което хората биха направили, за да се опитат да запълнят тази празнота.
Но нека приемем, че притежаваме един дълбок духовен копнеж и че искрено търсим истинския смисъл на нашето съществуване. Тогава също така разбираме, че този безкраен опит за запълване на празнотата в нас не може да бъде осъществен чрез такива начинания.
Наркотиците и алкохолът отнемат яснотата на съзнанието. Любовта формира привързаности, които ни носят разочарования. След цял живот на всеотдайна работа се намираме избутани настрани от следващото поколение, което е жадно да се докаже. Годините на пътешестване по света само ни връщат към нашата изходна точка, за да осъзнаем, че продължаваме да бъдем единствено самите себе си. Религиозните догми се оказват празни и повече нямат сила да хранят душите ни. Етичните норми, в тези времена на неизброими трансформации, разделят традиционното от иновативното. А какво да кажем за безчетните книги, изпълнени с духовни идеи? Главите ни са претъпкани с утвърждения, които се борят с взаимните си противоречия, докато сърцата ни са изпразнени от истински чувства. Но защо е така?
Вървим по път, управляван от илюзиите за добро и зло, преходно и непостоянно. Борим се да задържим махалото на страната на „добротата“, но то неизменно се залюлява обратно в своята противоположност.
И тъй като очакванията ни са осуетени, е възможно да изпаднем в депресия, да изпитаме безпокойство, и понеже чувстваме, че не можем да се справим с тези негативни емоции, прибягваме до синтетични лекарства, за да ни помогнат да посрещнем настоящия момент.
И всичко това – защото искаме да избягаме от празнотата!
Съществува връзка между това умът ни да проектира образ, зареден с някакво очакване, и стимулацията на желанието за осъществяване на това очакване. Когато желанието се провали или се изпълни само частично, ние чувстваме като последица нарастваща празнота в сърцата си. Ставаме разочаровани, неудовлетворени, защото нашите очаквания, които са били само проекция на ума, не са се осъществили.
Този опит обаче ни дава и едно нарастващо прозрение, по-задълбочено разбиране на настоящото качество на душата ни, на душевното ни състояние. Дълбоко в себе си започваме да виждаме ограниченията на това безкрайно колебание между удовлетворение и недоволство, правенето на добро или зло, и безсилието ни да спрем това махало. Страхуваме се от последиците на недоволството, от негативната страна на живота и го чувстваме като празна бездна в сърцата си.
Обаче такова прозрение, такава конфронтация с личните ни ограничения, със заблудата на нашия живот, може да породи копнеж на сърцето да избяга от този затвор, да намери начин, път за излизане от лабиринта, от това блато.
Тогава празнотата вече не е нещо, което трябва да бъде запълнено от нас, а се превръща в пространство, което следва да се приготви за Духа.
Тогава един ден, когато наистина можем да потопим душите си в дълбините на тази празнота, ще открием, че всички тези ефимерни желания, независимо дали ги смятаме за материални или духовни, се разтварят в Светлината на приближаващия Дух. Тогава ние също ще достигнем до разбиране за цялата всеобхватност на Духа. Нашият копнеж, роден чрез страданието, причинено от тежките житейски преживявания, вече не е желание за себереализация, а копнеж да се отдадем на Божествената воля, на Божествената благодат.
И по този начин, приведени в съответствие със Свещената воля, ще достигнем до осъзнаването на Единството на Неизмеримото. Духът ще запълни празнотата с Голямата радост на Истинския живот!
Тогава ще ни се изяснят думите на Кришнамурти:
„Едва когато умът се освободи от старото, той посреща всичко като ново, а в това има радост.“
(Може ли умът да бъде тих?, стр. 65. Фондация Кришнамурти)
