След средата на X век едно религиозно движение се разпространява бързо в Западна Европа, докато накрая не е изкоренено от Римската църква. Катарството.
Произходът на движението е обсъждан в историографията без убедителни резултати, така че дебатът все още е открит. Някои автори го смятат за еволюция на източните еретични форми, докато други го виждат като изцяло западен импулс за обновление, произлизащ от една част от латинското духовенство, недоволно от григорианската Реформация и обвързано с появяването на богомилството на Изток.
Движението получава различни имена (българи, публикани, патарени, тъкачи, бугри…). Определението „катар“ е приложено за първи път към тях около 1163 г. от ренския монах Екберт де Шу, който в своите беседи използва думата за обозначаване на еретическа секта, възникнала в градовете Бон и Кьолн.
Една бележита личност и един исторически факт са от особено значение при анализа на произхода на катарството: Никита, богомилският епископ на Константинопол (някои източници го наричат „папа Никита“) и великият катарски събор, проведен в Сан Феликс дьо Караман в южната част на Франция през 1167 г. (до нас е достигнал документ, който разказва за случилото се на този събор: т. нар. Харта на Никита, публикувана през 1660 г. от Гийом Бес в неговата „История на графовете, маркизите и херцозите на Нарбона“, въпреки че някои автори се съмняват в неговата автентичност) .
При пристигането си в Ломбардия Никита налага абсолютната си дуалистична визия и предава на своите последователи тайнството „консоламент“. След това отива в Лангедок, където в присъствието на делегати от различните катарски църкви той председателства съвета на Сан Феликс дьо Караман, утвърждава шестима катарски епископи (Робер д’Еспернон, френски епископ; Сикар Селарие, епископ на Алби; Маркос, епископ на Ломбардия; Бернар Раймон, епископ на Тулуза; Жералд Мерсие, епископ на Каркасон; и Реймон дьо Казалс, епископ на Ажан) и актуализира техния „консоламент“.
Въпреки опита за обединяване на Никита, можем да говорим по-скоро за „катарства“ вместо за катарство, понеже търсейки произхода му намираме връзки на движението с групи като албигойците, богомилите, патарените или с тогавашните трубадури. Същевременно общностите, например установените в Италия, са разпокъсани в шест местни църкви със собствени епископии, като не съществува организирана епархия.
Катарският дуализъм
Считаме, че за да разберем религията на катарите, е необходимо да се имат предвид нейните гностични корени и нейният дуализъм (поддържане на идеята за съществуването на два антагонистични принципа, които се изявяват в света: Добро и Зло).
Зороастър или Заратустра, посветеният, структурирал и придал форма на маздеизма в Иран през 6 и 7 век пр. н. е., вече е преподавал на учениците си идеята за съществуването на два бога, две противоположни сили, които се изправят една срещу друга във Всемира: Ормузд, богът на Доброто или Светлината, и Ариман, богът на злото или тъмнината.
Маздеизмът учи, че човек живее в непрекъснат конфликт между тези две сили или принципи и че е наказван или възнаграждаван за собствените си действия. Учението на Зороастър оказва силно влияние върху по-късните религии, особено върху християнството и манихейството.
Мани, роден през 216 г. в Персия, вдига факела на зороастрийските мистерии и също провъзгласява, че в Мирозданието съществуват два принципа: богът на Светлината и богът на Тъмнината или материята.
Манихейската вяра е свързана с християнския гностицизъм от първите векове и по-специално с гностичното християнство на Павел.
Религията на катарите, която бързо се разпространява в цяла Европа в началото на XI век, ясно разграничава Духа и неговите дела от тялото, едно материално творение и следователно създадено от Сатаната.
Не липсват исторически източници, които да ни позволят да се задълбочим във философските, доктриналните и практическите аспекти, породили този антагонизъм. Но освен документите, идващи от архивите на Инквизицията, и трактатите, написани с цел дискредитиране на катарите, са запазени три строго катарски документа, които хвърлят светлина върху темата:
– „Книга за двете начала“, латински ръкопис от 1260-те, който представлява резюме на произведение, съставено от катарския доктор Йоан Лугио през 1230 година.
– Окситанският требник (или Лионският требник).
– Латинският требник.
Последните (от около 1250 г.) са от голямо значение за всичко, свързано със служенията на катарите. Към тези три ценни документа трябва да се добавят две апокрифни евангелия, които имат ясно изразено влияние върху доктриналните формулировки на катарите:
– Тайната вечеря или Interrogatio Johannis (Йоан задава въпроси), писание, предадено от богомилите около 1190 г., което е особено значимо за френските и италианските катари;
– Видението на Исая, древен български текст, използван от богомилите.
Книга за двете начала говори за един творчески дуализъм, основан на съществуването на два противоположни порядъка на реалността: духовната, невидимата и вечната реалност и видимия, временен свят, в който царуват злото и разрухата.
Катарите не могат да приемат, че едно същество, мъдро и любящо, би могло да създаде и двата порядъка на съществуване едновременно, така че те предполагат съществуването на двама различни и противодействащи си създатели: първият порядък на съществуване е създаден от Добрия Бог или Правдивия Бог, докато този материален свят се счита за дело на Злия Бог.
Съзидателният принцип на този Свят (лошият Бог) ще бъде съ-вечен наред с Добрия Бог, но никога няма да е истински Бог. Той е Принцът на тлението, Принцът на мрака и няма абсолютното съществуване, каквото само истинският Бог притежава.
Изправени пред този абсолютен дуализъм, някои други секции на катарството застъпват един умерен дуализъм, разглеждайки този свят като дело на Сатана или Луцифер, който при своето падение, при бунта срещу своя създател, хвърля душите в „страната на забравата“, в света на материята, където те загубват знанието за своите произход и същност.
За умерените дуалисти единствено Христос е Създателят, тъй като той е Бог. Но Луцибел, принцът на войната и бедствията, „не е създал, а е преобразил света, като един груб и земен образ на съвършения и небесен свят“.
И в двата случая според концепцията на катарите няма друг ад освен самия този свят. Чрез душата си човекът участва в Царството на Духа, а чрез тялото си в света на злия Бог. Спасението се осъществява чрез обединението на душата с Духа. Такъв съюз може да се осъществи само с кръщението, установено от Христос и предадено без прекъсване от апостолите: огненото кръщение, изливането на Светия Дух от тези, които го притежават, чрез полагане на ръце.
„Консоламентът“ или огненото кръщение
Кръщението с огън, или със Светлината, е основното тайнство на катарите, което според техните схващания е истинското Христово кръщение. Както Окситанският требник (наричан още Лионски требник), така и Латинският требник описват с подробности кръщението с огън под името Консоламент или духовно кръщение. Чрез него се осъществява истински мистичен съюз между затворената в тялото душа и нейния Дух.
Консоламентът е получаван от послушниците по време на тяхното ръкополагане, след тригодишен престой в дома на Съвършените, по време на което се подготвят в учениeтo и в практикуването на строгите житейски правила.
В Окситанския требник четем за това:
Ако искате да получите тази мощ и сила, трябва да спазвате всички заповеди на Христос и на Новия завет според вашите възможности. И знайте, че той е заповядал на човек да не извършва нито прелюбодеяние, нито убийство, нито да лъже, да не се кълне, да не краде, да не прави на ближния си това, което не би искал да сторят нему, и че човек трябва да прости на онези, които са го онеправдали, да обича враговете си и да се моли за клеветниците и обвинителите си, да ги благославя, а ако му вземат горната дреха, да си даде и ризата; да не съди или осъжда и много други заповеди.
Церемонията по ръкополагането се провежда в присъствието и на други Съвършени. След размяната на ритуални фрази, служителят поставя Новия Завет на главата на послушника и полага дясната си ръка върху него, за да извърши духовното кръщение. Но преди да може да получи Консоламента, начинаещият трябва да премине през период на работа и строг аскетизъм, известен под името ендура.
„Ендура“
Значението на процеса „ендура” със сигурност е разбирано погрешно, което до води до обвинения към катарите за извършване на самоубийства. Нищо обаче не може да бъде по-далеч от истината. „Ендура“ със сигурност представлява смърт, но не на човека, а на нечестивото в неговото същество, в микрокосмоса му, и освещаване на цялата система. Фундаменталната основа на една такава работа е оттеглянето от света, за да може кандидатът да се посвети изцяло на Бога и да пречисти тялото си чрез строга вегетарианска диета.
Дори обикновените вярващи могат да получат Консоламент в случай на сериозно заболяване, което не означава, че небесните порти автоматично ще им се отворят, а че им се предлага възможността да бъдат опростени.
След като послушниците биват посветени, превръщайки се в Съвършени, те трябва да живеят и да пътуват, двама по двама, проповядвайки и провеждайки някои от службите, научени по време на престоя им в общността.
В следващата част ще видим втория аспект на катарството, който споменахме: връзката му с римокатолическото християнство.
