Преди няколко години получих писмо с отказ за работа. Позицията беше в реномирана компания и беше олицетворение на мечтаната работа за мен.
Новината беше неочаквана и в началото не исках да я приема. Може би бяха допуснали грешка. Изпратих втора и трета кандидатура, но резултатът беше същият. Надеждата умира последна.
В книгата „Американа” на американския писател Дон Де Лило наскоро прочетох следния цитат:
Много по-лесно е да заровиш реалността, отколкото да се отървеш от мечтите. (1)
Мечтите могат да се разглеждат като символи на неосъществени желания, надежди и идеализирани версии на самите нас. Те обикновено са заложени под повърхността, в по-дълбоките слоеве на нашето същество.
Провокативното изказване на Де Лило подсказва, че е по-лесно да игнорираме или забравим реалността на живота, отколкото да се откажем от нереалистичните си мечти. Често е по-лесно да избягваме истината, отколкото да я погледнем в очите. Този израз подсказва, че понякога избираме да живеем в свят на фантазии, вместо да се изправим пред суровата реалност на живота.
Дали е защото мечтите ни често са източник на утеха и надежда, докато реалността може да бъде неприятна?
Дали замислената фантазия е нещо като утеха в болезнената реалност?
Има безброй примери за хора, които преследват илюзии, изпълнени с надежда, въпреки че реалността ясно показва колко безсмислено е това начинание. Има много примери за хора с пламенни сърца, които са искали да „разтърсят света“, но са видели малко по-късно мечтите си как се превръщат в пепел. Много хора са очаровани от нереалистичните си мечти и фантазии – особено на фона на често дълбокия копнеж за идеални условия.
Целта ни привлича и блести в далечината: един ден всичко ще бъде по-добре. И не знаем ли това: когато мислиш, че не можеш да продължиш, отнякъде се появява малко светлина? Надеждата остава. Тя е като воал, който скрива суровата реалност на нашето съществуване. Сякаш гледаме в свят, изкривен от гъста мъгла. Зад надеждата винаги се крие нейният верен спътник – тревогата. Ами ако това, за което се надяваме, все пак не се сбъдне? Понякога се опитваме да ги удавим и двете, но те са добри плувци.
В много отношения различните наклонности към прикриване варират по степен и проява. Някои от техните основни варианти са:
– възвеличаване на миналото,
– преувеличени надежди в собствените способности,
– копнеж по съвършена и идеализирана версия на себе си,
– поклонническа преданост към идеология или някаква система от вярвания,
– изкривено възприятие, причинено от емоции като страх, влюбване…
Илюзиите се формират както индивидуално, така и колективно. В днешния свят на много места преобладава идеята за непрекъснат растеж, придружена от желание за увеличаване на материалното богатство с фиксация върху „вземането“. Това се съпътства от нежелание да се даде нещо в замяна на полученото. Идеологическата основа се формира от мисловната конструкция на материализма. Междувременно обаче наблюдаваме постоянна деконструкция на този господстващ „светоглед“. Срокът на годност бавно наближава, особено в западните общества. В същото време се появяват нови илюзорни панорами. Животът в пълно разочарование не ни се струва възможен.
Защо продължаваме да се свързваме с определени мечти и идеи? Каква е причината за тази тенденция? Дали отговорът се крие в структурата на мозъка ни?
Всъщност, съвременните когнитивни изследвания сочат, че в нашата възприемателна система съществуват механизми, които засилват илюзията.
Теорията за когнитивния дисонанс дава някои отговори на нашите въпроси. „Когнитивният дисонанс“ е изследователски подход, разработен от Леон Фестингер. Неговата научна работа в областта на социалната психология е оказала значително влияние върху разбирането за това как хората променят своите убеждения и поведение. Той разглежда всяко възприятие, нагласа, емоция и поведение като когниция, т.е. като процес с ментално представяне в ума.
Теорията на Фестингер се отнася до психологическия дискомфорт или дистрес, изпитван от човек, който има две или повече противоречиви убеждения, идеи, ценности или поведения. (2)
Чрез разнообразни преживявания в детството и юношеството, растящият човек развива фундаментални убеждения за себе си и за света. Тези самоопределения се формират предимно от възпитанието, социалната среда и масовите медии. С течение на времето по този начин се появява представа за света и за себе си – индивидуално и ограничено творение.
Основните убеждения, които сме придобили, могат да влязат в конфликт с реалността, например когато в ежедневието ни се случи нещо, което противоречи на нашите представи за себе си. Това често ни кара да отричаме или да отказваме да признаем противоречивите познания, които придобиваме. Затова предпочитаме да приспособим реалността към нашия мироглед, дори и с цената на време, енергия и постоянно внимание. Тогава чуваме и виждаме само това, което можем да понесем в отчуждението си от реалността. Освен това, образите на врага често възникват отвън като проекция на нашите вътрешни конфликти.
Или, с други думи: понякога е по-лесно да се справяме с продължителен вътрешен конфликт, отколкото да се откажем от измамни илюзии. Или, както казва Дон Де Лило: да заровиш реалността е лесно, но да се отървеш от мечтите е изтощително.
Ако разгледаме идеята за избягване на реалността в духовен контекст, днес често се среща терминът „духовно заобикаляне“ (spiritual bypassing). Той е създаден през 80-те години на миналия век от Джон Уелвуд, будистки учител и психотерапевт. (3)
„Да заобикаляш“ означава нещо като „да направиш мост“. Терминът се отнася до склонността да се използват духовни идеи и практики, за да се заобиколят или избегнат нерешени емоционални проблеми, вътрешни рани и незавършени процеси на развитие. Става въпрос за предпазване от неприятни или негативни емоции и защита на егото. Това включва, например, склонността да се иска всичко в живота да се обгърне с воал от светлина и любов.
Един от начините да разпознаем такива стратегии за избягване и изкривяване на възприятието е да практикуваме съзнателност и самосъзнание. Като развиваме неосъдително съзнание за нашите мисли, емоции и поведения, можем да се настроим към собствените си вътрешни преживявания и да ги разберем, когато възникнат несъответствия. Това отваря възможността да постигнем „съзнание за съзнанието“, което възприема мислите и емоциите без съждение. Правим още една крачка напред, когато успеем да изпитаме пълна „празнота“. Това преживяване на нулева точка означава истинско себепознание – да бъдеш свободен от надежди, тревоги, амбиции и идеи, т.е. свободен от всичко, което може да ни отдели от настоящия момент.
Темата за самосъзнанието и празнотата се засяга и в книгата на Антонин Гадал „Наследството на катарите“, в която авторът описва търсенето на Светия Граал от рицаря Парцифал. Когато Парцифал, главният герой, влиза в красива градина, се описва следната сцена:
„В момента, в който се готвеше да яде плода и да пие водата, градината, плодът и водата се превърнаха в прах, а жаждата му остана. Пред него се появи красива девойка: „Ела да си починеш с мен“. Но когато той се хвърли в прегръдките й, тя се превърна в прах. Разочарование!“ (4)
На друго място в книгата се казва:
„Той се приближи до могъщ град, красив и богат, където всички го приветстваха: „Добре дошъл, Парцифал, най-велики и най-чист рицар“. Когато влезе в града, намери само руини и един старец, който се превърна в прах, когато опита да му зададе въпрос. Илюзия!“
Парцифал остана сам. В душевната си болка той извика: „Дори да намеря Светия Граал, той ще се превърне в прах, щом го докосна.“
Търсенето на Светия Граал може да се разглежда като символ на копнежа за изкупление, чистота и съвършенство, както и на желанието за по-висше състояние на реалността. Историята сочи към архетипа на всички мечти, към една велика мечта, която е част от наследството на човечеството.
В крайна сметка, нашата ненаситна жажда за идеали сочи към техния действителен произход – божествения свят, и следователно към нашия духовен и ментален произход. В космическата хармония на сферите, различните качества и аспекти работят заедно в хармония. Мирът, любовта и свободата са неразделно свързани в духовния свят. В нашата фрагментирана реалност вече не можем да говорим за единство, тук преобладава разделението. В резултат на това идеалите, които лежат дълбоко в нас, твърде често се превръщат в човешки изкривени интерпретации на една истинска, висока идея.
С кондензацията на телата и отделянето на душите, божествените импулси се превръщат в огън на човешкото желание, което се стреми към реализация. Първоначалната идея за единство, любов и свобода се съчетава с индивидуалните ограничени идеи и интереси, и по този начин се създават идеологически конструкции.
Класическият провал на идеала в нашия свят е разгледан в легендата за майстора строител Хирам Абиф. Хирам беше зает с изработването на шедьовъра си – Бронзовото море [отлято море (5)]. То трябваше да бъде венецът на възстановяването на оригиналния храм на Соломон. Бронзовото море може да се разглежда като своеобразен мост между божественото и земното царство на живота. Това творение възниква чрез чистото конкретизиране на сили от по-висшето поле на живота на божествената реалност. В ревнива слепота тримата му помощници добавят неподходяща субстанция в огненото езеро, докато изливат бронзовото море, което го кара да избухне. Хирам се опитва да предотврати катастрофата и моли Тувал-Каин за съвет. Той му казва да се хвърли в огъня, тъй като той не може да му навреди. Хирам прави точно това. Той се слива с огъня на произхода и по този начин е посветен в тайната на сътворението на огъня.
Ако обаче искаме да реализираме силите на божествената реалност чрез самоутвърждаване, това често води до катастрофа. Умишленото използване на свещения творчески огън от градината на боговете води до унищожение.
Следователно, трябва ли да се откажем от всичките си мечти и идеали?
Следвайки импулсите си и преминавайки към действие, ние ги „тестваме“, така да се каже, в условията на нашия свят. Придобиваме опит с нашата реалност. Тази проверка на реалността ни дава незабавна обратна връзка за това дали сме постъпили „правилно“ или „погрешно“. Това прави възможно прогресивното учене. Изпитваме последствията от нашите собствени творения и се учим от грешките си. Резултатът е изцеление от илюзиите. Пламенният огън се превръща в очистващ огън.
Само по този начин можем да избягаме завинаги от старите мечти и умствени спекулации.
Търсачът на истината признава, че източникът на импулсите за освобождаваща трансформация се крие в божествената реалност. Той знае, че този свещен огън винаги гори, но не може да бъде реализиран във външното поле на живота на материалните сетива.
Тези, които все още не са се изследвали достатъчно, не могат да видят какво се крие в най-съкровената им същност. Те все още трябва да блуждаят из лабиринтите на своето същество. Едва когато това се случи, в тях се появява пространство за нова реалност на съзнанието.
Процесът може да се обобщи по следния начин:
1. Фазата на отчуждението: Човек преживява разрив между външната и вътрешната си реалност.
2. Фазата на нулевото преживяване: кандидатът преживява състояние на пустота. Старите модели на мислене и чувстване отстъпват. Възниква усещане за силите на висшата божествена реалност.
3. Фазата на завладяване: кандидатът позволява на божествената реалност да го възпламени, посвещава живота си на нея и по този начин навлиза в трансформация на душата. Хирам Абиф се хвърля в този огън. Сега той може да води живота си в ново съзнание. Опитът и осъзнаването са го превърнали в водач.
1) Don DeLillo, Americana, page 272, Penguin Books, London England, 1990
2) Leon Festinger, A theory of cognitive dissonance, Stanford University Press, Stanford, 1957
3) John Welwood, Toward a Psychology of Awakening: Buddhism, Psychotherapy, and the Path of Personal and Spiritual Transformation, Shambhala Publications, Boston, 2000
4) A. Gadal , The Heritage of the Cathars / Druidism, page 78, Rozekruis Pers, Haarlem Netherlands 1993
5) Бележка от преводача: “В този контекст не си представяйте някакъв храм, който е бил издигнат някъде. Мислете за Божия храм, който трябва да бъде построен от човешки ръце, човешки глави и човешки сърца. Такъв един храм е направен от огън и вода, той е свързването в едно на огъня и водата. Той наподобява „леяно“, отлято море.“ Универсалният път, глава XI
