Kогато човек обърне внимание на вярванията при тези два вътрешни пътя, на пръв поглед установява много точки на разминаване. Начинът по който се проявяват е доста различен. Не само, че местата за поклонение (храм или ступа) са различни, но и начинът на живот, и методите за практикуване са специфични за всяка от двете религии. Освен това лингвистичният израз на целта им предизвиква различни чувства, тъй като гностичният християнски път на спасение е процес на постепенно сливане на божествената искра в търсача с божествения огън на любовта, докато будисткият път води до все по-ясно изчезване на пламъка на личния живот в безименното, което често се тълкува като нищо (санскрит: Нирвана). Въпреки това, при по-внимателно вглеждане, сред тези различия може да се разпознае фундаменталното единство и значителната близост на тези два духовни пътя.
За гностичния християнски свят, представен от Златния Розенкройц, храмовете са духовни места за среща, където се провеждат специални събития. Мълчанието е съществен елемент, както и символът на кръста и розата, олицетворяващ живота на космическия Христос, Светлината, която винаги изпълва всичко и която е единственото Добро. Тези храмове са специални центрове на духовна сила, места на изцеление и обновление на Душата, а оттам – и на цялото човешко същество.
Себепосвещение и Любов
Пътят на посвещението в една Духовна школа по същество се осъществява чрез самоинициация, посредством различни етапи на познание и вътрешно прозрение, така че нивото на съзнанието непрекъснато се променя. Става дума за консолидираните, кристализирали структури на егото, моделите и доктрините във вярванията, за които човек може да стане съзнателен чрез възприемането на себе си и по този начин получава възможността да разтвори тези структури. Това е процес, който се осъществява, когато успеем да пренесем опората си върху божествената искра вътре в нас. Този път на посвещение се осъществява не без помощта на духовна подкрепа, но все така си остава една лична практика, живот в себеосъзнаване. Чрез процеса на познание, който се развива стъпка по стъпка, мъдростта накрая обхваща не само старата личност, но и силите, които работят в цялото човечество. Самопознанието се превръща в познание на цялото. Любовта, която е търпелива, блага и понасяща, вярва, надява се и издържа на всичко, произлиза от истинското състрадание и истинската любов към всичко.[1]
Другата форма на любовта, разделящата личностна любов, която върви заедно със себеутвърждаването, претенциите за власт, разграниченията и страховете, постепенно се трансформира, за да даде място на безличната любов, Гносиса, чиято основна характеристика е преживяването на безграничното, единството на всички противоположности. Там намираме източника на едната истина, която единствена е „реална“, възвишена и преди всичко, която обединява всичко и следователно е всичко.
Ново жизнено поведение и трансформация
Трансформацията, трансфигурацията пресътворява човека. Неговата природна душа, която познава всички страсти, се променя прогресивно чрез множество различителни критерии и прозрения. И това дава възможност за развитието на една нова душа, духовната душа, със собствената ѝ интелигентност, чието средство за познание е истинската интуиция.
Будисткият път също е свързан с непрекъснато осъзнаване. Както в духовната школа на Златния Розенкройц, по пътя могат да вървят както мъже, така и жени. Самият Буда е основал манастири за монахини след просветлението си.
Методът на медитация е от съществено значение за спасението. Тази основна практика за спасение откриваме и в двете форми на будизма, в Теравáда („Хинаяна“), най-старата форма на будизъм, както и в Махаяна и нейните школи, като например Ваджраяна. В християнската традиция медитацията е известна като „духовна практика“, като „неангажирано от обектите зрение“ и е използвана особено от мистиците. Медитацията като духовен метод е независима от културата, но начинът, по който тя се изпълнява, в голяма степен варира. Така например, въпреки че целта на потапяне в мълчание или в „нищо” е една и съща, будистката медитация Випасана е нещо различно от „ясната насоченост”, която се практикува в Златния Розенкройц.
Последователите на Теравада разчитат изключително на беседите на Буда, намерени в Палийския канон (Типитака) и записани през трети век пр.н.е. По-късният будизъм Махаяна също използва други писания, като Сутрата на сърцето, Лотосовата сутра, Диамантената сутра и Сутрите на чистата земя.
Буда оповестява „четирите благородни истини“ за природата на страданието, причините за него, бъдещото му преодоляване и постигането на щастие чрез практикуването на „благородния осморен път“. По отношение на основния начин на живот будистката доктрина има голямо сходство с гностично-християнския спасителен път. Единият от основателите на духовната школа, Ян ван Райкенборг, подчертава, че е необходим не просто начин на мислене, „определен морал“ или конкретна вяра, а че пътят обхваща и трите аспекта, както и последиците от тях.[2] На практика това означава да се избягва животинска храна, тютюн, алкохол и други наркотици, без да споменаваме определени морални и духовни насоки, които стават очевидни в хода на напредъка по пътя.
Буда изрично препоръчва спазването на петте „правила“, т.е. да не се убива, да не се краде, да не се разрушава брака, да не се лъже и да не се пият упойващи напитки. Освен това монасите и монахините са се посвещавали на пълно целомъдрие и почти пълна бедност.[3]
Прозрение
Според учението на Буда, както и според универсалната философия на Златния Розенкройц, началната точка на пътя е разпознаването на фундаменталната грешка, в която обикновеният човек се намира в ежедневието си. Извън усилието към пробуждане всичко, което ни остава, са илюзии, разочарования, множество страдания, болести и накрая смърт. Разпознаването на безкрайното въртене на колелото, Самсара (цикълът на непрекъснатия растеж и упадък), както и на безсмисленото привързване към диалектичния свят, напълно обусловен от причинността, автоматичното повторение и навиците, се споделя и от двете учения. И всичко това трябва да послужи за спасение. Великият философ на Махаяна, Нагарджуна (2-ри век) [4], заявява, че този свят е напълно празен. И продължава с това, че само вечната истина е истинска. Само дълбокото знание (Гносис) е истинско, Ниббана (Нирвана). Истината е там, където вече няма илюзия, само съвършена яснота, съвършена Светлина, както би казал гностикът; светлина, която не е познатият от нас видим електромагнитен спектър на вълните. Ниббана (Нирвана) не е място, не е рай, не е отвъдното, нито небесата, не е „нищо“, тя е „върховното“. Тя е без причина, без диференциация.
Всекидневното мислене не може да даде отговори на въпроса дали божествено-духовният свят на християнския гносис и ниббана е едно и също. Винаги са възможни спекулации. Отправната точка обаче е една исъща и в двете учения, а именно: копнежът за освобождение от земните страдания, съчетан с идеята за самата възможност на този процес.
Нагарджуна подчертава, че действителното прозрение е неизразимо. Скептицизмът към езика по отношение на способността му да заяви нещо за Върховното, или съгласно гностичната терминология – за „розата“, Христовата светлина, също се споделя и от двата духовни пътя. Най-висшата, абсолютна истина не може да бъде изречена; човек може само да сочи към нея с помощта на „относителната истина на нашия свят“. Разбирането за двете истини, което откриваме още в Палийския канон, се съдържа и в учението на Златния Розенкройц. Прокарва се ясно разграничение между познанието на ума и знанието „родено от сърцето“, познанието на „идващия нов човек“.[5]
Само истинската интуиция разпознава истината, както се казва в дзен будизма: „пръстът, който сочи към луната, не е луната.“
В Сърдечната сутра на Махаяна е цитирана мантра, съдържаща най-дълбоко прозрение:
tadyathā gate gate pāragate pārasamgate bodhi svāhā! (премина, премина, премина на отсрещния бряг на реката, достигна до другата страна – ПРОБУДИ СЕ – aх!)[6]
Когато един будистки монах се намира в постоянно „състояние на наблюдение“ по време на медитация, тогава се извършва освобождаване от зависимостите, „моментът на осъществяването“ (Maggaphala). То създава „отдалечаване от света“. Същото се случва и в гностично-християнския път на посвещение. Гностиците остават в света, но вече без да бъдат от света. Поради задълбочаващата се промяна на съзнанието тяхната връзка със света и другите човешки същества се изменя.
(следва продължение)
[1] 1 Коринтяни, 13: 4, 7
[2] Jan von Rijckenborgh: Elementary philosophy of the modern Rosycross, chapter 18, Haarlem (NL) 1984
[3] Helmuth von Glasenapp: Einleitung, in: Reden des Buddha, Aus dem Palikanon übersetzt von Ilse-Lore Gunsser, Stuttgart 1976, S. 4
[4] https://de.wikipedia.org/wiki/Nagarjuna
[5] Jan van Rijckenborgh: The coming new man,, Haarlem, part 1, chapter 1-3
[6] https://de.wikisource.org/wiki/Herz-Sutra
