Един ден забелязах да се случва нещо:
Обичам тъмните часове на моето съществуване,
в които сетивата ми се удълбочават.
[…]
От тях идва знанието,
че в мен има едно пространство
за втори, необятен живот извън времето.[1]
(Райнер Мария Рилке)
Един друг поет, Георг Тракъл, пише:
Не е ли красиво
в самотните часове на духа
да се разхождаш под слънцето
край жълтите стени на лятото.
И стъпките отекват тихичко в тревата.
Но синът на Пан е винаги заспал
в своя сивкав мрамор. [2]
Когато оставя подобни строфи да резонират в мен свободно, сетивата ми се разширяват. И мога да почувствам, че наистина „в мен има едно пространство за втори, необятен живот извън времето“.
Често се въртя около мистерията на нашето съществуване. И е вярно това, което казва поетът – вървя самичък „край жълтите стени на лятото“. Есента, времето, в което ще бъда „пожънат“, още не е тук. Но стените вече блестят, светлината на непознатото ги осветява отвътре. А защо, на първо място, имам такива стени? Те се въздигат неизбежно от моите чувства и мисли, желания и преценки ме обграждат и затварят в своята капсула. Този „сивкав мрамор“ с коварен характер може да бъде много красив и изящно оформен. В него „синът на Пан е винаги заспал“. Моите психологически активности могат да бъдат насочени към природата, но си остават изолирани, не са едно с живия дъх на съществуването. Те са само отражения, огледални образи. И аз вървя край тези стени, а „стъпките отекват тихичко в тревата…“.
Доста добре познавам „тъмните часове“ на своето съществуване. И сред цялата забързаност на живота самотата на моя дух е винаги с мен – погледът, отправен към празнотата, към това, което е никъде. И един ден осъзнах, че в тези мигове се случва нещо особено, че именно из тази тъмнина работи светлината, и работи вътре в самия мен. Небесните обитатели идват (първом) „невъзприети“, казва Хьолдерлин. Само децата забелязват това веднага и се „устремяват“ (към тях).[3] И това е очевидно защото децата още не са построили стените си.
Светлината е съзидателна. Когато влезе в мен и аз я нося, тя започва да създава. Тя не може да направи друго, освен да разруши стените и да започне да изгражда нещо съвсем различно, нещо живо: едно място на „необятен живот извън времето“. Светлината създава за себе си пространство, което приветства и мен в своите дебри и става моя втора душа.
А вниманието ми беше устойчиво насочено към външния свят. И зидовете вътре бяха създадени като отражение на външното. Но свещените текстове, поезията, размислите, атмосферата на една духовна общност и замечтаният поглед към просторите направиха тези стени порести. По-отчетливо от преди един зов започна да прониква през тях, една светлина от най-вътрешната ми същност. Тя ме призовава, а аз копнея за нея – копнеем взаимно един за друг. Вътрешните ми възприятия се обострят, тъмнината се напуква от една яснота, изгрява нов ден – един друг вид изгрев.
И изпитвам, метафорично казано, една протегната към мен „ръка“, която се опитвам да хвана. Тя ме повежда през стените така, сякаш тях изобщо ги няма. Обгражда ме една тишина, която изгледа като пустота.
В нея изживявам „Аз Съм“ – това „Съм“ се приближава към мен. И е шокиращо просто: в центъра на непознаваемото и отвъд вихъра на личното съществуване – „Аз Съм“. Доколкото това засяга собствения ми живот – аз съм всъщност потенциала си, възможността за пре-творение, осъществяването. И този Друг мой Аз ме поглежда – недостижимият поглежда изявения. И взаимно „се поздравяват“.
Като млад изчетох легендите за Светия Граал. В тях се разказваше за този копнеж и за търсенето на непознаваемото. Моето носталгично вслушване в дълбините сега ми изглежда точно като търсенето на Граала. И след толкова много години изведнъж изглежда е настъпила зората. Това е една жизнена сила, която кондензира и се доказва като душевна субстанция. Светлината е съзидателна и самата тя се превръща в онова, което създава – тя се самополага в „гроба“ на своето създание. В човешкото същество тя приема формата на Граал, който събужда „втория, необятен живот извън времето“.
Обикновено изобразяват тази свещена чаша като бокал. В този съд блика един неизчерпаем извор – в света на светлината няма липси. И е напълно естествено, че бокалът прелива.
Заратустра на Ницше се отваря за бликащото слънце, преливащия извор на светлина. Той се изкачва на планината, придружен от орела и змията си. „… Той те чакаше всяка сутрин, взимаше от теб твоето изобилие и те благославяше заради него.“ Това се случва в продължение на десет години докато Заратустра „се изтощи от мъдростта, получавана по този начин, като пчелата, която се е натоварила с непосилно количество прашец“. [4] Той има нужда от други хора, на които да предаде получената мъдрост.
Душевната сила винаги иска да се разширява, творческият процес винаги се стреми да продължава нататък. Идеята зад всичко е то да бъде в непрестанна трансформация. „Бях гол и вие ме облякохте“ (Матей 25:36), така казва Духът, който броди по света, в търсене на хора, в които може да се изяви като Душа. Духът и неговата Светлина са твърде изобилни за самите себе си. Затова и трябва да има еволюция.
Едно ново присъствие изгрява в мен. Безграничната душа опитва да комуникира с ограничената душа и доколкото може да се съедини с нея – в определени моменти. Това носи напрежения и разтърсвания – трансформацията не е само радост.
Моето тяло е показателно за ограничеността ми. Чрез него съм част от земята. Съкровените, оживяващи области в моето същество не са видими. Те са умопостижими, но също са ограничени. Както и самата планета – налице са грубоматериалните пластове, които можем да видим, както и невидимите енергийни сфери. И в тези скрити области аз оказвам по-друг вид влияние върху нея, както и тя върху мен. Тук ние преливаме един в друг, продължително реагираме енергийно един на друг.
И точно тук, в тези сфери, забелязвам вече няколко години как природата се обръща към мен. Понякога говоря за това с други хора, които се намират на същия път. За моя радост те обикновено потвърждават тези опитности. В сегашните времена Земята се обръща към човешките същества по един доста по-интензивен начин. Тя очаква нещо и го очаква от нас.
Отварям се за енергийните потоци на някое дърво, на група дървета, на леха, на поляна и изпитвам силите, които протичат през мен. Те навлизат в мен чрез привличането, което се появява от моята отдаденост на божествеността. Нима в природата също има такъв копнеж, подобен на моя? Дали земните творения не искат да бъдат въздигнати към съкровения човешки копнеж? Да бъдат взети с него в посоката на техния духовно-душевен произход?
Поетът Райнер Мария Рилке възкликва:
Земя, не искаш ли това: невидимо
да се издигнеш в нас? Не е ли твоята мечта
да бъдеш някой ден невидима? Невидима! Земя!
Какво, ако не трансформация, е твоята
тъй искрена потребност?
Земя, любима моя, аз щя я осъществя. [5]
Ето как копнежът не Земята е намерил словесния си израз. А също и отговорът на човека.
Предназначението на всичко е последващото му развитие и всяко последващо развитие държи началото си в невидимото. Всичко онова, за което отварям вратите си, влиза енергийно в мен и ако божествената светлина присъства в сърцето ми, тя го поема и му предава един нов творчески импулс. И е повече от това, защото то получава от нея и импулса за осъществяването си в посока на пълнотата. Духът съдържа пълнотата, а светлината предава този импулс и така в един дълъг и трудоемък процес Той търси своето осъществяване в материята.
Природата се нуждае от посредничеството на човека. Този, който е на върха на еволюцията, трябва да бъде мостът към Началото. Всичко се връща чрез едно кръгово движение към своя изначален произход. Човек и природа постоянно танцуват в този поток. Степените на човешкото съзнание стимулират тези жизнени вълни, които ни следват. Така Земята се явява една велика алхимична лаборатория, с много фази и процеси. Но за да могат те да се развиват успешно, за да може Началото да продължи да се осъществява плодотворно, в човека трябва да се роди „втората душа“ – пространството, в което присъства изначалният потенциал. Това е голямото значение на един наистина духовен път. Той е необходимост за трансформацията на Земята и нейните създания.
И нещата „знаят“ това. Затова те копнеят за вниманието на човешкото същество, за резонанс между тяхното собствено битие и човешкото. Такъв резонанс е напълно възможен, тъй като цялата природа е компонент на човека. Природата ни изгражда, физически и психологически. Затова ние можем да вземем всичко природно в нас и да го направим част от нашето обръщане, от нашето издигане към божественото, така че да стане импулс за ново развитие. За да се случи, пространството на „втората душа“ е от най-голямо значение.
Рилке опитва да намери думи и за това, като дори навлиза в детайлите на душевния живот:
И тези неща, които живеят
от собственото си загиване,
разбират, че ги възхваляваш;
сами по себе си преходни, те се доверяват на нас,
които сме най-преходни,
за да ги спасим.
И ние ще ги претворим напълно в невидимите си сърца –
о, безкрайност в нас!
Каквито и да сме накрая. [6]
Пред мен се е изправило дърво и аз отварям сърцето си за него. Формата ми и всички негови други качества намират в мен отклик и успяват да се съединят с мен. „Аз, който искам да раста, поглеждам навън и в мен расте дървото“, така го формулира Рилке.[7] Поетът разглежда и онова, което следва. Какво се случва вътре в мен на онези неща, които съм пуснал там вътре през сетивата си: „Намират ли у мен любов?“. [8] И пита:
Нима ограничих така нещата,
с които свикна претъпканото ми сърце?
[…]
Образи, знаци, неотложно взети в мен,
съжалявате ли, че бяхте тук? [9]
Ние си принадлежим. Имаме тази възможност и наистина сме взаимозависими от това – да служим един на друг. Еволюцията все още не е изпълнена, тя трябва да ни доведе до повратния момент на второто раждане, на преображението. Сегашната Земя желае да стане „една нова земя“. И ние сме близо да послужим на тази цел, като допуснем в нас да влезе „едно ново небе“. Животни, растения, околна среда, световен океан, твърда земя – всичко се нуждае от това да бъде проникнато от новите творчески импулси на съзнанието, чрез посредничеството на човешкото същество. Само то може да позволи на празното пространство на сърцето да е изяви, и в него нещата да бъдат пренесени „отдолу нагоре“ към техния духовен произход. Ах, каква задача има човекът! Поетът изповядва:
[…] треперещ, с длани, тежки от безсилие,
аз ги връщам обратно на Бог
и празнувам затварянето на кръга. [10]
[1] Из поемата „Тъмни часове“
[2] Из поемата „Хелиан“
[3] Из поемата „Хляб и вино“
[4] Из „Тъй рече Заратустра“, част I, предговор
[5] Из „Девета елегия“
[6] Из „Девета елегия“
[7] Из поемата „Покана за свързване“
[8] Из поемата „Валдтайх“
[9] Из поемата „Валдтайх“
[10] Рилке като себе си в поемата „За Нике“
