Размисъл върху вечността, източника на съществуването и духовната структура на реалността, където микро и макро образуват едно фрактално цяло.
В нас има определено желание да се върнем към нещо, което познаваме много добре, но което не може да бъде наречено и е трудно да се определи точно. Това вълнение възниква дълбоко в нас чрез тихо призвание да намерим правилния път на разбирането. Но път към какво точно?
През целия си живот ние винаги се стремим към нещо. Понякога това са много реалистични (земни) цели, а друг път те включват търсене на идеал – или в самите нас, или някъде извън нас. Винаги има определена мотивация и желание да имаме доказателство. Но ако си задам въпроса: може ли такова указание, такова доказателство да бъде нещо съвсем различно от това, което винаги съм мислил? Може би това е въпрос, хвърлен на вятъра, без възможност за отговор. И все пак – сигурни ли сме, че въпросите остават без отговор?
Търсенето продължава цял живот. То е белязано от ограниченията на човешката природа и именно от тази природа започваме – защото тя ни е позната и това са единствените инструменти, с които разполагаме в началото на пътуването си. Вървейки по пътя на знанието, ние навлизаме в напълно неизвестна територия. Това може да бъде плашещо и неприятно, защото преодоляването на собствените ни граници е трудна задача. Когато „егото” ни казва какво да правим и как да го правим, това е удобно: то ни дава конкретни указания и ние виждаме осезаеми резултати. Но какво се случва, когато възникнат съмнения? Егоцентричното „аз” обича да получава насоки, защото така лесно може да прецени последствията от действията си, докато несигурността се отхвърля инстинктивно. Как тогава да продължим в неопределеното неизвестно, което може да изглежда като чиста фантазия или илюзия?
Когато се роди вътрешна увереност – основаваща се на „Истината“ – всички спекулации относно процеса на познаване изчезват. Всичко може да бъде такова, каквото е. В този момент преживяването на „тук и сега“ започва на съвсем друго ниво на съществуване и пътищата започват да се изправят – в буквалния смисъл на думата.
Има фундаментални въпроси: „Кои сме ние? Откъде идваме? И накъде отиваме?“ Векове наред хората са ги задавали в търсене на смисъла и основите на съществуването. Няма единен отговор на тези въпроси – и точно това ги прави вечни и обширни по обхват. Тяхното значение става по-богато, когато погледнем в дълбочината на посланието им в контекста на времето, където размишляваме върху самия смисъл на съществуването. В стремежа си да разберем дълбочината на тези въпроси, можем да възприемем как тяхната връзка отразява потока през трите аспекта на реалността в нейната вечна продължителност. Откъде произхождаме и къде може да е източникът на това вечно съществуване? Какво наистина поддържа живота и на какви принципи се основава?
Има един символ – първобитен архетип, споделен от всички цивилизации. Той е сред най-обхватните от всички известни знаци. Концепцията за безкрайността „∞” се появява от зората на времето в древните култури като израз на прозрение в същността на знанието. Днес, чрез интелектуално изследване – демонстрирано от математическия анализ на структурата на реалността – разбирането изглежда още по-достъпно, защото инструментите са станали осезаеми и потвърждават духовните изрази на тази мистерия. Когато се впускаме по-дълбоко в реалността, откриваме, че нейната структура е по-завладяваща, отколкото сме си представяли. Разбира се, в това няма нищо физически осезаемо – това е опит да опишем явленията, които преживяваме чрез способността си за абстрактно възприятие. То става реално дотолкова, доколкото математическите изчисления го потвърждават.
Вземете например понятия като черни дупки, супернови или принципа на запазване на енергията в космоса – всички те се основават на логическата система на числата. Ние сме в състояние да опишем, изчислим и потвърдим съществуването на всяка аномалия, преди да я преживеем.
Доказателство за това може да се намери и в изследването на квантовата природа на реалността, което променя нашата перспектива по отношение на наблюдаемите явления. От тази гледна точка светът може да изглежда като експериментално поле от променящи се събития – не само подчинено на числови системи, но и наподобяващо кодирани записи с непредсказуеми колебания. Квантовата механика ни напомня за многоизмерното пространство на битието, толкова близко до духовната реалност, където елементът на знанието е неизвестен, но все пак предопределен и в крайна сметка изпълнен.
Тогава реалността крайна ли е – от началото на съществуването до края на времето? Отговорът може да е двусмислен: и да, и не. Защото променливите, които оформят пространството и времето, позволяват появата на аномалии, което прави подредбата на материята непредсказуема от самия момент на нейното създаване. Тук ни идва на ум понятието „фракталност” – първоначално математическо понятие, но отразен във физиката, биологията, космологията и дори духовните учения.
Природата на нещата се проявява като повтарящ се модел с различна плътност, където променливите показват посоката на растеж на различни нива на материята. Тук си струва да припомним херметичния принцип „Както горе, така и долу” от Смарагдовата плоча на Хермес Трисмегист, където този процес може да се разглежда като постоянен и неизменен, а самата реалност – като самоотразяваща се структура. В природата виждаме това в дърветата и листата, във фракталната структура на техните разклонения. Същото важи и за човешкото тяло: мрежата от кръвоносни съдове, белите дробове и нервната система приличат на фрактални модели. Ако погледнем по-далеч в сферата на живота, подобни сложности могат да се наблюдават в облаците, планините, бреговите линии и вълните на водата – всички те разкриват фрактални контури. Това повторение е очевидно и в разпределението на материята в космоса: в различен мащаб, подредбата на галактиките също отразява многослойна, повтаряща се същност. Това може да се опише като матрица от отражения, видимо възпроизведена във всички материални структури на съществуването. Този самоподобен, рекурсивен модел е израз на самата архитектура на реалността. От микромащаба до макромащаба, ние се сблъскваме с повтарящ се дизайн.
В този контекст можем да се позовем на кабалистичното Дърво на живота (Etz Chaim), което само по себе си е фрактал на духовната реалност. То се състои йерархично от десет Сефирот, всяка от които съдържа в себе си отражение на цялото. Това означава, че всяка част от дървото е микрокосмос – частта отразява цялото, а цялото може да бъде възпроизведено на всяко ниво на съществуване. Дървото е еманация на божествена енергия, свързваща света на безкрайния Бог с нашия по-нисш, материален свят.
За да разберем това, си струва да се позовем на двете крайни Сефирот – Кетер и Малхут – които са ключови точки в символиката на кабалистичното Дърво на живота. Те представляват два противоположни, но допълващи се аспекта на реалността. Те бележат началото и края на процеса на божествената воля и съзнание, които протичат от Източника към творението, където могат да бъдат реализирани и проявени.
Кетер, Короната, е трансцендентна – тя съдържа тайната на творението от нищото, най-висшата светлина, символизираща абсолютната единност, която е отвъд човешкото разбиране. Тя съдържа първичната искра – потенциала на творението – от която се разгръща цялото Дърво на живота.
Малхут – в края на пътя на еманацията – е съюзът на иманентното и трансцендентното. Тук „Божественото лице” става видимо, присъстващо и достъпно в ежедневното физическо измерение на живота. Това е мястото на среща на божественото и човешкото, на духовното и материалното. Тук духовното става реалност и тази точка служи като мост между крайностите на Малхут и Кетер. Тук светлината може да се отрази и да се върне към своя Източник, завършвайки по този начин цикъла на сътворението. Тук си струва да се върнем към символа на безкрайността „∞”, споменат по-рано като първоначално прозрение в същността на разбирането.
Човек, който стои пред проявлението на тези сили, чрез разбирането може да стане едно с всеки елемент от божествената воля и еманация. Това може да бъде открито чрез съвместните усилия за създаване на единство с всички неща, вървейки по пътя на десетте Сефирот. Това предлага възможността да бъдеш част от цялото – отвъд илюзията за разделение.
Достигането дори на частично осъзнаване на това друго качество води до разбиране на това, какво всъщност е сътворението. То също така предлага частичен отговор на ключовите въпроси, споменати в началото: „Кои сме ние? Откъде идваме? И накъде отиваме?“ Качествата на Божествената природа ни позволяват да разберем смисъла и целта на съществуването. „Пътят“, по който вървим в ежедневието, придобива изцяло ново и по-пълно значение.
Задълбоченото разбиране и опитът да погледнем вътре в себе си – да чуем вътрешния глас, който в началото изглеждаше едва доловим, но с времето води до осъзнаване на въпросите и отговорите в нас самите – отваря очистващ аспект на живота, извлечен от напълно различни сили. Това е пътят на помирението с това, което е нетленно, вечно и отвъд всяко измерение. Това е началото на едно ново човешко същество – такова, което е в този свят, но не произхожда от него.
