Религията на „добрите хора“
Отначало религията на „добрите хора“ се развива в рамките на Римокатолическата църква. Въпреки че катарите не възприемат изцяло християнските догми и отхвърлят Стария завет, който наричат примитивно християнство, те провъзгласяват пълно откъсване от материята (въплъщението на злото) и преминаване към строг аскетизъм.
Ясно е, че една такава радикална позиция бързо привлича подозренията на стандартния католицизъм. Това води до една втора фаза, в която катарската религия се разглежда като опасност за бъдещето на Църквата и за около един век катарството все пак се развива паралелно, но за сметка на римското християнство.
Третата фаза е жестокото и фанатично преследване, на което са подложени „добрите хора“, „чистите“ или „съвършените“ – термини, използвани от католиците, за да се подиграват на онези, които считат за свои противници.
През 1165 г. близо до Алби се провежда Съветът от Ломберс, последният опит за сближаване между катарите и римокатолиците. Събранието обаче се оказва истински провал и в резултат на това римската църква решава да унищожи катарската религия чрез използването на сила, тъй като я смята за ерес и заплаха за своето единство.
Кръстоносният поход срещу катарската ерес
Катарството е на първо място и преди всичко християнство, което твърди, че проповядва автентичното послание на Христос.
Разполагаме с писмо, изпратено до Бернар от Клерво от наместника Евервин от абатството на Щайнфийлд (германска епархия Кьолн) през 1147 г., в което говори за група християни, считани за еретици:
Наскоро в нашия дом близо до Кьолн бяха открити еретици, някои от които, за наше удовлетворение, се завърнаха в Църквата. Двама от тях, а именно онзи, който те наричаха епископ и неговият другар, ни се противопоставиха пред група духовници и миряни, при което присъстваха негово превъзходителство архиепископът и лица от висшата аристокрация; те защитиха своята ерес с думите на Христос и апостолите (…) Когато това беше чуто, те бяха предупредени три пъти, но отказаха да се покаят; след това, без нашето съгласие, те бяха взети от твърде ревностни хора, хвърлени в огъня и изгорени. А най-възхитителното е, че те влязоха в огъня и издържаха мъките си не само с търпение, но дори и с радост. По този въпрос, Свети отче, бих искал, ако бях близо до вас, да получа вашия отговор защо тези дяволски чеда могат да намерят в своята ерес стойност, подобна на силата, която вярата в Христос вдъхва на истински религиозните?
Според свидетелството на Евервин тези „дяволски чеда“ твърдят за себе си, че са храм на Христа, наследници на апостолската традиция, защото следват Христос и че са истински възпитаници на апостолския живот, защото не търсят света, нито притежават къщи, ниви или пари, както самият Христос не притежаваше нищо, нито позволяваше на учениците си да притежават. Те твърдят, че „не са от този свят“. Евервин сочи също, че те кръщават и са били кръстени не с вода, а с огън и Дух, позовавайки се на свидетелството на Йоан Кръстител. Такова кръщение се извършва чрез полагане на ръце, чрез ритуала, известен като „Консоламент“.
„Катарските еретици“ поставят под съмнение тайнствата на римската църква, като казват, че не е необходимо нито да се кръщават деца, нито да се мълвят молитви за мъртвите, нито да се иска посредничеството на светиите. (В края на XII век Матфр Ермонго дьо Безие в своя трактат срещу еретиците посочва, че от всички техни грешки най-голямата е тълкуването на тайнството на кръщението.)
Според свидетелството на Евервин структурата на Общността на еретиците се състои от три нива: „избрани“ (тези, които са получили „Консоламент“, „съвършените“, най-вътрешната група), „вярващи“ (тези, които следват ученията, но не са кръстени) и „оглашени“ (тези, които слушат проповедта на еретиците). Наместникът посочва, че тези еретици имат свой папа и че „избрани“ има дори сред жените.
Катарите често използват Новия Завет, както и някои книги от Стария Завет, въпреки че показват ясна склонност към Евангелието на Йоан. Те оценяват високо също молитвата „Отче наш“, разглеждайки Христос като средство, чрез което Бог се разкрива на човечеството.
Тълкуванията на катарите на Свещеното писание скоро отприщват гнева на Рим до такава степен, че папа Инокентий III организира кръстоносен поход, за да сложи край на това, което се смята за катарска ерес. Така през 1209 г. армия от около 30 000 войници опустошава южната част на Франция. Само в Безие, един от първите градове, които падат, са убити над 15 000 мъже, жени и деца. Кръстоносците, под ръководството на Симон дьо Монфор, разнасят навред терор и извършват колективни изгаряния на хиляди „добри хора“.
Струва си да запитаме какви точно ужасни престъпления оправдават подобни жестоки преследвания и кланета. Бернар от Клерво, считан от римската църква за светец и отявлен враг на катарите, в своите проповеди 65 и 66 относно Песен на песните (най-вероятно имайки предвид писмото, изпратено му от Евервин), сравнява еретика (катар) с лисица, която прикрива своите действия:
Ако ги разпитате за тяхната вяра, никой не изглежда по-голям християнин от тези еретици. Ако наблюдавате начина им на живот, ще ги намерите непорочни във всичко; и това, което проповядват, доказват със своите дела. Ще видите, че често посещават църквата като свидетелство за вярата си, почитат презвитерите, дават милостинята си, отиват на изповед, участват в тайнствата. Има ли някой по-вярващ?
Ако разгледате живота и обичаите им – спрямо никого не използват насилие, никого не замесват, на никого не се натрапват. Освен това се смиряват като постят, не ядат много хляб, работят с ръцете си, за да си изкарат насъщния.
Въпреки ироничния тон на текста, моралният портрет, щрихиран от Бернар, не би могъл да бъде по-похвален за едни мъже и жени, заклеймени като еретици и служители на дявола.
Истината е, че християнството на катарите и техният начин на живот застрашават догматичните структури на църквата, тъй като „добрите хора“ не вярват в кръщението с вода, нито в причастието, нито в каквото и да е друго тайнство на католицизма.
