От древни времена хората инстинктивно се стремят към любовта. Тя е възхвалявана от трубадури, поети и писатели са описали трогателни жертви в името на любовта. Любовта е сърдечно чувство и човек е готов да направи много в името на любовта, понякога дори всичко. Ние, хората, познаваме много видове любов – към партньора, роднините, приятелите, дори към света и природата наоколо. Но откъде идва любовта? И как разбираме дали любовта, която познаваме, е истинска Любов?
Нека започнем с един от видовете любов, които познаваме най-добре – романтичната любов. Един труд на психолозите Клайд и Сюзън Хендрик описва шест стила на романтична любов: ерос, лудус, сторге, прагма, мания и агапе. Всеки от тези любовни стилове включва комплекс от поведение/убеждение с някакъв емоционален компонент. И всяка любовна връзка включва смесица от различни любовни стилове в зависимост от характерите на партньорите и някои други променливи
От този пример можем да разберем, че всеки вид любов може да се характеризира с различни елементи в зависимост от мирогледа на човека, който го описва. Във всички случаи обаче съществува енергийна връзка между влюбения и обекта на неговото чувство. И докато връзката се подхранва с енергия, с чувства, тя е жива и любовта процъфтява.
С времето обаче хората се променят и любовта също се променя и понякога намалява и дори изчезва. Нещо повече, в някои случаи любовта може дори да се превърне в своята противоположност – омразата. И ние сме запознати с разочарованията от несподелената любов. Тези колебания на чувствата ни подсказват, че познатата ни човешка любов съвсем не е любов с главно Л. Свещените писания говорят за Любовта в съвсем различен смисъл:
Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразня, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. (1 Коринтяни 13:4-7)
От гореспоменатото е достатъчно да разберем, че тази Любов няма нищо общо с познатото ни чувство за любов, дори в най-възвишените му интерпретации. Но как можем да обичаме истински по този начин? Ако се опитаме, ще разберем, че истинската Любов не може да бъде тренирана и култивирана, че тя е проява на нещо много по-дълбоко. Но на какво… За да разберем това, нека отново се обърнем към Новия завет:
Който не люби, не е познал Бога, защото Бог е Любов. (1 Йоан 4:8)
И още:
Никой никога не е видял Бога; но ако се любим един другиго, Бог пребъдва в нас и Неговата любов се осъществява в нас. По това познаваме, че пребъдваме в Него и Той в нас: Той ни е дал от Духа си. (1 Йоан 4:12-13)
Оттук става пределно ясно, че Любовта е проява на самия Бог, на Неговия живот в нас. В действителност, Любовта е самата същност на Бога. Очевидно е обаче, че ние, като природнородени хора, не осъзнаваме Бога в нас, не сме съзнателно свързани с Него, следователно нямаме истинска Любов. В Библията Бог, Божието царство, е сравнено със синапено зърно:
На какво прилича Божието царство?То прилича на синапово зърно, което човек взе и пося в градината си и то растеше и стана дърво, та небесните птици се подсланяха по клоните му. (Лука 13:18-19)
От тази притча бихме могли да разберем, че Бог е духовен принцип в човешкото същество, който в началото е като синапено зърно, което, когато бъде посадено в градината (самото човешко същество) и за него се полагат грижи, може да израсне в цяло дърво – Дървото на живота. Очевидно е обаче, че Бог не може просто да се прояви в отделния човек. Нито пък познатите ни религиозни методи, като например молитвата, са достатъчни, за да ни помогнат в това отношение. Защото има стотици милиони искрено вярващи, но Бог, Неговата същност, си остава голяма загадка. Може би най-голямата.
Всъщност Свещените писания съдържат достатъчно сведения за Пътя на човешкото същество към Бога. Познатата Планинска проповед (Матей 5-7) е като кратко изложение в това отношение, макар че текстовете не винаги трябва да се разбират буквално. Особено полезен в това отношение е разделът, посветен на критиката:
Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери. И защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не внимаваш в гредата в твоето око? Или как ще речеш на брата си, Остави ме да извадя съчицата из окото ти; а ето гредата в твоето око. Лицемерецо, първом извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око. (Матей 7:1-5)
Въпреки че Планинската проповед е недвусмислена в това отношение, целият човешки живот, цялото ни възпитание, навиците ни, дори бихме могли да кажем – целият ни егоцентричен Аз – са изградени на основата на себеутвърждаването и субективната оценка на другите от нашата ограничена гледна точка, която ги поставя в нашите собствени граници.
Проблемът със субективността е, че нямаме ясна представа нито за себе си, нито за другите, поради което всяка оценка е неточна и следователно невярна. Ето защо критиката, която е негативна оценка, присъда, е вкопчване в погрешните представи на ограничения природен индивид и същевременно е отдалечаване от вътрешния Бог. Така въз основа на критиката индивидът обвинява себе си или другите, при което се затваря и отделя чрез вътрешни стени. А в това отделяне и неприемане Бог просто не може да се прояви в човешкото същество, за Него няма място, а следователно няма място и за истинската Любов.
Само когато наистина опознаем себе си, ще разберем, че в същността си не се различаваме от другите, които критикуваме. Всички ние имаме своите собствени недостатъци, които всъщност са много сходни с недостатъците на хората, критикувани от нас. Като приемем себе си и другите с всичките си недостатъци, ще отворим вътрешната си същност за всички същества и околния свят и така ще създадем място за израстването на Бога в нас. И в единение с други съмишленици ще се създаде пространство на Любовта, в което и другите, търсещи Бога в себе си, ще могат да бъдат приети в един процес, в един Път към Бога. И така, истинската Любов, която е за всички и всичко, постепенно ще се проявява все по-забележимо в човешкото същество като благословия за мнозина.
