Чрез всяко същество Бог говори. Може би бихме могли да бъдем достатъчно разумни, за да го послушаме. — Хафез
Във всички времена и на всички места хората са търсили Бога. Независимо от географската ширина или века, винаги е имало стремеж да се проникне през завесите на Непознаваемото, да се разберат тайните на сътворението и най-вече да се стане едно с Източника.
Този копнеж не се ограничава до една традиция, култура или време. Той е универсално движение на душата – стремеж към цялост, смисъл и божествено обединение. Това е зовът, който тихо резонира зад всяка искрена молитва, всяко мистично стихотворение, всеки поглед навътре.
Персийският мистик Хафез разказва една притча за този копнеж. В нея банда крадци открадва рядък диамант. Първоначално те се радват. Но с настъпването на нощта ги обзема страх. Всеки крадец подозира другите в предателство и никой не смее да заспи. Подозренията ескалират, докато накрая разрушават диаманта и безценното съкровище е изгубено. Хафез заключава:
Повечето хора са слаби в математиката,
И те правят това на Бога –
Разделят това, което е неделимо единство […]
Друг важен урок от Хафез гласи:
Чрез всеки
Бог говори.
Така че защо да не бъдем любезни и
да Го слушаме.
Окуражен от тези красиви думи, всеки търсещ може да тръгне на пътешествие – търсене на Божественото, предизвикано от дълбоко желание да се вслуша в Неговия глас. И все пак това пътуване изисква нещо от нас: смелост, търпение и най-вече готовност да бъдем променени.
Класическа алегория на това търсене се съдържа в едно от най-известните произведения на суфистката литература – „Конференцията на птиците“ на Фаридудин Аттар, персийски поет и фармацевт от XII век. Творбата на Аттар вдъхновява Руми, Хафез и много други суфистки поети.
Историята започва със събиране на птици, призовани от птицата папуняк, която символизира murshid или духовния водач. Птиците са изгубени, несигурни и изпълнени с копнеж. Те са чули за Безсмъртния, Simurgh, Царя на царете, който управлява всичко живо. Заедно те решават да го потърсят и да му зададат основните въпроси на съществуването.
Пътуването им е трудно. Те трябва да преминат през седем долини, всяка от които е изпълнена с предизвикателства. Не всички птици са готови да поемат по този път. Някои отказват да оставят семейството си. Други се страхуват от несигурността или са съблазнени от красотата по пътя. Всяка птица има своята причина като отражение на нашите собствени колебания. В крайна сметка само тридесет птици достигат до последната долина, където намират великолепен дворец, но не и цар.
Те претърсват всички зали и коридори, докато намерят огледало. Там, вглеждайки се в собственото си отражение, те осъзнават истината: те са Simurgh. Божественото е било в тях през цялото време. На персийски sī murē означава „тридесет птици“.
Това откровение не е просто символично – то отразява най-дълбоката истина на вътрешния път: че търсещият и Търсеният не са разделени. Нека сега да разгледаме тези седем долини – етапите, през които трябва да премине Странстващият по пътя обратно към Себе си.
- Долината на търсенето
Тук Странстващият се отказва от всички догми, вярвания и съмнения. Дори и първата стъпка може да бъде трудна. Суфийският учител Сачал Сармаст (Sachal Sarmast) казва:
Първото ти задължение [по пътя] е да изоставиш вярата, неверието (…) и всички религии.
Готови ли сме да се откажем от това, в което вярваме? Да разхлабим хватката на убежденията си и да оставим зад гърба си дори съмненията си? Пътят на истинското учене започва с отучване, като човек постепенно се отвръща от света. Това е началото на изпразването на себе си, за да получим.
- Долината на любовта
В тази долина разумът остава назад. Любовта става единственият компас. Това не е романтична или сантиментална любов, а изпепеляващ, преобразяващ пламък, който изгаря егото.
Amir Khusrau Dehlavi, великият индийски поет и музикант, пише:
О, Khusrau!
Реката на любовта тече в странни посоки.
Който скочи в нея, се удавя, а който се удави, стига до другия бряг.
Без вяра в крайната цел не можем да започнем. За да стъпим в любовта, трябва да се доверим на Бога. Този етап често е белязан от екстаз, страдание и отдаване.
- Долината на знанието
Тук светското знание става безполезно. Пробужда се нова интуитивна интелигентност, която позволява на Странника да възприеме божествения ред, който се крие под съществуването.
Ограниченията на рационалното мислене се разкриват и търсещият започва да вижда с очите на сърцето. Истинското знание се поражда от любовта. Там, където има любов, няма „аз“.
Вече не става въпрос за трупане на информация, а за преживяване на мъдростта.
- Долината на непривързаността
Всички желания и светски привързаности отпадат. Това е сферата на съзнателното „умиране и порастване“.
Един суфийски учител я описва с метафора:
Откъсването е като малко момиченце, което обича своята кукла. То я носи навсякъде, грижи се за нея, дори ѝ прави легло и количка. Но един ден то разбира, че куклата не може да говори. Тя я оставя настрана и предпочита да си играе с истински деца.
Така е и с нас. Ние надрастваме това, което някога ни е очаровало. Най-трудното е да повярваме, че не губим нищо.
Когато създаваме вътрешно пространство, ние правим място за Бога. И все пак тази долина може да бъде източник на болка. Изисква се смелост да издържим на вътрешната празнота и да устоим на желанието да се върнем към фалшивите удобства.
- Долината на единството
Тук Странстващият вижда, че всичко е взаимосвързано. Бог е над хармонията, многообразието и дори вечността. Това е етап на търпение, спокойствие и отдаване.
Аттар пише:
Който изчезне в Него, се освобождава от самия себе си –
Защото, ако беше в себе си, нямаше да бъде в Него.Унищожавайте, но не говорете за примирение;
Отдай живота си, но не го пресмятай!
Аз не познавам по-голямо щастие
От това, когато човек се отказва и губи.
Двойствеността започва да се разтваря и душата проглежда за по-висша хармония. Илюзията за разделение изчезва.
- Долината на недоумението
Тук странстващият е завладян от красотата на Възлюбената. Чудото заменя разбирането. Онова, което някога е имало смисъл, вече няма. Това, което някога е помагало, сега може да пречи.
Нивата на осъзнаване постоянно се променят. Сигурностите се променят. Душата се научава да се ориентира не чрез логиката, а чрез светлината на предаността и доверието.
Както е казал Христос:
Който изгуби живота си заради Мен, ще го намери.
Това недоумение не е объркване, а страхопочитание. Това е моментът, в който душата осъзнава колко е малка – и колко огромна е истината.
- Долината на унищожението
Себето се разтваря. „Аз“ изчезва. Времето, страданието и разделението изчезват. Странстващият се превръща в празен съд, в който Бог може да живее. Илюзията за идентичност се разтваря.
Руми пише:
Нито един влюбен не би потърсил съюз
ако любимият също не търси.
В това окончателно състояние между търсещия и Търсеното вече няма разстояние. Бог го е намерил и той е намерил Бога.
Светлината се слива в светлината.
Капка се връща в океана.
Вече няма „Аз“ или „Ти“.
Има ЕДИНСТВО.
Тук завършва пътуването, но не и животът. Защото в най-дълбокото единство душата се завръща в света преобразена – не за да избяга от него, а за да излъчва онова тихо присъствие, което няма друго име освен любов.
