Да носиш вода за морето

Прекарването на време край морето ми носи мира, за който копнея. Без повече да бързам от среща към среща.

Няколко дни на място за размишление и дълбоко поемане на въздух. Шумът на вълните по време на пробуждащ вятър; на прибоя в дните след лятната буря; на нежното плискане, когато няма вятър… Те отмиват неспокойните мисли и главата ми изглежда, че започва да се изчиства.

Преди век, морето едва започваше да се открива като място за почивка и то само за богатите. До края на 19-ти век на морето се е гледало като опасно, водно тяло, което може всеки момент да се превърне в поглъщащо чудовище. Но в някои древни култури то е било почитано като Прамайката, от която целия живот на Земята е бил създаден. За мен, прекрасното музикално произведение на Клод Дебюси „Морето“ обединява двете гледни точки във вълнуваща мелодия, която звучи успокояващо, след това пробуждащо, после заплашително. Синтез от доверие, страх, грижа и спокойствие, тъга и утеха. Но морето вече не е онова древно море.

Има една прекрасна нидерландска песен на Баудеуейн де Гроот (Boudewijn de Groot) и Ленарт Нейг (Lennaert Nijgh) от средата на 60-те, която на времето ме порази със своя прост, меланхоличен тон. “De waterdrager” (Водоносецът) разказва за един старец, който носел вода за морето всеки ден, защото се опасявал, че слънцето ще изпари и пресуши морето. Дори тогава това била напълно нелепа идея, а сега, със заплахата от покачващото се морско равнище, е още по-нелепа. Но заглавието и текста съдържат препратка към израза „носене на вода за морето“: да вършиш нещо ненужно и безсмислено. Водоносецът е зает със своята работа по цял ден, а през нощта си почива с удоволствие, знаейки че подсигурил още един ден и е „спасил морето от слънцето“.

Сега, обаче, мисля, че разпознавам по-дълбок слой в него, препратка към божествеността на морето.

Великото първично море, което наричаме Бог, иска да бъде подхранвано. То жадува за нашата любов, за вниманието ни. То чака с безгранично търпение докато настъпи момента, в който ще се обърнем в неуморното си търсене на дълбок, траен мир, трайна любов, вечно единство, които ние никога няма да открием, докато продължаваме да ги търсим извън себе си. Само когато се обърнем към най-дълбокото си вътрешно Себе, когато започнем да напояваме жадуващата Роза в нас с водата на ежедневната ни грижовна любов, само тогава ще започнем пътешествието към трайното единство и мир. Тогава водоносецът на тази епоха, Водолей, идва за да ни помогне с Живата вода, да ни освежи по много директен начин.

Индустриализирания човек на 21-ви век преди всичко е зает да преследва удобства и удоволствия. Освен това, трябва да бъдат намерени практически решения за ежедневните проблеми и въпроси, пред които ни изправя хоризонталният, материален живот. Незабелязано, ние, като човечество, сме се отклонили много от нашата цел. Все повече подчиняваме природното творение на собствената си воля, дори прибягваме до атомно делене и генетична манипулация. А сега, с Изкуствения Интелект създадохме неумолима сила, която в крайна сметка може да ни попречи повече, отколкото да ни помогне. С всяко ново изобретение, ние се сблъскваме с обратното на помощта. С големи, често непредвидими недостатъци и пречки, за което, на свой ред, трябва да бъде измислено ново решение, така ние създаваме огромна верига, която ни завързва все по-здраво за материалния свят.

Дали Нейг и де Гроот са имали прозрение, когато са писали този текст? Чувам стилистичен израз, очертаващ мисленето и поведението на индустриализирания свят – всяко изобретение изглежда като причина за по-голямо самодоволство. „Нищо не може да спре технологията“, чувах често в миналото; изглеждаше като слоган. Но текста също така показва самотника, който мисли, че може да действа срещу този начин на мислене. Нейг и де Гроот видяха детинската надменност у човека, който мисли, че трябва да контролира Земята и нейният най-голям жив организъм. И също така да го спаси от слънцето, когато морето и слънцето обикновено работят най-добре заедно. Но не сме ли всъщност всички ние, същият този разтревожен водоносец? Не притежаваме ли всички склонност да искаме да контролираме живота? Към кое море носим водата си ежедневно?

Една тиха сутрин до морето. Крача бос през ниските вълни на надигащия се прилив. Малки деца си играят с кофички и лопатки в близост до полуразрушен пясъчен замък от предния ден. Те бързат да поддържат водата в ровчето на правилното ниво, сега, когато приливът отминава. Вероятно песента просто е написана за дете, което е изживяло това явление за пръв път и си мисли, че трябва да възстанови отдръпналата се морска вода. Въпреки това се е получила прекрасна песен.

Водоносецът

Boudewijn de Groot – Waterdrager