Преди много години имах разтърсващо преживяване. Посетих с приятел полуразрушен замък на един хълм. Имаше нападали плодове под едно ябълково дърво. Взех няколко. Приятелят, който стоеше на около 8 метра от мен, ми се усмихна.
Изведнъж чувството ми за време изчезна. Усетих настоящето с пълна сила. Почувствах се свободна от мисли, чувства и желания. Свободна дори от себе си. Ежедневните проблеми, натискът на света, тежестта върху раменете ми бяха изчезнали… Това, което остана, беше усещане за безкрайна свобода и дълбок покой. Почувствах се като дете, светът бе все още нов. Стоях там, в абсолютното сега – пресечната точка между минало и бъдеще.
Това преживяване сред останките на замъка, което беше като глътка вечност, продължи може би само няколко секунди, но в него имаше богатство от неизразими моменти. Не бих могла да обясня преживяването, но то беше прекрасно.
Моят приятел, с когото се чувствах свързана, ли предизвика преживяното? Отвътре ли дойде? Или вечното проникна във временното – един лъч от Бог?
Хронос и Кайрос
Бих искала да свържа преживяното с двата вида време, за които говорят древните гърци: хронос и кайрос.
Хронос означава частицата време – минути, часове, дни, седмици, години – периодично повтарящи се цикли, конкретното ритмично възприятие за време, също и смяната на сезоните.
Немската дума за време „Zeit” идва от старонемската „Zit” и означава „разделям на части”.
Кайрос ни издига извън нормалното (количествено) разбиране за време. Кайрос е момент, пълен със стойност и съдържание (на живот).
В нормалното ежедневие чувстваме аспектите на Хронос, а като съзнателни наблюдатели – на Кайрос. Времето може да тече бавно или бързо, имаме субективно усещане за него, чувстваме го различно.
Ако човек е спал малко, времето тече доста по-бавно. А ако му е скучно, то почти спира. Може би в този случай времето се ползва твърде малко, не се следва принципът „carpe diem”?
Може ли човек да забърза времето, ако играе Судоку или гледа телевизия? Не, той само го „мами“. Не го използва креативно, оставя го да отмине, дори може би го хаби. Дали пък несъзнателно не е избягал от времето, което би могло да даде смисъл?
Изобилието от моменти, изпитани съзнателно, докосващите срещи с хора, карат времето да лети, както и красивите почивки, които с всеки изминал ден текат все по-бързо. Същото важи и за хобитата, в които влагаме своята концентрация, или дори за работните дни, изпълнени със стрес или еустрес.
По подобен начин по време на сън можем да сме наблюдатели на истории, които продължават часове или дни, въпреки че вероятно сме сънували само няколко минути.
Раждането на дете може да се почувства като събитие извън времето… както и процесът на умиране, когато се навлиза в небитието. Преминаването от будно към спящо състояние също избягва хода на времето.
Отдръпване от Аз-съзнанието
Когато човек е уморен или незаинтересован, той не живее съзнателно в сегашния момент. Когато обаче вниманието му е отдадено на някаква активност или на този, който е срещу него, човек се отдръпва от своето Аз-съзнание. Ходът на времето става незначителен.
На работа егото може да гледа часовете. Но сърцето или душата просто изживяват момента, предават му се. Така човек може да работи три или осем часа – времето вече не е от значение. Същото е и с усета на душата – за нея осем часа са също толкова кратки или продължителни, колкото и три.
В този момент човек служи. И можем да кажем: когато някой наистина служи на нещо или на някого, той служи на Бог.
Да сме в служба означава да живеем в момента, да сме съзнателни за момента, забравяйки себе си.
В Новия Завет терминът кайрос бележи времето, в което Бог действа.
„Храм” е едно отколешно наименование за дома на Бог, мястото където Бог може да се разкрие във времето; анлийската дума за храм, Temple, буквално означава: Tempo – време, El – божествено. Храмът е място на тишина. Когато сме в покой, можем да чуем „гласа на тишината“. Можем да пристъпим отвъд времето, към други измерения на душата. Времето се разширява почти до безкрайност.
В християнския храм намираме кръст, чудесен символ, който онагледява как безкраят потъва във времето.
Хоризонталната линия на кръста сочи курса на света, хронологичността на времето, полето на човешка изява – „подготвителното училище на вечността“. Тя представя нашия свят с време и пространство (с крайност и ограниченост), света с двойките противоположности, при които едната не може без другата, без значение колко човек се опитва да промени това. Добро – зло, ден – нощ, мъж – жена…
Вертикалната линия насочва към съществуването на нещо отвъд времето и пространството, нещо свръхестествено, път към божественото.
Трансформация
Когато човек е в Божия храм или навлезе в най-съкровената част на собственото си сърце, той е способен да открие в себе си пълнота от измерения (dimensio – Latin – разширение) без време, душевни полета, през които може да премине и по-късно да си каже че е бил в това състояние дълго време.
Кратко време в „Храма на Бог“ (според часовника) може да събуди усещане, че сме били там седмици. В „собствения си храм“ човек може да почувства, че е бил издигнат на планета с по-висока вибрация. След своето „гмуркане в божествената област“ (вертикалната греда) той отново се приземява на познатата си планета (хоризонталната греда), и най-накрая излиза от храма, връщайки се към ежедневието си.
Мястото на кръста, където хоризонталната и вертикалната греда се кръстосват, е точката на пресичане на времето с вечността. Тук вечността среща времето.
Човекът с разтворени ръце, както е нарисуван от Леонардо да Винчи в неговия „Витрувиански човек“, символизира кръста. В центъра му, в сърцето му, се пробужда отдавна заспалата вечност. Чрез постепенното навлизане във вечното, чрез служба на божественото ядро вътре в себе си, човек може да бъде трансформиран по отношение на цялото си устройство, чак до органите, в същество с по-висока вибрация, надхвърлящо време и пространство.
Оттук и възклицанието в Евангелието на Марко – гл. 1, стих 15: „Времето се изпълни, и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието“.
Това е пробуждане от синхронизацията с хронос към преживяването на кайрос.
Пътят ни води към центъра на собственото ни съществуване, към центъра на времето, където вече време не съществува.
В пресечната точка на кръста е животът в непосредствеността на настоящето, живот в будността на кайрос, в изживяването на момента.
Тук човек е отворен за Бога.
Тук е връзката между време и вечност.
