Терминът „себе“ продължава да се повтаря в нашето обичайно използване на езика. Свикнали сме да говорим за само-съзнание, само-чувствие и само-увереност. И все пак не е абсолютно ясно какво трябва да разбираме под „себе“ и как то се разграничава от егото.
Терминът „себе“ често се приема като синоним на „его“, а самоосъзнаването е приравнявано към съзнанието на егото. Или в човек съществува идеята, че себето се състои от повече от егото, т.е., че себето съдържа егото.
Идентификация, его и супер-его
Наистина, психологът Хайнц Кохут и психоаналитикът Доналд Уиникот разбираха под „себе“ инстанция, който излиза извън обхвата на егото. Взаимодействието на бебето и на малкото дете с основния им гледач и по-късно със социалната среда и натрупания опит, водят до формиране на себепредстава или самопредставяне, както твърдят и двамата учени. Посредством изявената любяща връзка на детето с родителите му, според Кохут, в детето се развива здрав нарцисизъм, който е синоним със здравословно себелюбие и самоуважение, докато Уиникот заявява, че се развива „истинско себе“ вместо „фалшиво себе“.
И за двамата себето се състои от идентификация, его и супер-его, според структурния модел на Фройд и по този начин е устроено цялото подсъзнание на човека. Противоположно на това е егото, което възприема съзнателно всички чувства, желания, мисли и пожелания, както и външната реалност. Себето е доста неясно дефинирано от Кохут, който казва, че „себето … е като цялата реалност … неразпознаваемо в своята същност „. [1]
Човек, изпъкнал в безвремие
По същия начин психоаналитикът К.Г. Юнг описва себето като душата на човека, макар че свързва термина „себе“ с духовни аспекти и трансличности преживявания. За него, себето не само включва личната психика със съзнанието на егото и подсъзнанието, но и колективното подсъзнание, както и по-висшето съзнание. „Себето като дебел човек изпъкващ във безвремието съответства на идеята за първичния човек, перфектно глобуларен и бисексуален, по силата на факта, че той представлява реципрочна интеграция на съзнателното и подсъзнателното. [2] Той би могъл да бъде наречен „Бог вътре в нас „. … Началото на целия ни психически живот изглежда изскача неразривно в този момент и всички най-висши и последни цели изглежда възлизат на него. „[3] Юнг декларира процеса на индивидуация като цел на живота, което съответно означава да се развива съзнание за собственото Аз, като се превръщаме в собственото себе посредством егото, което се поема в себето. „С впечатленията на себето, целта на индивидуация е постигната. „[4]
Божественият аспект
Духовната литература говори също така за себето и за по-висшето или истинското Аз, но това себе не е тясно свързано с психичната структура както повечето психоаналитици го разглеждат. Въпреки това, както и при Юнг, там то се разглежда като проявление на първоначалния божествен човек, каквито бяхме някога и накъдето трябва да се развием отново.
Ян ван Райкенборг описва този първоначален божествен човек като микрокосмос със седморна личност, състояща се от материалното тяло, жизненото тяло, тялото на желанията, менталното тяло, висшето его на ума, чувствата и съзнанието. Първите четири тела формират нашата смъртна личност. Трите последни тела съществуват само потенциално, въпреки че личността все още не може да ги възприема съзнателно или да се изразява в тях. Те са истинското себе на човека, т.е. неговата духовна душа, която трябва да слезе в първите четири тела и да се обедини с тях. Тези три по-висши тела се наричат висшата триада от Е. П. Блаватска: Манас – Буда -Атман. Тя обозначава тези три висши тела като висшето Аз или душа на човека. В „Гласът на Тишината“, тя пише: „Преди да преминете през първата порта, трябва да обедините двамата в Единия, да пожертвате личното за безличното СЕБЕ „. [5]
Осъществяване на истинското себе
В книгата си „Печатът на обновлението“ Катароза де Петри също пише, че по-нисшите четири се жертват за по-висшите три чрез себеотдаване.
Освен това пише: „Тогава по-висшите три ще се събудят, а долните четири ще се превърнат в субект на процеса на трансмутация и трансфугирация и така ще се слеят с истинския човек и, заедно с по-висшите три, ще пробудят за живот първоначалния божествен човек. „[6]
Съюзът на личното и безличното себе е възможен поради връзката между по-висшата триада на съзнанието и главата и сърцето на човека. Чрез тези две места духовната душа може да излее своята етерна сила със своите по-висши вибрации в по-низшите тела на човешката личност. Колкото повече човек може да се отдръпне от емоционалната врява на света, толкова повече може той да възприема тази сила в сърцето си и да реагира на нея.
Тази психическа сила го мотивира първо да изчисти астралното и менталното тяло, докато тази душевна сила не се вкорени в сърцето му чрез душевно раждане. С помощта на духовната сила, която се спуска в главата, човек има възможност да работи върху съзнателното осъществяване на духовната душа и да предава все-повече и повече водачеството на нея.
В този процес Ян ван Райкенборг отличава и „по-висшето“ себе от монадата. „Висшето“ аз се определя като външна обвивка на микрокосмоса съхраняваща преживяванията на всичките ни земни въплъщения. Това е кармата, която е развила собствено съзнание и постоянство в хода на въплъщенията и по този начин се е превърнала в „по-висше“ себе. Всички преживявания в минали животи може да се считат за огромно богатство на опитности, но те също трябва да бъдат преодолени, също както и „низшата“ личност с помощта на духовната душа. „Тогава формата на старото висше аз ще изчезне, а старите, отдавна угаснали светлини на първоначалния човек ще се излъчват в зората на новия ден.“[7] Така, човекът – като микрокосмос – придобива духовната душа, истинското си себе.
[1] Кохут, Хайнц, Нарцисмус, Франкфурт. M., 1976, p. 299
[2] Юнг, Карл Густав: Грюндверк C.G. Юнг, Бул. 3, Олтен, 1984, p. 250
[3] Пак там, стр.121
[4] Пак там, стр. 123
[5] Блаватска, Елена Петровна: Гласът на тишината (стр. 75 в немското издание)
[6] Катароза де Петри, Печатът на обновлението (стр. 26 в немското издание)
[7] Ян ван Рийкенборг, Идващият нов човек (стр. 151 в немското издание)
