<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><rss version="2.0"
	xmlns:content="http://purl.org/rss/1.0/modules/content/"
	xmlns:wfw="http://wellformedweb.org/CommentAPI/"
	xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/"
	xmlns:atom="http://www.w3.org/2005/Atom"
	xmlns:sy="http://purl.org/rss/1.0/modules/syndication/"
	xmlns:slash="http://purl.org/rss/1.0/modules/slash/"
	>

<channel>
	<title>Съвремие &#8211; LOGON</title>
	<atom:link href="https://logon.media/bg/category_/zeitgeist-bg/feed/" rel="self" type="application/rss+xml" />
	<link>https://logon.media/bg/</link>
	<description>An online magazine with articles about spiritual development</description>
	<lastBuildDate>Sun, 20 Sep 2026 14:50:45 +0000</lastBuildDate>
	<language>bg-BG</language>
	<sy:updatePeriod>
	hourly	</sy:updatePeriod>
	<sy:updateFrequency>
	1	</sy:updateFrequency>
	<generator>https://wordpress.org/?v=7.1.4</generator>

<image>
	<url>https://logon.media/wp-content/uploads/2022/09/cropped-logon_276x276-e1644579355169-32x32.png</url>
	<title>Съвремие &#8211; LOGON</title>
	<link>https://logon.media/bg/</link>
	<width>32</width>
	<height>32</height>
</image> 
	<item>
		<title>„Във всичко има пукнатина“ – Куражът като повратна точка в съзнанието</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/there-is-a-crack-in-everything-courage-as-a-turning-point-in-consciousness-bg/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Sun, 20 Sep 2026 14:50:45 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=129933</guid>

					<description><![CDATA[Рано или късно всеки усеща пукнатината в собственото си същество. Чрез нея той може да чуе призива, който извира от неговата пълна, истинска индивидуалност. „Във всичко има пукнатина, така прониква светлината.“ Леонард Коен. Всеки, който проучва темата за „смелостта“, може да се натъкне на американския психолог и автор д-р Дейвид Р. Хокинс. През 1995 г. [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Рано или късно всеки усеща пукнатината в собственото си същество. Чрез нея той може да чуе призива, който извира от неговата пълна, истинска индивидуалност.</em></p>
<blockquote><p><em>„Във всичко има пукнатина, така прониква светлината.“</em><br />
Леонард Коен.</p></blockquote>
<p>Всеки, който проучва темата за „смелостта“, може да се натъкне на американския психолог и автор д-р Дейвид Р. Хокинс. През 1995 г. той публикува концепцията за скала на съзнанието, която присвоява различни състояния на съзнанието и емоции на поредица от нива от 0 до 1000. Той отрежда на „смелостта“ много специален статут: този на повратната точка в развитието на съзнанието. Хокинс счита тази „калибрация“ за универсално валидна. Както обяснява Хокинс, тези степенувания са потвърдени в безброй кинезиологични мускулни тестове и могат да бъдат проверени по всяко време. Може да се говори за състояния на ментална вибрация, които могат да бъдат отчетени по скалата на човешкото поведение и състояния.</p>
<p>Следващите наблюдения първоначално се основават на възгледа на Хокинс. 0 представлява смъртта, а 1000 – най-високото ниво, просветлението. За него най-ниската емоция е <em>срам/отхвърляне на себе си</em> (20), следвана от <em>вина</em> (30), <em>апатия/безнадеждност</em> (50), <em>тъга</em> (75), <em>страх</em> (100), <em>желание/алчност</em> (125), <em>гняв</em> (150) и <em>гордост</em> (175). Според Хокинс всички състояния под стойността 200 изчерпват енергията, ограничават и са вредни за здравето. Те ни тежат като чували с пясък на балон с горещ въздух. Хората с тези емоции са в състояние на дефицит и могат да имат склонност да черпят енергия от другите.</p>
<p>Едва при стойност 200 дефицитът спира и човекът навлиза в положителен енергиен баланс. Това е стойността на куража. За Хокинс това е повратната точка, моментът, в който „балонът“ започва да се издига. От този момент нататък емоционалните реакции все повече намаляват. Следват по скалата <em>неутралност</em> (250), <em>желание</em> (310), <em>приемане</em> (350), <em>разум</em> (400), <em>любов</em> (500), <em>безусловна любов/радост от съществуването</em> (540), <em>мир/вътрешна тишина</em> (600) и <em>просветление/божествено съзнание</em> (700–1000). Може да се каже, че от определено ниво на съзнание нататък духовното състояние на вибрация може да се обясни единствено с по-висше енергийно поле, чрез участие в „свят на безусловна любов и мир“.</p>
<p>Интересно е също, че според Хокинс всяко ниво на съзнание рефлексивно носи със себе си определен образ на себе си и образ на Бога или божествена идея.</p>
<p>Кураж (200) = Мога да се издигна над себе си = Бог е зад мен.</p>
<p>Гордост (175) = Аз съм по-добър от другите = Нямам нужда от Бог.</p>
<p>Гняв (150) = Трябва да се боря срещу нещо или някого = Бог е несправедлив.</p>
<p>Желание (125) = Нямам достатъчно = Бог ми отказва доброто, не иска да го имам.</p>
<p>Страх (100) = Намирам се в опасност = Бог ме наказва.</p>
<p>Тъга (75) = Губя нещо важно за мен = Бог ме изоставя.</p>
<p>Апатия (50) = Няма изход за мен. Всичко е безнадеждно = Бог ме осъжда.</p>
<p>Вина (30) = Заслужавам наказание = Бог е безмилостен.</p>
<p>Срам (20) = Не съм достоен за любов = Бог ме презира.</p>
<p>Толкова за концепцията за съзнанието, разработена от д-р Хокинс.</p>
<p><em>Какво може да означава това за човек, който търси вътрешно удовлетворение, дълбока трансформация?</em></p>
<p>Движещата сила, стълбът на вътрешното развитие, е куражът. Куражът не е емоция в истинския смисъл на думата. Той е по-скоро качество, свързано с класическата гръцка концепция за добродетелта: храброст.</p>
<p>Ако разгледаме куража по-отблизо, ще видим, че често той липсва, когато е най-необходим. Ето защо апокрифното Евангелие на Мария казва: „Набери кураж! И ако сега си обезкуражен, все пак набери кураж!“</p>
<p>Куражът е нещо, което често е скрито и може да бъде съзнателно „съживено“. Да, той винаги включва преодоляването на нещо, от което се отдръпваме с голяма част от съществото си.</p>
<p>Но от какво се отдръпваме и накъде искаме да отидем? Защо ни е нужен кураж?</p>
<p>Ако в този момент мислим в широк мащаб и пренебрегнем ежедневните си борби, които, разбира се, също имат своето значение – <em>от какво се страхуваме най-много и какво изисква най-голям кураж?</em></p>
<p>Най-големият ни страх (макар и рядко да си го осъзнаваме) вероятно е страхът от смъртта. Той ни съпътства през по-голямата част от живота ни. Страхуваме ли се да не съществуваме, да престанем да съществуваме? Или, ако приемем, че ни очаква преобразуване, страхуваме ли се от това, което ни очаква?</p>
<p>Най-големият и най-дълбок копнеж, който живее в нас (макар че обикновено остава в подсъзнанието), е копнежът да се свържем отново с божественото, с божественото единство. Но, подобно на смъртта, не можем да разберем какво наистина ще се случи, когато този копнеж бъде удовлетворен. Дали това също ще бъде състояние на несъществуване? Или ни очаква дълбока трансформация, в която предишното ни съществуване се разтваря? Божественото не може да бъде познато. Не можем да го интегрираме в старата си система за възприемане и обработка, точно както реката не може да побере морето.</p>
<p><em>Може да бъде само обратното: нашето его-съзнание трябва да бъде интегрирано, трябва да бъде познато и обработено от божествения дух. Морето лесно може да погълне реката.</em></p>
<p>Кришнамурти е казал: <em>„Никога не се страхуваш от неизвестното; страхуваш се от края на познатото.“</em></p>
<p>Така че дълбоко в себе си ние също изпитваме страх от това, към което копнеем като към удовлетворение. Ще съществуваме ли „ние“ тогава?<br />
Само смелостта може да ни поведе напред.</p>
<p>Смелостта да се откажем от познатото, да допуснем неизвестното в живота си. Трябва да се откажем от себе си, за да дадем възможност за нов етап на нашето развитие.</p>
<p>Исус е казал: „Защото всеки, който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а всеки, който изгуби живота си заради Мен, ще го намери“ (Матей 16:25).</p>
<p>Колко от живота си прекарваме, обсебени от емоции, които ни ограничават и ни потискат? И съответните модели на мислене, физически усещания и съпътстващите ги, предимно несъзнателни, негативни образи за себе си и за Бога.</p>
<p>В същото време винаги съществува възможността да си дадем вътрешен тласък, да се отвърнем от затворения свят, в който сме затънали, и да се изправим пред отворения свят, „целостта“, която означава свобода и трансформация. Затова имаме избор между две напълно различни състояния на сърцето.</p>
<p><em>По правило живеем в затворено пространство на възприятието</em> – затворена система, която се самоутвърждава. Нашите вярвания, преживявания и мисли се въртят в познати модели, подсилвайки се взаимно и създавайки привидна сигурност: такъв е светът. Такъв съм аз.</p>
<p>Изчерпващите енергията и поробващите нива на съзнание, описани от Хокинс, могат да се разглеждат като по-малки единици, като взаимнозаменяеми отделения на възприятието в рамките на едно пространство на възприятието, всяко със своя правдоподобна история. Но именно поради болезнената си и ограничаваща природа те могат да бъдат и полезни. Те могат да стимулират копнежа по отвореност, така че да потърсим изход – не само от едно негативно състояние на ума, но и от нашата фундаментална екзистенциална дилема.</p>
<p>Всички тези пространства са като затвор за душите ни. Те до голяма степен филтрират новото, чуждото, неизвестното. Те ни предпазват, но също така ни ограничават и ни задържат. <em>Затвореността запазва стабилността, но пречи на промяната.</em></p>
<p><em>Това контрастира с отвореното</em> – рискът да се откъснем от навиците, да допуснем нови перспективи, да понасяме несигурността, да възприемаме привързаностите като окови. Това е стъпката към неизвестното, която пробива старите стени и отваря пътя към неограничения, цялостен живот, към вечността.</p>
<p>Леонард Коен изрази една дълбока истина за човешкото съществуване в своя химн „Anthem“:</p>
<p><em>„Във всичко има пукнатина, така светлината прониква.“</em></p>
<p>Рано или късно всеки човек усеща тази пукнатина в себе си – една нестабилност, която го разтърсва. Тя може да бъде загуба, вътрешен смут, внезапното усещане, че животът, с който си свикнал, вече не те поддържа.</p>
<p>Пукнатината разкрива несигурности и разбива правдоподобността на затворената система.</p>
<p>Но Коен показва, че именно в това се крие възможността. Едва когато старото се разпадне, може да засияе нещо ново. Пукнатината не е краят – тя може да бъде началото на едно велико развитие. Към това, за което копнеем в дълбините на сърцата си. Към това, което ни обещава истинско удовлетворение, мир и жизненост.</p>
<p>Въпреки това много от нашите усилия, както индивидуални, така и колективни, са насочени към използването на всякакви трикове и хитрости, за да закърпим появяващите се пукнатини, да ги направим невидими или да ги прикрием. Постоянната заетост, медийните разсейвания, зависимостите от всякакъв вид, медикаментите, вярата в спасение отвън чрез технологичния прогрес, политиците или великите герои на световната сцена, а може би дори някои терапии или езотерични практики, изпълняват тази цел повече или по-малко несъзнателно. От глобална гледна точка увеличаването на контрола и наблюдението играе значителна роля тук.</p>
<p>Особено предвид текущите световни събития е удивително колко големи могат да станат тези пукнатини, без колективното съзнание на човечеството да развие по-дълбоки прозрения и да постави под въпрос наследените ни представи и светогледи.</p>
<p><em>И сега отново въпросът: защо е нужна смелост в този контекст?</em></p>
<p>Със сигурност, преди всичко, в индивида трябва да се е развило пробудено, копнеещо сърце. И тогава се е появила пукнатина в собствения ни познат свят, която е невъзможно да се пренебрегне. Сега може да се развие прозрение, че е необходима не просто малка промяна или корекция в поведението ни, а дълбоко преобръщане на живота ни. Това, което е било, се разглежда в напълно нова светлина и се поставя под фундаментално съмнение. Старата представа за живота вече не важи. Възниква осъзнаването, че трябва да се прояви нова сила, която надхвърля нашите собствени способности и превишава нашите възможности. Това изисква смелост да признаем собствената си структурна неспособност и да развием готовност да се обърнем към по-висша сила. В крайна сметка става въпрос и за това да сме фундаментално подготвени да се подчиним на по-висш ред на битието и да заемем мястото си в него.</p>
<p><em>Това е смирение.</em></p>
<p>Това е прозрението: <em>„Без Мен не можете да направите нищо“</em> (Йоан 15:5).</p>
<p>Това прозрение ни отваря към вярата. Вярата тук няма нищо общо с вярването в догми. Вярата е способността на човешките същества да се свържат с по-висши нива на развитие, които не могат да схванат или разберат, като насочат сърцата си към тях. Това изисква акт на вяра, приемането на НЕЩО отвъд нашето съзнание, което е много повече, отколкото ние някога бихме могли да бъдем с нашата стара природа. НЕЩО, което ни приема и ни приютява по всяко време, каквито и да сме и където и да сме. НЕЩО, от което извира помощ и напътствие. Това НЕЩО за нас е НИЩО. И се изисква кураж, за да се поверим изцяло на това НИЩО и да се откажем от това, което притежаваме. Вярата разпалва Божия потенциал в нас. В противен случай няма нищо друго, към което да обърнем сърцата си. Започваме да усещаме и все по-силно да знаем със сигурност, че пукнатината в нашия собствен свят е път към свободата, че зад нея се крие „истинският живот“ и нашето „истинско Аз“. Връзката с отвореното пространство ни дава нова сила и нов кураж да направим следващата стъпка. Възниква все по-силен копнеж към това, което иска да излезе иззад пукнатината.</p>
<p>Това е смелостта да вярваме.</p>
<p>Обещанието звучи: „Просете и ще ви се даде; търсете и ще намерите; почукайте и ще ви се отвори“ (Матей 7:7).</p>
<p>Прозрението и вярата се следват от действие. Действието НЕ е следване на старите стратегии и модели на егото. То е предаване на его-съзнанието пред разбитата реалност такава, каквато е в този момент, и предаване на потока на живота, отдаване на себе си на божественото, на безименното неизвестно.</p>
<p>Това е радикалното приемане на това, което се случва точно в този момент. То е едновременно доверие и конкретен опит, че това НИЩО е устойчиво, че ни дава непоклатима опора. Според света това не е нещо, което заслужава внимание. В духовен смисъл това е най-великото нещо, което човек може да направи. Това е пълно и съзнателно приемане на разлома в живота. И много повече: то се превръща във връзка, в сливане с него – и със светлината, която прониква през него. Тогава разломът може да ни промени дълбоко и структурно. Чрез нея се задейства сила, която постепенно ни свързва отново с нашия божествен произход, с нашия духовен и емоционален дом. Сега на разлома се позволява да се разширява като част от един процес и да внася нова светлина в стария свят. Подобно на Йоан от Патмос, виждаме как се разкриват ново небе и нова земя. В този процес ние се променяме. Да, ние се превръщаме в човека, който е заложен в дълбините на сърцата ни и който сме били предназначени да бъдем от самото начало.</p>
<p><em>Това е смелостта да действаме.</em></p>
<p>Това е себеотдаване: „Той трябва да расте, а аз трябва да намалявам“ (Йоан 3:30).</p>
<p>Този процес в крайна сметка води до молитвата, извираща от сърцето:</p>
<p><em>„Да бъде Твоята воля!“</em></p>
<p>Смелостта е повратната точка в нашето съзнание. Не сме свързали този размисъл с целта да изкачим поредица от стъпки по скалата на съзнанието. Отворихме по-широка панорама. Става дума за повратната точка от хоризонтална към вертикална ориентация, от затвореното към отвореното. Става дума за дълбоко въстание срещу живота, което можем да извършваме отново и отново във всеки момент, където и да се намираме по отношение на съзнанието.</p>
<p>Разбира се, този преход от затвореното към отвореното засяга и състоянието на ума ни. Чрез стабилната опора, която все повече изпитваме в новата реалност на живота, която е „не от този свят“, можем също така вътрешно да се предадем на емоции като вина, скръб, страх и гняв. Вече не им се съпротивляваме. По този начин несъзнателните аспекти на сянката могат да се разкрият и, с помощта на новите сили на светлината, да бъдат интегрирани в нашето съзнание. Така те могат да загубят своята заплашителност и постепенно да „изчезнат“. Концепцията на К. Г. Юнг за индивидуацията на човешкото същество може по този начин да намери своята духовна реализация в нас.</p>
<p>Всяка пукнатина, която става видима в нашата реалност, е призив от нашата пълна, истинска индивидуалност към нас. Подобно на птица, която, когато е готова, излиза от защитната си черупка, като я кълве отвътре, всеки човек с времето ще развие смелостта да следва своята истинска съдба.</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Хари Потър и срещата със злото – втора част</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/harry-potter-and-the-encounter-with-evil-part-2-bg/</link>
					<comments>https://logon.media/bg/logon_article/harry-potter-and-the-encounter-with-evil-part-2-bg/#respond</comments>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Mon, 29 Jun 2026 13:26:06 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=128362</guid>

					<description><![CDATA[Борбата придобива по-широки измерения, Волдемор прониква в сферите на съзнателното и подсъзнателното. Затова Хари трябва да преживее сериозни кризи, в хода на които неговото съзнание става все по-остро. Започва битката за Хогуортс, битката за човека. Хари е готов да се пожертва за Волдемор. към първа част Светлинни аспекти оковани във вериги Какво е добро? Какво [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Борбата придобива по-широки измерения, Волдемор прониква в сферите на съзнателното и подсъзнателното. Затова Хари трябва да преживее сериозни кризи, в хода на които неговото съзнание става все по-остро. Започва битката за Хогуортс, битката за човека. Хари е готов да се пожертва за Волдемор.</em></p>
<p><a href="https://logon.media/bg/?post_type=logon_article&#038;p=128361">към първа част</a></p>
<p><strong>Светлинни аспекти оковани във вериги</strong></p>
<p>Какво е добро? Какво е зло? Третият том, озаглавен <em>„Хари Потър и затворникът от Азкабан“</em>, разказва за Сириус Блек – най-добрият приятел на родителите на Хари. От една страна, името му напомня за блестяща звезда, а от друга – сочи към мрака. Сириус е бил несправедливо обвинен, че е издал на Волдемор местонахождението на родителите на Хари по онова време. Затова той прекара 13 години като невинен в Азкабан – най-ужасния затвор, охраняван от дементори, които нямат определена форма, а са мъгливи същества, разпространяващи студ около себе си.</p>
<p>Аспектите на истинското „себе“ в човека винаги са били демонизирани. Прави се много, за да се попречи на човека да се върне към себе си. С хладност, презрение и отричане са били преследвани в историята онези, които са се отклонявали от официалната религия по мистични и гностични пътища. След бягството си от Азкабан Сириус Блек е издирван от Министерството. Пазителите на закона го преследват. Хари научава заклинанието „Патронус“, за да прогони дементорите. Когато силите на собствения архетип станат ефективни, те разкъсват веригите на предразсъдъците, догмите и жаждата за власт.</p>
<p><strong>Волдемор</strong></p>
<p>Колкото повече аспекти на вътрешната си сила разкрива Хари, толкова по-близо се доближава и Волдемор. Хари има белег на челото си – белегът е от смъртоносното проклятие, което Волдемор е наложил върху него, когато е бил бебе. Любовта на майка му го спасява; силите ѝ действат като щит около Хари, който отклонява мълнията обратно към Волдемор, в резултат на което той губи формата си. Но белегът на челото на Хари остава и се оказва постоянна връзка с Волдемор. „Третото око“, свръхестественото зрение, се намира зад челната кост. То се отваря отново и отново в хода на историята в Хари, когато Волдеморт планира и извършва ужасни неща.</p>
<p>Последователите на Волдемор се наричат Смъртожадни. Те се хранят духовно с всичко, което е напуснало вечния живот. Лицата им са скрити зад качулки. Не е ли един от най-големите страхове на човека, че някой може да погледне в него, във всичко, което е скрито в него? На лявата ръка Смъртожадните имат татуировка на череп, от чиято уста се извива змия. Те се стремят да осъществят възкресението на Волдемор.</p>
<p>В следващия том, озаглавен „Хари Потър и Огненият бокал“, се състои решаваща среща с Лорд Волдемор. Последният успява да възвърне формата си. Хари печели голям международен турнир. Купата за победата обаче е била омагьосана от силите на мрака. В момента, в който Хари докосва чашата – моментът на блясъка на егото – съзнанието му бива отнесено на тъмно място, на гробище. Волдемор и неговите последователи вземат Хари в плен. Питър Петигрю с псевдоним Уормтейл (опашка на червей от англ. език), взема кръв от него и я смесва с други вещества в котел. Провежда се мрачен ритуал.</p>
<p>Всеки носи такава чаша в себе си. В най-висшето си съвършенство той би бил Свещеният Граал, но в многото етапи на развитие преди това съдът на психиката се проявява като огнен бокал, в който се смесват много неща. Именно тук Волдемор възвръща своята форма. Принципът на егото се издига с нова сила, придобива форма в Хари. Във всичко това обаче той остава свързан със силите на своя духовен център; отвореността към най-съкровената същност на неговото същество също се запазва. Оттам сега се активират велики сили. Хари получава помощта на защитна златна мрежа и успява да избяга. В него сега се създава огромна дъга на напрежение. Светлината и сянката са станали огромни.</p>
<p>Борбата навлиза в по-широки измерения, Волдемор се разпростира в полетата на съзнателното и несъзнателното. Затова Хари трябва да премине през сериозни кризи, в хода на които неговото съзнание става все по-остро. Преображението на човека, въпреки някои лекомислени обещания, не става по „ускорен“ начин. В тома, озаглавен <em>„Хари Потър и Орденът на Феникса“</em>, са изобразени пътищата и отклоненията, по които Хари сега пътува. Неговата дълбока двойственост се отразява в образа на един учител, който винаги се проявява като негов противник и му причинява болка и скръб. Това е професор Снейп. В края на историята обаче Хари с голяма изненада разбира, че Снейп през цялото време го е пазил от най-мрачните бездни.</p>
<p><strong>Разделени аспекти на Душата</strong></p>
<p>Но сега Хари трябва да влезе в тях. Бездните трябва да бъдат изпълнени със силата на душата. Създаването на мостове от светлина не е трайно решение. Показано е, че в човека има отделени части от душата, които имат за цел да увековечат разделянето от безсмъртния център. Те се наричат „Хоркрукси“ от Дж. К. Роулинг. Безсмъртната индивидуалност (<em>individuum</em> означава „неделима“) се е разделила в душевната си сфера, сиреч се е отделила от своя източник по най-различни начини. Винаги е имало свързано с това убийство, умъртвяване във връзката с безсмъртното. Латинската дума crux означава кръст или котва, а староанглийската дума <em>hor</em> или <em>har</em> означава душа. Душата е последвала импулси, които искат да я закотвят в отделеност от божественото.</p>
<p>В тома, озаглавен <em>„Хари Потър и Нечистокръвния принц“</em> (името се отнася до Снейп и показва неговата двойственост), Хари започва да проследява отделените части на душата с помощта на Дъмбълдор. Показателно е, че те са седем – число, което също се отнася към цялостта на човешкото същество. Дъмбълдор понася смъртта, докато се опитва да намери и унищожи един от хоркруксите, като използва цялото си съществуване – и това е мъдростта на миналото. Той беше предишният източник на вдъхновение за Хари, беше, така да се каже, неговият посредник към най-съкровеното му същество. Сега съзнанието трябва да стане самостоятелно, трябва да се заздрави от интуицията на настоящия момент към божественото вътрешно същество. Свързан с това е горчив път през мрака на собственото същество. Защото именно в тях се крият онези пречки, които отделят човека от вътрешния му Бог. В този процес Рон също временно страда от безверие – сърцето му започва да се колебае. Пръчката на Хари вече беше счупена в битката със змията на Волдемор. Магическата пръчка е символ на волята.</p>
<p>Хърмаяни обаче остава вярна на Хари; а Рон се завръща. В моменти на нужда се активират нови сили. И така става възможно да бъдат унищожени пет от седемте хоркрукси.</p>
<p><strong>Последният етап: великото Жертвоприношение</strong></p>
<p>Последните две от тях обаче достигат по-дълбоко. Тук е необходимо да се издигнем в по-висшите измерения на душата. Така се достига последният етап от развитието, който е възможен на Земята. Той е представен в седмия том, <em>„Хари Потър и Даровете на смъртта“</em>.</p>
<p>Сърцевината на злото, сърцевината на отделеността, същността на импулса за самовъзвеличаване сега се издига в пълния си размах. За да бъде преодоляна, трябва да се постигне духовно качество, което е готово да направи най-голямата жертва, която един човек може да направи: жертвата на земното „аз“. Волдемор е успял да се сдобие с най-мощната магическа пръчка, създавана някога. Стремежът на човешкото его се проявява като всепоглъщаща сянка. Но в същото време по-висшата душа се е пробудила в Хари. И тя не се интересува от егото, а от благото на цялото, от човешкото съществуване на Земята.</p>
<p>Започва битката за Хогуортс, битката за човека. Успява ли съзнанието да се превърне в образ на най-съкровеното същество? Силите на доброто са концентрирани по същия начин, както и противоположните сили. Покойниците, които са му близки, придружават Хари, който е готов да се пожертва за Волдемор. Сега вечната, безсмъртна душа преобладава в него. За пореден път Волдемор удря Хари с магическата си пръчка, без да подозира, че Хари носи безсмъртието в себе си. Хари пада на земята. Проклятието на смъртта е разтворило нещо в него: шестия хоркрукс, който се е намирал в белега на челото му. Чрез своята саможертва Хари до голяма степен се освободи от привързаността към света на преходния живот.</p>
<p>Седмият и последен хоркрукс е унищожен в самостоятелен акт от един от приятелите на Хари, който първоначално е принадлежал към най-слабите аспекти на душата. Най-слабият става най-силният. Когато земното се смирява в служба на цялото, то бива въздигнато от божественото. Невил, приятелят на Хари, отсече главата на змията на Волдемор – най-важният аспект на съзнанието му, в който се намираше последният хоркрукс.</p>
<p>Така става ясно: в последната битка проклятието на Волдемор се обръща срещу него и го убива.</p>
<p>Преобразуването е завършено на нивото на земното. Оригиналът и образът, най-съкровеното и човешкото същество, са в хармония помежду си. По-нататъшният ход продължава развоя си в трансцендентното. Защото пътуването на героя не познава край.</p>
<p>&nbsp;</p>
<p>Бележка: Подробни обяснения на символиката в книгите за Хари Потър можете да намерите на <a href="http://harrypotterforseekers.com/">http://harrypotterforseekers.com/</a></p>
<p>&nbsp;</p>
]]></content:encoded>
					
					<wfw:commentRss>https://logon.media/bg/logon_article/harry-potter-and-the-encounter-with-evil-part-2-bg/feed/</wfw:commentRss>
			<slash:comments>0</slash:comments>
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Хари Потър и срещата със злото – първа част</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/harry-potter-and-the-encounter-with-evil-part-1-bg/</link>
					<comments>https://logon.media/bg/logon_article/harry-potter-and-the-encounter-with-evil-part-1-bg/#respond</comments>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Mon, 29 Jun 2026 13:25:00 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=128361</guid>

					<description><![CDATA[Необикновеното – това, което надхвърля границите на нормалното – ни напомня за скритото в граничните зони на съзнанието и подсъзнанието в нас, и това се дължи най-вече на факта, че събитията, описани от Дж. К. Роулинг, са толкова изпълнени с фантазия, хумор и дълбочина. Цял вътрешен спектър влиза в резонанс. Какво в книгите за Хари [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Необикновеното – това, което надхвърля границите на нормалното – ни напомня за скритото в граничните зони на съзнанието и подсъзнанието в нас, и това се дължи най-вече на факта, че събитията, описани от Дж. К. Роулинг, са толкова изпълнени с фантазия, хумор и дълбочина. Цял вътрешен спектър влиза в резонанс.</em></p>
<p>Какво в книгите за Хари Потър привлича толкова много хората? Дали е търсенето на приключения, дали е мистериозното, героичното, пътят, често на ръба на смъртта, или вървенето по острието на ножа? Дали са свръхчовешките опасности, които дебнат на всеки ъгъл? Или приключенията на Хари Потър предлагат възможност да погледнем в тъмно огледало в собственото си същество, което обикновено отбягваме? В тази статия се опитваме да свържем историята с някои гранични зони на съзнанието и подсъзнанието, като се концентрираме върху срещата със злото.</p>
<p>Хари Потър е роден в семейство на магьосници. Родителите му загиват, когато най-могъщият от магьосниците, Лорд Волдемор, се опитва да убие Хари, а те застават на пътя му. Така Хари бива настанен в приемно семейство на възраст 15 месеца. Той расте като чужденец сред нормалността на живота. Понякога магията избликваше от него. Той влиза в контакт със змия по време на посещение в зоопарка – и, за негово учудване, дебелото стъкло на терариума ѝ изчезва и змията се измъква на свобода. Седемте книги са пълни с дълбок символизъм.</p>
<p><strong>Хогуортс – вътрешната територия</strong></p>
<p>На единадесетгодишна възраст Хари постъпва в Хогуортс – училището за магьосници. Приемното семейство е хвърлено в суматоха, защото неизвестни сили нахлуват мощно в обичайния им живот. Пътуването до Хогуортс се осъществява с магически влак, който тръгва от скрит перон на гара „Кингс Крос“. „Кингс Крос“ – кралското начало се крие в човека, който сега поема по път, насочен към вътрешна трансформация. Хари е грънчарят, който в течение на седем години изработва нов „съд“, сиреч постига нова вътрешна величина.</p>
<p>В Хогуортс – замъка и околностите му – той среща приятели, учители, противници и цял паноптикон от непознати, магически сили и същества, които постепенно стават достъпни за него. На първо място е Дъмбълдор, директорът на училището; името му означава „пчела“ – същество, което опрашва много цветя. Имаме и Минерва Макгонагал, която преподава „Трансфигурация“. Става дума за трансформация.</p>
<p><strong>Приятели и противници – многото аспекти на човека</strong></p>
<p>Най-близките приятели на Хари са Хърмаяни и Рон. Името Хърмаяни се отнася до херметичната мъдрост, до скритото вътрешно знание, което може да бъде разкрито. Средството за това е яснотата на мисълта. Рон символизира целия спектър на сърцето с неговата преданост, лоялност, непостоянство, смелост и ревност, амбиция и накрая – пълната му готовност за саможертва. А Хари, накрая, е героят – съзнанието, което следва пътя на самопознанието и преобразува своя вътрешен свят. Всички лица, които се появяват, в крайна сметка са свързани с него, те са аспекти от него, съдържания в този толкова голям и загадъчен микрокосмос на човека.</p>
<p>Хари има смелостта да отвори вътрешния си свят. От раждането си той е предопределен за това. Във всичко това роля играе един фон, който не се споменава конкретно: това е най-съкровеният център на човека, източникът на идеалите, източникът на смелостта, от която Хари действа, магията, от която произлизат магьосниците. Всеки човек има задачата да се настрои към своя духовен център и да го изрази.</p>
<p>Всички герои, които постепенно се появяват в книгите, също имат тъмна страна. Драко Малфой играе специална роля в спектъра на тъмнината. Той олицетворява силата с драконовата глава, която символизира вярата (<em>фой=foy</em>) в злото (<em>мал=mal</em>). Задачата на Хари е постепенно да интегрира и трансформира всички сили в себе си, доколкото е възможно.</p>
<p>Трън в плътта, който, така да се каже, предизвиква трансформацията, е Волдеморт. В началото той все още няма форма и присъства само като сянка. Но когато човек развие вътрешния си потенциал, злото също нараства. То идва от мрака на подсъзнанието и е принудено да се прояви по духовния път. Величието на човека се крие в най-дълбоко скритото му „себе“. Човешкото его се изгражда около него, обикновено като сянка, и това е особено вярно, когато то присвоява вътрешното величие за себе си. Името Волдемор съдържа понятията „своеволие“ и „смърт“. Той е един от спътниците на Луцифер.</p>
<p>Неподражаемо, толкова загадъчното, преплетено същество на човека е белязано с магическия замък Хогуортс. В него има тайни люкове, кули, магически врати и стаи, приказни зали, бездънна тъмница и множество същества, които едва ли могат да бъдат обхванати дори от най-смелото въображение. Всички те са в постоянна трансформация и разкриват изненадващи страни. Съзнанието докосва само една малка част от магическия замък, а все пак има задачата да изследва и обработва все повече и повече от него. Пътят на Хари достига своята кулминация в последния том, в битката за Хогуортс, битката за човека. Всичко или нищо.</p>
<p><strong>„Философският камък“ и „Тайната стая“</strong></p>
<p>Първият том, озаглавен <em>„Хари Потър и Философският камък“</em>, вече подсказва лайтмотива на историята: възможността и необходимостта от промяна. В алхимията Философският камък е най-важният символ на вечния живот, вечната мъдрост, силата на претворяването към божествената същност на човека. Така че може да се каже, че в книгите за Хари Потър се осъществява <em>opus magnum</em> – Великото дело на алхимията. Ясно е, че Лорд Волдемор възнамерява да придобие Философския камък за себе си. Егото, с което се сблъскваме ежедневно, всъщност е тъмното его, ако искаме да се извисим, да се превърнем в същество на светлината.</p>
<p>Във втория том Хари влиза в <em>Стаята на тайните</em>. Тя е създадена от един от основателите, когато Хогуортс е бил основан „преди 1000 години“. Само митовете могат правилно да посочат бездните на човека в техните измерения. Ако човекът не приеме своята съотговорност за цялото, бездните на съществуването се разкриват чрез егоцентризъм, чрез отделянето от най-вътрешния център. От тях произтича смъртоносният порив на егото да бъде елитарен. Нечовешката арогантност и студенина са негови спътници. Това е символизирано в разказа чрез базилиска &#8211; змията, която убива другите само с директния си поглед.</p>
<p>Хърмаяни насочва Хари в правилната посока. В Тайната стая той се среща с младия Волдемор, който в детството и младостта си все още се е наричал Том Ридъл („Енигмата“). Хари не би могъл да се справи с базилиска, но фениксът на Дъмбълдор му помага. Куражът има магическо действие, като призовава свръхчовешки сили, които са единственото спасение.</p>
<p>И фениксът изкълва очите на змията. Тук се крие паралел с мита за рая, който сочи към Христос, който, когато дойде времето, ще смаже главата на змията в човека.</p>
<p>Защо Хари беше привлечен в Тайната стая? Том Ридъл, все още младежкият аспект на егото, беше намерил достъп до женската страна на Хари – до Джини, която го обича. Женският аспект на психиката е приемащата част, която е отворена към много неща. Дори в историята за Рая женското е вратата, през която в съзнанието влизат силите, които се стремят да отделят човека от най-съкровеното му същество, за да го контролират.</p>
<p>Какво обаче е добро? Какво е зло?</p>
<p>( <a href="https://logon.media/bg/?post_type=logon_article&#038;p=128362">продължава във втора част</a> )</p>
<p>&nbsp;</p>
]]></content:encoded>
					
					<wfw:commentRss>https://logon.media/bg/logon_article/harry-potter-and-the-encounter-with-evil-part-1-bg/feed/</wfw:commentRss>
			<slash:comments>0</slash:comments>
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Полети – предвестник на Новия живот</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/flights-herald-of-a-new-life-bg/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Thu, 09 Apr 2026 08:13:01 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=126597</guid>

					<description><![CDATA[„Щом веднъж вкусиш полета, завинаги ще ходиш по земята с поглед, обърнат към небето, защото там си бил и там винаги ще копнееш да се върнеш.“ — Джон Х. Секондари (John H. Secondari) Полетът, за който говори Секондари, може да се сравни с това, което Екхарт Толе описва във въведението към „Силата на настоящето“: състояние [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>„Щом веднъж вкусиш полета, завинаги ще ходиш по земята с поглед, обърнат към небето, защото там си бил и там винаги ще копнееш да се върнеш.“</em> — Джон Х. Секондари (John H. Secondari)</p>
<p><span id="more-126597"></span></p>
<p>Полетът, за който говори Секондари, може да се сравни с това, което Екхарт Толе описва във въведението към „Силата на настоящето“: състояние на дълбок мир и радост, съчетано с обновено, живо възприятие на всичко около нас.</p>
<p>Всеки, който е познал този „полет“, го разбира като дълбока вътрешна промяна.</p>
<p>Когато се отвори вратата към възприемането на всяко нещо с повече светлина и красота, тогава се пробуждаме за монотонността, в която сме живели, без дори да го забележим.</p>
<p>И както подсказва Секондари, веднъж щом си го преживял, винаги ще копнееш за нови полети.</p>
<p>Продължителността на един полет може да се променя, но без съмнение първото преживяване е най-забележителното, защото всичко в него е ново.</p>
<p>Полетът може да започне – след период на интензивен копнеж за просветление – чрез внезапна промяна в дишането. То се ускорява и задълбочава, докато съвсем естествено достигнем ново вътрешно състояние, без стимулиране чрез каквато и да е техника или вещество.</p>
<p>В този момент обикновеното, чисто белодробно дишане – това, което поддържа живота ни в рамките на природния ред, където всичко се променя непрестанно и е обвързано с дуалността – може да отстъпи място на един по-фин ритъм. Това е магнитното дишане, знак за пренастройване към една напълно различна реалност: статична реалност. Тази реалност е първоначалният божествен порядък, възвишено състояние, управлявано от духовни закони, коренно различни от онези, които управляват обикновения живот.</p>
<p>Магнитното дишане не принадлежи изцяло на физическото състояние. То се разгръща в етерното тяло, когато искрата на съзнанието започва да изразява по-статично състояние. Това не е просто вдишване и издишване на въздух, а усвояване и циркулация на живи сили (прана, чи), излъчващи се от този по-висш порядък. Сякаш цялото същество започва да вдишва жив поток директно от по-реален и траен източник, изпълвайки не само белите дробове, но и пространството между мислите, събуждайки фините центрове.</p>
<p>Докато белодробното дишане ни свързва с цикъла на раждане, промяна и смърт в рамките на този природен порядък, магнитното дишане сигнализира за преоткриването на връзката на съществото с истинския му дом в статичния порядък. Тук започва полетът – не като бягство от света, а като влизане в едно по-реално и вечно измерение на съществуване.</p>
<p>Разбира се, има повърхностни прилики с променените състояния, предизвикани от наркотици. Въпреки това, този път е подвеждащ – неустойчив и рисков. Наркотиците действат изцяло в спектъра на полярностите на този естествен порядък (удоволствие/болка, еуфория/депресия), създавайки илюзия за разширение, която в действителност ни привързва още по-дълбоко към него.</p>
<p>Употребата на вещества с цел постигане на разширени състояния създава илюзорни и крехки възприятия. Те действат отвън навътре, а не като истински вътрешен процес на прераждане от статичния порядък.</p>
<p>Оттук и библейското предупреждение:</p>
<blockquote><p><em>Истина, истина ви казвам, който не влиза през вратата на кошарата на овцете, но прескача от другаде, той е крадец и разбойник.“</em> — Йоан 10:1</p></blockquote>
<p>„Портата“ е пътят на истинското пробуждане, който води към статичния порядък, докато „прескачането от другаде“ е опитът да се предизвика духовно преживяване, използвайки средствата и силите на този природен ред, като наркотиците например. Както истинските духовни учители отдавна изтъкват, чистотата на носителя &#8211; тялото и кръвообращението &#8211; е условие за този нов жизнен принцип на статичния порядък да се прояви устойчиво, водейки ни към трайна връзка с това, което Секондари нарича &#8222;небе&#8220;.</p>
<p>Целта, тогава, е да превърнем това, което някога беше само полети, в нов и траен начин на съществуване – прераждане чрез преображение (трансфигурация) в прославеното тяло на първоначалния божествен порядък.</p>
<p>Нека всички ние направим тази промяна.</p>
<p>&nbsp;</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Смелостта да бъдеш</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/the-courage-to-be-bg/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Mon, 06 Oct 2025 17:14:12 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=121537</guid>

					<description><![CDATA[Готови ли сме да прегърнем живота изцяло, безусловно? Или играем на сигурно, живеем нещо като полуживот, правим това, което правят всички останали, изключваме всякакво осъзнаване за това какво наистина е важно? Докато събирах материал за нова книга, попаднах на произведение, което бях чел преди години, но не бях поглеждал скоро. То е от немския лутерански [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Готови ли сме да прегърнем живота изцяло, безусловно? Или играем на сигурно, живеем нещо като полуживот, правим това, което правят всички останали, изключваме всякакво осъзнаване за това какво наистина е важно?</em></p>
<p><span id="more-121537"></span></p>
<p>Докато събирах материал за нова книга, попаднах на произведение, което бях чел преди години, но не бях поглеждал скоро. То е от немския лутерански екзистенциален теолог и философ Паул Тилих (1886-1965). Тилих може би не е толкова известен в наши дни, колкото е  бил в средата на двадесети век. Неговият най-известен труд „<em>Систематична теология</em>“ (1951-1963) – монументален отговор на екзистенциалната критика на християнството, е бил изключително влиятелен не само сред теолозите, но също така и сред философите, психолозите и учените по история на религията. През 1933 г. Тилих е сред първите, които усещат ефекта от идването на Хитлер на власт, когато заедно с други академични критици на националсоциализма той е незабавно освободен от поста си във Франкфуртския университет. Научавайки за уволнението му, американският теолог Райнхолд Нибур предлага на Тилих спасителен пояс, призовавайки го да напусне Германия и да се присъедини към факултета на Теологическата семинария (Union Theological Seminary) в Ню Йорк. Тилих приема съвета на Нибур и след престоя си в Ню Йорк преподава в Харвардското богословско училище, а по-късно в Чикагския университет.</p>
<p>И все пак Тилих е бил всичко друго, но не и отчужден академик. Заедно със своя ученик – екзистенциалният психолог Роло Мей, който включва някои от идеите на Тилих в собствената си работа – Тилих е бил позната фигура през ранните години на Института Есален, познат като „hot tub think-tank“ на крайбрежието на Биг Сур в Калифорния. Други гостуващи преподаватели там включват Алън Уотс, Фриц Пърлс и хуманистичният психолог Ейбрахам Маслоу. Присъстващите на проповедите на Тилих го намират за топъл, харизматичен оратор със способност, присъща на добрия пастор, да достигне и да докосне публиката си.</p>
<h3>Да съществуваш – акт на смелост</h3>
<p>Тилих е автор на някои много четени популярни книги, написани за неакадемичните читатели, и аз се натъкнах на една от тях. В „<em>Смелостта да бъдеш</em>“ (1952) – първоначално поредица от лекции, изнесени в Йейлския университет, Тилих изследва идеята, че самото съществуване, чистото ни битие, не само изисква, но е и акт на смелост само по себе си. Това може да е странна идея за някои от нас. Хората с буквално мислене може дори да помислят, че заглавието на книгата е непълно. Те могат да попитат „Смелостта да бъдеш <em>какво</em>?“ Но това означава погрешно разбиране на използваното от Тилих „да бъдеш“. Може да си помислим, че е необходима смелост „да бъдеш пожарникар“ или „да бъдеш войник“ или, както е бил Тилих, „да бъдеш критичен“ към националсоциализма във време и място, когато това скоро ще доведе до повече от загуба на работа. И ще бъдем прави – всички тези неща изискват смелост. Но просто да бъдеш? Защо ни трябва смелост за това?</p>
<p>Всъщност просто „да бъдеш“ изглежда като нещо, с което нямаме много общо. Докато сме живи, ние просто сме, независимо дали искаме да „бъдем“ или не. Ние не полагаме усилия в това и изглежда нямаме голям избор по въпроса. Но можеш да бъдеш и наистина да <em>бъдеш</em>.</p>
<h3>Защо съществувам?</h3>
<p>Няколко пъти използвах думата „екзистенциален“. Заедно с французина Габриел Марсел и руснака Николай Бердяев, Тилих е това, което бихме нарекли християнски екзистенциалист. Екзистенциализмът е философско движение, което има своите корени в деветнадесети век, с личности като Сьорен Киркегор, Фридрих Ницше и Фьодор Достоевски – въпреки че като „отношение“ може да бъде намерено и в личности далеч назад във времето при Платон, както и при логическия и религиозен мислител от седемнадесети век Блез Паскал. По същество екзистенциализмът се занимава с някои доста основни въпроси, като например „Защо съществувам?“ и „Какво би трябвало да правя сега щом съществувам?“ – тоест търсения за смисъла и целта на човешкия живот. С тези въпроси традиционно се занимава религията, но в съвремието тя сякаш е по-малко способна да им отговори, поне така изглежда за много от нас.</p>
<p>Като отделна философска школа екзистенциализмът възниква в началото на 30-те години на миналия век, най-вече чрез работата на Мартин Хайдегер, чийто колосален труд „<em>Битие и време</em>“ (1927) – завършена е само първата му част – повдига „въпроса за битието“, който според Хайдегер е бил игнориран от Платон насам. Популярният образ на екзистенциализма се появява след Втората световна война и е определено френски. Жан-Пол Сартр, Албер Камю и в по-малка степен Симон дьо Бовоар са най-известните му представители, прочути с пируването си в нощните заведения на Сен Жермен де Пре, докато изнасят импровизирани лекции за същността на свободата. Докато за Хайдегер и християнските екзистенциалисти има някаква мистерия в същността на битието – което прави възможна някаква представа за „трансцендентност“ – за Сартр и компания няма мистерия, въпреки че има много неща, които са „абсурдни“. Ние се намираме в чужд, безсмислен свят, без Бог или цел, и трябва да носим бремето на нашето съществуване, на нашата свобода, без да се обръщаме към друг авторитет освен нашия собствен. Както казва Сартр в отговора си към Хайдегер, „<em>Битие и нищо</em>“ (1943), ние сме „осъдени да бъдем свободни“. Свободни в свят, в който, поне за Сартр, такава свобода е всъщност празнота, която напразно се опитваме да запълним.</p>
<h3>Хамлетов въпрос</h3>
<p>Срещу представата за „нищо“ или „небитие“ Тилих повдига въпроса за смелостта да бъдеш. Колкото и клиширано да звучи, когато Хамлет задава известния си въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш?“, той уцелва право в десетката.</p>
<p>Според Тилих има три основни посоки, според които въпросът на Хамлет се превръща в нещо повече от реплика от пиеса. Първият е най-очевиден и е този, за който самият Хамлет е най-загрижен. Небитието, нищото ни заплашва със знанието, че в един момент ще умрем. В този момент ще престанем да съществуваме. Като оставим настрана всякакви идеи за задгробен живот, при смъртта животът, който сме познавали по начина, по който сме го познавали, свършва. Казваме, че знаем това; разбира се, всички умират. Но ние не говорим за „всички“, което е абстракция, или за факта, че хората умират. <em>Ти</em> ще умреш – и аз също. Хайдегер вярва, че единственото сигурно средство, което може да ни събуди от нашата „забрава на битието“, както той го нарича, е живото разбиране на реалността на нашата смърт, прозрение, което той споделя с езотеричния учител Гурджиев.</p>
<h3>Животът ни – нещо като полуживот?</h3>
<p>Повечето от нас в даден момент са усещали реалността на своята смъртност; но като част от културата на мисленето ни сме склонни да избягваме или да затъмняваме този факт и да правим каквото можем, за да държим истината настрана. Както казва Тилих, ние избягваме реалността на небитието, като избягваме реалността на битието: за да заглушим шока от нашата смърт, ние живеем по-малко. Не в смисъл да правим по-малко или да сме по-малко заети. А в смисъл да бъдем по-малко отворени към живота, по-малко склонни да го прегърнем изцяло, безусловно. Играем на сигурно. Хайдегер нарича това да живеем „неавтентично“, нещо като полуживот, да правим това, което правят всички останали, да изключваме всякакво осъзнаване за това какво наистина рискуваме, да изпълваме живота си с разсейване и притежания (според Габриел Марсел ние много повече предпочитаме „да имаме“ пред това „да бъдем“). И все пак някаква криза, може би близка среща със смъртта, може да ни отърси от тази „забрава“ и животът, който се страхуваме да живеем, става изключително реален. Парадоксално, но ако имаме смелостта да се изправим лице в лице с реалността на небитието, нашето битие се увеличава.</p>
<p>Друг начин, по който можем да почувстваме борбата с нищото и нуждата от смелост да бъдем, е чрез това, което Тилих нарича вина. Не вина за някакво конкретно действие – въпреки че наистина може да го чувстваме – а вина от съзнанието, че сме избягали от отговорността към себе си, от задължението си да бъдем напълно това, което сме. Това означава да знаем, че сме се задоволили с второто най-добро, когато сме можели да постигнем повече, ако бяхме положили усилия и бяхме поели риска. Споменатият по-рано Ейбрахам Маслоу говори за това, което той нарича „страх от успех“, нещо доста различно от по-известния „страх от провал“. Страхът от успех е страх, произтичащ от предполаганите от нас социални последици от това „да бъдем всичко, което можем да бъдем“. Съществува страх от открояване от другите, от привличане на завистта и негодуванието на нашите приятели, от това да бъдем различни и често последвалото го остракизиране.</p>
<h3>Бягството от собственото величие</h3>
<p>Маслоу говори за това, което той нарича комплексът на Йона, базиран на библейската фигура, която иска да избегне великата съдба, която Бог е подготвил за него. Йона не искал да бъде пророк. Искал нормален, обикновен живот като всички останали. Той направил всичко възможно да избегне призванието си, но безуспешно. Според Маслоу поуката от историята е, че ако не реализираме потенциала си, той ще изгние и ще се превърне в бреме. Маслоу разказва историята как пита своите ученици кой от тях очаква да бъде изключителен в своята област. Когато никой не отговаря, Маслоу пита: „Ако не ти, тогава кой?“ Обикновено очакваме <em>някой друг</em> да бъде изключителен, а не ние самите. Мнението на Маслоу е, че това е опасно. „Това, което можете да станете, това трябва да станете.“, казва той. Според него това е необходимост на самото ни същество.</p>
<p>Същото послание се съдържа и в следния цитат от гностичното евангелие на Тома, което е било любимо на К. Г. Юнг: &#8222;Ако изявиш това, което е вътре в теб, това, което е вътре в теб, ще те спаси. Ако не изявиш това, което е вътре в теб, това, което е вътре в теб, ще те унищожи.&#8220; Натоварени сме със задължението „да станем това, което сме“, както казва Ницше. А ако не успеем, това води до живот, който Сартр нарича „лоша съдба“, практикуване на самозаблуда. Смелостта да бъдеш се превръща в смелостта да бъдеш това, което си <em>ти</em>.</p>
<h3>Смелост за първична вяра</h3>
<p>Третият начин, по който Тилих разбира смелостта да бъдеш, обхваща другите два. Може да имаме смелостта да се изправим пред реалността на нашата смърт, да прегърнем нашето неизбежно небитие. Може също да имаме смелостта да реализираме потенциала си, да изявим неповторимото у всеки от нас и да го утвърдим в среда, която не е благоприятна за него. И все пак въпросът за <em>значението</em> на всичко това остава. Безсмислието, безцелността, абсурдният безразличен свят на екзистенциалистите – който по много начини съответства на текущата научна оценка на нашата вселена – изглежда отрича всякаква основа, която можем да достигнем чрез приемането на нашето неизбежно несъществуване и утвърждаването на уникалната ни същност. Ако в крайна сметка съществуването не е нищо повече от вид космическа шега – заключение, до което са достигнали повече от един брилянтни умове – какъв е смисълът? Отново да заимстваме от Шекспир, ако животът наистина е „приказка, разказана от идиот, пълна със звук и ярост, без да означава нищо“, тогава защо да си правим труда да събираме смелост да бъдем? Не е ли по-разумно да ядем, да пием и да се веселим, защото утре – или може би вдругиден – ще умрем?</p>
<p>Със сигурност мнозина са стигнали до това заключение. А със социалните, политически и екологични турбулентности, случващи в днешно време по целия свят, въпросът какво означава всичко това става по-належащ, точно както изглежда по-трудно за разбиране усещането, че има някакъв смисъл във всичко това. Както се е изразил философът Лешек Колаковски, изглеждаме подвластни на „усещането за всеобхватна криза, без да сме в състояние да идентифицираме причините за нея…“, в смисъл, че това, което може да изглежда като причина, всъщност би могло да бъде симптом. За много от нас светът се е обърнал наопаки и бързината на събитията предизвиква замаяност, която бихме могли да наречем „болест на ускорената скорост на промяната“, нещо като гадене, предизвикано от нарастващата скорост на развитие. Струва ми се, че в този случай смелостта да бъдем е смелост да имаме вяра в смисъл, който може да не осъзнаваме веднага, да вярваме, че усилията ни не са безсмислени и че е по-благородно да приемем риска на вярата, отколкото по-безопасния, по-малко напрегнат път на отчаянието. Това е „първичната вяра“, за която говори философът Жан Гебсер и за която писах в по-ранна статия за <em>Logon</em>.<a href="#_ftn1" name="_ftnref1">[1]</a> Прави ми впечатление, че когато имаме такава вяра, изглежда вече е отговорено на въпроса „Да бъда или да не бъда?“</p>
<p>&nbsp;</p>
<hr />
<p><a href="#_ftnref1" name="_ftn1">[1]</a> <a href="https://logon.media/bg/logon_article/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d1%8f%d1%80%d0%b0-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%87%d0%b5%d0%bd-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d1%85/">Първична вяра или първичен страх?</a> in: LOGON, July 5, 2024</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Отново за големът</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/%d0%be%d1%82%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%be-%d0%b7%d0%b0-%d0%b3%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%bc%d1%8a%d1%82/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Tue, 27 May 2025 17:02:30 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=118053</guid>

					<description><![CDATA[Ясно е, че революцията на големите ще предизвика огромен шок в обществения живот. От време на време се връщам към темата за „голем“. Този път мислите ми за тази древна тема бяха предизвикани от изображение на броя на сателитите, които обикалят около Земята. В момента те са над единадесет хиляди, поне активните. Като добавим към [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Ясно е, че революцията на големите ще предизвика огромен шок в обществения живот.</em></p>
<p><span id="more-118053"></span></p>
<p>От време на време се връщам към темата за „<a href="https://logon.media/bg/logon_article/голем-част-i-минало/">голем</a>“. Този път мислите ми за тази древна тема бяха предизвикани от изображение на броя на сателитите, които обикалят около Земята. В момента те са над единадесет хиляди, поне активните. Като добавим към това всички <a href="https://www.youtube.com/watch?v=6zoQmV3PGNc">космически отпадъци</a>, създадени от човека, става ясно, че сме създали свой собствен небесен свод.</p>
<p>Една наистина зловеща картина, но какво общо има тя с голема?</p>
<p>Големът е същество, изваяно от мъртва материя като глина или кал, във формата на човешко тяло. Според някои еврейски легенди, големът може да бъде съживен чрез магическото използване на „шем“. Шем е едно от имената на Бога, изписано с букви от еврейската азбука. По време на вдъхването на жизненото дихание, шемът се пише на парче хартия и се поставя в устата или в челото на голема. Има и истории, в които големите са били съживени чрез написването на думата „истина“ на челото им. Животът можел да бъде отнет от голема чрез премахването на първата буква от еврейската азбука, алеф (א), от надписа на челото, което го променяло от „истина“ (אמת) в „смърт“ (מת).</p>
<h3>Процесът на сътворението</h3>
<p>Темата за голема е напълно преплетена с сътворението и процеса на сътворението. Защо създаваме нещо? Защо изразяваме нещо от душата си в материята? Известен факт е, че вселената функционира като огледало. Виждаме това, което сме. Създаваме и това, което сме. Мисля, че целта на това е да придобием по-голяма яснота за себе си: да стигнем до самопознание и по-задълбочено развитие. Много писатели например познават опита, че след като са написали нещо, са стигнали до по-дълбоко разбиране на темата. Те са пресъздали част от себе си в материята.</p>
<p>Въпросът е какво всъщност е това, което наричаме „себе си“? Кои сме ние? Или какво сме станали?</p>
<p>Образът на сателитите около Земята ни насочва обратно към нас самите. Нашето дихателно поле, нашата аура, е изпълнено с изкуствени обекти, астралните резултати от нашия творчески порив. Това аурично замърсяване нарушава естествените процеси и равновесието в природата, както при нас, така и при Земята.</p>
<p>Да, но ние нямаме друг избор, трябва да се развиваме чрез нашите творения, нали? Не стига ли до нас тази статия чрез интернет и сателитите?</p>
<p>Ян ван Райкенборг пише:</p>
<blockquote><p><em>Електромагнитните трансформации, предизвикани от човечеството, нарушават хармонията на диалектичното поле на живота. Тази дисхармония се проявява непрекъснато – както знаете – и това означава утежняване на диалектичния живот.</em><a href="#_ftn1" name="_ftnref1"><sup>[1]</sup></a></p></blockquote>
<p>Нещата наистина ли са толкова неизбежни? Винаги ли от лошото се стига до по-лошо?</p>
<p>Нашият напредък има цена, която плащаме например със здравето си. Аз-човекът, човекът с егоцентрично съзнание, винаги е на път към пропастта. Самият той не го знае. Не знае, че точно като големът носи думата „смърт“ на челото си. Той не е жив в духовния смисъл на думата. Аз-съзнанието е роботизирано съзнание, колкото и странно да ни звучи това. Аз-човекът живее в илюзията, че притежава истинско живо духовно съзнание.</p>
<p>Как тогава се събуждаме от този сън? Чрез творческия си порив и резултатите от него. Вселената ни поставя пред огледало. В наши дни големите са станали много актуални. Те вече не са от глина, а са технологически много напреднали и скоро ще станат неразличими от хората.</p>
<p>Те вече могат да извършват много от нашите дейности, като цяло по-добре и по-бързо. Какво казва това за нашето съзнание? Когато в даден момент големите могат да правят всичко, което можем ние, не е ли доказано, че аз-съзнанието е роботизирано съзнание?</p>
<h3>Революция</h3>
<p>Има хора, които произвеждат роботи и (засега) ги управляват. Някои хора намират това за страхотно и очакват много от тях. Възможностите на роботите наистина са впечатляващи. Но както винаги, всяко развитие има две страни. От негативната страна виждаме хора, които се страхуват и тревожат от това развитие. Тези страхове пораждат въпроси: Какво е моето място? Ще стана ли излишен и ще бъда ли изместен? Как мога да се задържа и да оцелея? Ясно е, че революцията на големите ще предизвика огромен шок в обществения живот.</p>
<p>Отново ли правим крачка към пропастта?</p>
<p>Предимството е, че пропастта, която винаги е била толкова скрита, започва да се вижда. Ножът, който сами сме насочили към гърлото си, започва да се усеща.</p>
<p>Това е подходящ момент за духовна революция! Сега ще трябва да докажем, че сме нещо повече от голем. Разбира се, човекът има роботизирана личност, но има и нещо повече, много повече!</p>
<h3>Духовен произход</h3>
<p>Проблемът е, че аз-човекът няма съзнание за духовния дом, в който живее, за микрокосмоса, който го заобикаля. По-голямата част от нашата жизнена система е тъмна и неизвестна за нас. Частта, която познаваме, е големската част, изваяна от глина и не е истински жива. Тази роботизирана част може да бъде трансформирана и включена в цялото, стига да се приспособи към своята микрокосмическа система.</p>
<p>За да започнем процеса на трансформация, трябва да отговорим на три въпроса. Откъде идвам? Кой съм аз? Къде отивам?</p>
<p>Мистичните и загадъчни истории за големът имат по-дълбок смисъл и могат да ни помогнат с първите два въпроса. Когато големът носи думата „смърт“ на челото си, той е безжизнен, деактивиран. За да се вдъхне живот на робота, първата буква от еврейската азбука, алеф, се добавя към думата „смърт“, превръщайки я в „истина“. Алефът символизира единството между несътвореното и сътвореното. Това е единството на Бога. Това е Единното, което лежи в основата на сътворението на нашия микрокосмос, нашия духовен произход. Всеки, който е забравил своя произход, е мъртъв в духовен смисъл. Обаче заплашителната пропаст събужда скрити сили в нас. Острието на ножа прониква в гърлото ни. Кой съм аз? Откъде идвам? Нашата отчаяност ни насочва към съществените неща. Какво е истината?</p>
<h3>Името на Бога</h3>
<p>Започваме да търсим. Ровим в книги, ровим в себе си. Завесите, които задушават вътрешното ни знание, бавно се разтварят; светлина пада върху истинската ни същност. Духовният ни център, истинското ни Аз, се пробужда от смъртния си сън. Спомняме си духовния си произход. Добавяме първата буква, алеф, към печата на челото си, която казва: истина!</p>
<p>Сега продължаваме с въпроса „Кой съм аз?“ За да отговорим на този въпрос, трябва да запишем и останалите букви от сътворението в себе си. Сега трябва да приемем буквите от името на Бог в себе си. Това няма много общо с писането на букви или повтарянето на мантри. Истинското значение е много по-дълбоко, то се отнася до пресътворяването, трансформацията на нашето същество.</p>
<p>Ян ван Райкенборг ни идва на помощ:</p>
<blockquote><p><em>Електромагнитното излъчване, фундаменталната сила, можем да обозначим мистично като Божието дихание, като Божието Слово, тъй като Божието дихание се носи над нас в определен ритъм, с определена вибрация. Следователно в него се крие някакъв смисъл. Към нас буквално се отправя свято слово. Това слово се нарича в Универсалното учение: мистериозното име на Бога, състоящо се от шест или седем букви. То е обозначение на Свещената седморна сила. Седемте гностически сили, чрез които освещаването на човека, връщащ се към Бога, може да стане реалност; името на Бога е самият Гнозис, то е самият Бог.</em><a href="#_ftn2" name="_ftnref2"><sup>[2]</sup></a></p></blockquote>
<p>Сега можем да разберем защо старите легенди казват, че големът може да бъде съживен чрез духовно преживяване, при което името на Бог се въвежда в неговото същество. След истината, останалите букви от Божието име, другите лъчи на Седморния Дух, също се изписват на челата ни. Тогава белегът на звяра от бездната изчезва и ние носим печата на синовете и дъщерите на Бога.</p>
<h3>АЗ СЪМ</h3>
<p>Сега можем да отговорим на въпроса „Кой съм аз?“. Когато седемте лъча на духа възродят и подхранят седморният микрокосмос, истинският човек отново оживява: това е „АЗ СЪМ“. В този момент ние възвръщаме истинското си име. Това е името, което Бог ни е дал някога, но което сме забравили.</p>
<blockquote><p><em>На този, който победи, ще му дам да яде от скритата манна. Ще му дам бял камък с написано на него ново име, което ще знае само този, който го получи.</em><a href="#_ftn3" name="_ftnref3"><sup>[3]</sup></a></p></blockquote>
<p>Отношението между големът или роботът, духовното същество и Бог може да бъде изразено по следния начин: „аз съм“ (роботът), „АЗ СЪМ“ (духовното същество) и „АЗ СЪМ ОНЗИ, КОЙТО СЪМ“ (Бог).</p>
<p>Когато Бог наредил на Мойсей да изведе еврейския народ от робството в Египет, Мойсей попитал Бог за името Му. Той искал да знае с какво име може да оправдае такава страшна задача.</p>
<p>Бог отговори: „АЗ СЪМ ОНЗИ, КОЙТО СЪМ“.<a href="#_ftn4" name="_ftnref4">[4]</a></p>
<p>Можем да разберем това по следния начин. Бог казва: Аз съм Вечният, Съществуващият, винаги присъстващият (АЗ СЪМ), и извън мен няма нищо (КОЙТО СЪМ). Аз съм несътвореното и сътвореното, трите и седемте, които са Едно.</p>
<p>Човекът като природно същество е временно явление. Той е създаден от „глина“, тоест: пространствено-времево творение. Въпреки това ние, като „аз съм“, като преходно същество, сме свързани с „АЗ СЪМ“ вътре в нас, спящия духовен човек. Бог казва, че ще даде ново име на този, който победи.</p>
<p>Да победим означава да отстраним нашето „аз“, смъртното, отделено и фрагментирано аз-съзнание, да направим място за „АЗ СЪМ“ в нас. Ако успеем в това и „АЗ СЪМ“ се събуди от смъртния си сън, тогава отново ще бъдем съзнателно свързани с ЕДИНСТВЕНИЯ, който нарича себе си АЗ СЪМ ОНЗИ, КОЙТО СЪМ.</p>
<p>Тогава и последният от трите въпроса ще бъде отговорен:<br />
Къде отиваме? Отиваме си у дома. Завърнахме се у дома.</p>
<p>________________________________________________________________________________________________</p>
<p><a href="#_ftnref1" name="_ftn1"><sup>[1]</sup></a> <a href="https://lectorium-rosicrucianum.bg/book/23-gnostic_misteries_of_Pistis_Sophia/">Гностичните Мистерии на Пистис София</a>, глава „Сътворението на Трихадесетия еон“</p>
<p><a href="#_ftnref2" name="_ftn2"><sup>[2]</sup></a> <a href="https://lectorium-rosicrucianum.bg/book/7-iziavata-na-gnosisa/">Изявата на Гносиса в наши дни</a>, глава „Изливането на Светия Дух“</p>
<p><a href="#_ftnref3" name="_ftn3"><sup>[3]</sup></a> Откровение 2:17</p>
<p><a href="#_ftnref4" name="_ftn4">[4]</a> Изход 3:14</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Реципрочност – философия във времена на изпитания</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/%d1%80%d0%b5%d1%86%d0%b8%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%87%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%be%d1%81%d0%be%d1%84%d0%b8%d1%8f-%d0%b2%d1%8a%d0%b2-%d0%b2%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b0/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Niels van Saane]]></dc:creator>
		<pubDate>Wed, 23 Apr 2025 16:46:57 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/?post_type=logon_article&#038;p=117339</guid>

					<description><![CDATA[Векове наред човечеството се ръководи от добре познатото „златно правило“, което е част от естествения закон на Логоса: Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб. Правилото е известно още като принцип на реципрочността. Веднъж когато Конфуций е попитан от свой ученик: „Учителю, има ли едничка дума, която може да ни [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Векове наред човечеството се ръководи от добре познатото „златно правило“, което е част от естествения закон на Логоса: </em></p>
<blockquote><p><em>Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб.</em></p></blockquote>
<p><span id="more-117339"></span></p>
<p><em>Правилото е известно още като принцип на реципрочността. Веднъж когато Конфуций е попитан от свой ученик: „Учителю, има ли едничка дума, която може да ни подкрепя през целия живот?“, той веднага отговаря: „Шу“. В свободен превод това означава: реципрочност! Римският автор Сенека пренася тази реципрочност в любовта: </em></p>
<blockquote><p><em>Искаш да те обичат? Тогава обичай!</em></p></blockquote>
<p>ко обаче погледнете екологичната катастрофа, която човечеството си навлече през последните десетилетия, според норвежкия автор Юстайн Гордер (1952 г.), това универсално златно правило вече не може да има само хоризонтално измерение – сякаш става въпрос за „ние“ и „те“. В книгата <em>Ние сме светът</em> той твърди, че на принципа на реципрочност трябва непременно да се даде вертикално измерение: отнасяйте се към следващото поколение така, както бихте искали да се беше отнасяло с вас предишното поколение.</p>
<blockquote><p>Толкова просто е. Обичай ближния като себе си. И, разбира се, това трябва да включва и следващото поколение. Трябва да включва абсолютно всички, които ще живеят на тази планета след нас.</p></blockquote>
<p>Нямаме право да оставим земята в по-лошо състояние от това, в което сме я заварили, когато самите ние сме дошли да живеем тук, разпалено твърди Гордер. По-малко риба в морето. По-малко питейна вода. По-малко храна. По-малко тропически гори. По-малко чист въздух. По-малко коралови рифове. По-малко растителни и животински видове. По-малко красота! По-малко великолепие и радост! Много повече хора! Ето защо той предлага да се изготви глобална харта за задълженията на човека към бъдещите поколения, аналогична на Декларацията за правата на човека (1948 г.). Несъмнено разумна идея, но такъв глобално формулиран морал придобива истинска сила едва когато всеки осъзнае, че живее на земята, за да стане човек, оживен от духа. По този начин той може да допринесе и за общото духовно осъзнаване и обновление.<br />
А това няма да стане без усилия. Човекът трябва да излезе от центъра на космоса и да започне да служи на планетата Земя. По думите на книгата <em>Гласът на тишината</em>:</p>
<blockquote><p><em>Помагайте на природата и си сътрудничете с нея и тя ще се отнася към вас като към един от своите създатели и ще ви се поклони. (…) Не пожелавайте нищо. Не се противопоставяйте на кармата, нито на неизменните закони на природата. Но се борете само с личното, преходното, мимолетното и ефимерното.</em></p></blockquote>
<p>Тази вътрешна „промяна на климата“ може да доведе до едно ново ниво на съзнание, което може да бъде достигнато благодарение на енергия, която не е със земен произход. Тази енергия позволява на човека да се помири с любов със земята. Лао Дзъ се позовава на тази възстановена хармония, когато поставя любовта като условие и я вижда като един вид паспорт за участие в този свят:</p>
<blockquote><p><em>Светът трябва да бъде поверен само на тези, които обичат тялото си, сякаш то е целият свят.</em></p></blockquote>
<p>Карл фон Екартсхаузен (в „<em>Тайнствените сили на природата</em>“) доразвива тази идея. Неговите обнадеждаващи, широки перспективи са издигнати далеч над всички бедствия:</p>
<blockquote><p><em>Човекът може да проникне в най-съкровеното същество на природата; той може да проучи тайната ѝ работилница в дълбочина; може да използва нейните принципи, за да даде живот на нови творения.</em></p></blockquote>
<p>&nbsp;</p>
<p>Хермес (цитиран от Асклепий X):</p>
<blockquote><p><em>Ако човекът се грижи изцяло за творението, тогава самият той е украшение на космоса и също гледа на космоса като на бижу: тогава, въз основа на хармонията на съставните му части, той представлява свят за самия себе си, микрокосмос. Той познава себе си, познава също и космоса с разбирането, че осъзнава какво подхожда на ролята, която играе, какво може да използва и на какво трябва да се подчини.</em></p></blockquote>
<p>Карл фон Екартсхаузен: <em>Пречистващият огън на божествената алхимия</em></p>
<blockquote><p><em>Първият човек, Адам, е получил красива светлинна дреха – от концентрирана светлина и първични сили – във време, когато елементите все още не са били разкъсани на отделни части от проклятието на Рая, а са образували единен силов елемент. Поради грехопадението човекът губи тази дреха от светлина; появява се грубото, осезаемото. Съществото на светлината обаче се е оттеглило вътре в самите нас като една малка искра светлина, едно зрънце семе, и тази малка искра светлина се надява един ден отново да притежава цялостната светлинна дреха, когато преобръщането на живота бъде постигнато чрез пречистващия огън на божествената алхимия.</em></p></blockquote>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Първична вяра или първичен страх?</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d1%8f%d1%80%d0%b0-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%87%d0%b5%d0%bd-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d1%85/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Heiko Haase]]></dc:creator>
		<pubDate>Tue, 10 Dec 2024 18:34:27 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/logon_article/%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d1%8f%d1%80%d0%b0-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%87%d0%b5%d0%bd-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d1%85/</guid>

					<description><![CDATA[По време на своето юношество немско-швейцарският философ Жан Гебсер (1905-1973) преживява нещо, което ще остави незаличим отпечатък върху неговия по-нататъшен живoт. Преживяното е толкова значимо, че по-късно ще го вдъхнови за творбата, с която придобива най-голяма известност, неговия magnum opus, “Произход и настояще“ (Ursprung und Gegenwart), монументална история на човешкото съзнание от гледна точка на [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>По време на своето юношество немско-швейцарският философ Жан Гебсер (1905-1973) преживява нещо, което ще остави незаличим отпечатък върху неговия по-нататъшен живoт.</em></p>
<p><em><span id="more-114320"></span></em></p>
<p><em>Преживяното е толкова значимо, че по-късно ще го вдъхнови за  творбата, с която придобива най-голяма известност, неговия magnum opus, “Произход и настояще“ (Ursprung und Gegenwart), монументална история на човешкото съзнание от гледна точка на неговите различни “структури“.</em></p>
<p>Всъщност случилото се с Гебсер не е нещо необичайно; повечето от нас са изпитвали нещо подобно. Но ако болшинството подминава такова предизвикателство без особено внимание, за Гебсер то се превръща в източник на вдъхновение.</p>
<p>Какво се случва с Гебсер? Съгласно училищната програма той трябва да скочи в дълбок басейн от доста високо над него трамплин. Плуването е задължително и Гебсер трябва да участва в така нареченото “свободно плуване“.  Ученикът трябва да скочи в дълбоката вода и  да се задържи на повърхността без чужда помощ десет минути. Без съмнение това е голямо предизвикателство за някой, който сега се учи да плува. А и Гебсер вече има няколко премеждия с вода. Само на годинка едва не се дави в банята поради невнимание на неговата майка. Няколко години по-късно се подхлъзва и едва не полита от стръмен склон в течащата долу река. И сега пред очите на насърчаващите  го отдолу деца и чакащия преподавател Гебсер трябва съзнателно да се изправи и буквално да се хвърли в това, което го травматизира.</p>
<p>Тези няколко секунди преди младият Гебсер да направи първия от многото “скокове в неизвестността“ кристализират в него това, което години по-късно ще го вдъхновява в работата на неговия живот. “И тогава – пише той по-късно в своята незавършена автобиография- аз престанах да се страхувам от неизвестността. В мене започна да назрява чувство на увереност, което определяше моето по-нататъшно поведение и отношение към живота, вяра в източниците на сила на нашето същество и вяра, че те са винаги достъпни за нас. Това е вътрешна сигурност, която е напълно ефективна само когато можем да правим това, което правим без да мислим за себе си…“<a href="#_edn1" name="_ednref1">[1]</a></p>
<p>Години по-късно тази увереност пред лицето на неизвестното ще залегне в основата на даденото от него понятие за това, което той нарича urvertrauem, “първична вяра“, дълбоко вкоренено чувство на сигурност и приемане на живота. Това е противоположното на Urangst или “първичен страх“, тревожност и неувереност, с която повечето от нас се отнасят към света.</p>
<p>Ние познаваме добре angst (житейска тревожност). Това е подсъзнателното чувство на неувереност, което философът Сьорен Киркегор счита, че има водеща роля в човешкото съществувание, възглед, който се възприема от Мартин Хайдегер и останалите екзистенциалисти. Такова състояние не е предизвикано от нещо конкретно, а е един вид безпричинно разгръщаща се тревожност, която философът Лешек Колаковски обяснява като живот “с чувството за непрекъснато нарастваща криза без да разбираш какво я причинява…“ Сега терминът, някога неизвестен, е станал част от ежедневния ни речник и дори е използва като глагол: ние ангстваме при едно или друго незначително притеснение и го правим през повечето времето.</p>
<p>Горното състояние е противоположно на “увереността“, която чувства младият Гебсер, когато по думите на Джоузеф Конрад“ се гмурнеш в деструктивния елемент“ – скокът в неизвестното и в дълбоката вода се случва рядко. Всъщност “вяра“ в каквото и да било е в голям недостиг днес, а тези от нас, които я демонстрират по някакъв начин обикновено са считани за глупаци или наивници. Но също както за ангст няма предпоставка или причина – страхът, който изпитваме за банковия си баланс не е истински страх – “вярата“ открита от младия Гебсер, когато пристъпва от трамплина за скокове, не е вяра в нещо конкретно, в съществуването на пазител, в подкрепата на съучениците, а в дълбините на самия живот. Това е вътрешна увереност, че животът ще се нареди добре за нас, дори и  доказателствата за това да са много по-малко от противоположните.</p>
<p>В годините последвали скока в неизвестното Гебсер  се изправя пред много по-големи предизвикателства от дълбоката вода. Може да се каже , че дълбоката вода, в която някога скача се превръща в метафора на заливащите Европа събития. Семейството му става жертва на финансовата криза през 1920г. Отношенията между родителите му са лоши, а през 1922г. умира баща му след опит за самоубийство. Гебсер е принуден да напусне училище още като юноша и да си търси работа. Постъпва в банка, но сърцето му не е там и той прави нов скок, когато се отказва от добро заплащане и се хвърля в краткотрайна издателска авантюра с приятел. (Макар и известен най-вече като философ, Гебсер е и поет.)</p>
<p>От края на 1920г. до началото на втората световна война Гебсер обикаля  Европа, установява се за кратко от място на място и отново потегля към неизвестното точно преди да възникне някоя заплаха.. Напуска Германия през 1929г. когато Хитлер поема пътя към властта. По време на гражданската война в Испания успява да избяга от фашистите на Франко малко преди да бомбардират неговия апартамент. Едва не е застрелян на френската граница, но успява да я пресече успешно; същото не може да се каже  за неговия приятел , поета Фредерико Гарсия Лорка, който е застрелян от националистите.  След няколко години успява да напусне Франция точно преди да попадне в ръцете на настъпващите нацисти, чиято заплаха за Европа е видял десет години по-рано и стига до Швейцария, където ще остане с други бежанци да чака катастрофата.</p>
<p>Преживяното все повече убеждава Гебсер в правилността на прозрението, дошло десетилетия по-рано, когато се осмелява да скочи в неизвестността.  Помогнала някога при гмуркането „първична вяра“ го направлява във все по-опасни социално политически течения заливащи континента. В Испания тя се превръща в централна тема,  над която ще се труди да разгърне години наред.  Целта е да представи доказателства за своето прозрение, съпътстващо развитието на човешкото съзнание от хилядолетия, “мутирало“ в различни форми и преминаващо през нова мутация в началото на 20 век. Гебсер споделя, че прозрението го “пронизва внезапно като светкавица“ докато прави проучвания върху творбите на Рилке.</p>
<p>Интересно е да се отбележи, че поезията на Рилке оказва голямо влияние върху Гебсер. Самият Рилке също е наясно какво разбира под “първична вяра“ Гебсер. В един документ под заглавие “Опитност“ той описва как през 1912г. го обзема специално чувство по време на престоя си в замъка Дуино, където е вдъхновен за написването на своите забележителни “Дуински елегии“. Рилке разказва как по време на разходките си из замъка се натъкнал на стърчащо до раменете му храстоподобно дърво. Надвесил се над него и изведнъж почувствал изключително успокоение. Изпаднал в нещо като мистично състояние. “От вътрешността на дървото към мене се носеха едва доловими вибрации“ – казва Рилке.  Усещания, на които обичайно не би обърнал внимание, нахлули в съзнанието му и изпитал чувство, че по някакъв начин  е попаднал “ от другата страна на природата“, в нейната вътрешност, в нейния вътрешен свят. Всяко нещо там сякаш носело вдъхновение, някакъв смисъл, възможност за откровение. В друг случай го обхваща дълбоко спокойствие и тишина.  Чувствал че, “всичко е в хармония с мен“, че се намира в пространство “непокътнато като вътрешността  на роза“.<a href="#_edn2" name="_ednref2">[2]</a></p>
<p>Рилке създава великолепния поетичен образ на Ангела от Елегии именно благодарение на това великолепно спокойствие на “ангелския свят, който омиротворява“,  Ангелът е “ужасен“ в смисъл на страховит и огромен, но неговото послание към поета е, че трябва да “възхвалява“ земните неща, обикновените, ежедневните неща.  Да не възпява неясни мистерии – Ангелът вече ги знае – а простото, но странното и чудодейно  съществуване на “ Къща, Мост, Фонтан, Буркан, маслиново дърво, Прозорец…“ Тяхната стойност може да се види само когато за тях се говори така, както го прави поетът.  Това е “възхвала въпреки“, която Рилке прави в своите Сонети за Орфей, “казаното да“, което въпреки страданието и болката живее в сърцето на поета. Това е приемане на живота с  цялата негова несигурност и се основава на същата вяра, която Гебсер открива при скока във водата и която му помага да преодолява последвалите кризи.</p>
<p>Тази вяра или казано по друг начин липсата на страх от неизвестното може да се появи в най-отчайващите ситуации и да доведе до най-необикновени резултати. По време на гражданската война в Испания работещият като кореспондент на британски вестник писател Артур Кьостлер се намира на крачка от смъртта като Гебсер, но много по-дълго. Кьостлер е арестуван от фашистите  &#8211; комунистическото му минало не помага – и хвърлен в затвор, където всеки ден се събужда в очакване на разстрел, докато накрая е освободен. В своята автобиография си спомня, че за да убива времето започнал да драска по стената математическа формула с парче желязна пружина, която откъснал от леглото (писането било забранено и нямал право на молив и хартия).</p>
<p>Когато успява да издраска доказателството на Евклид за безкрайността на простите числа се случва нещо странно.<a href="#_edn3" name="_ednref3">[3]</a> Кьостлер стоял пред формулата като “омагьосан“, в състояние на пълно забвение.  Защо? Защото формулата  му дала “смислено и разбираемо доказателство за безкрайното“.  И защо това било толкова важно? Защото превръща „безкрайността “ от  абстракция в нещо конкретно и реално, в което самият той участва. Доказателството е там, точно пред него, на затворническата стена. Описва го като усещане за „аромата на вечността“, като трепетен полет на „стрела в синевата“.  Няма никакъв спомен колко дълго се намира в състояние на транс единствено мълвящ “това е идеално – идеално“. Постепенно неконтролируемата памет го връща към действителността, някакво „тривиално обстоятелство, което забулва съвършенството на момента“. Какво е това? Споменът, че, ах, да, се намира в затвора и всеки момент може да бъде разстрелян. На това Кьостлер отговаря: “И какво? Това ли е всичко? Не можеш ли да се тревожиш за нещо по-сериозно?“<a href="#_edn4" name="_ednref4">[4]</a></p>
<p>Срещата на Кьостлер с безкрайността го оставя с чувството, че неговото „Аз“ е престанало да съществува, че няма никакво значение. Завесата над нещата се отдръпнала и разкрила криещата се под тях „истинска релност“. Това е „същинския ред… обикновено забулван от пластове безсмислици“. Той ще нарече тази реалност „невидимото писание“; нещо като таен код, който може да бъде разкрит в моменти като този. Напрежението поради предстоящата екзекуция напуска Кьостлер; изпитва дълбок катарзис, „умиротворение на цялото ми съзнание“. По-късно, дни наред ще остане “спокоен и безстрашен под влияние на преживяното“.</p>
<p>Ние може и да не сме като Кьостлер, очакващи разстрел в килия или като като Гебсер на ръба на трамплина за скок изправен пред неизвестното и нашите страхове. Но точно като тях ние живеем в смутно и несигурно време и видовете ангст, пред които те и техните съвременници стоят не са непознати за нас. Дори без преувеличение можем да кажем, че сега те са се увеличили. От климатични промени до социални безредици, войни, пандемии и какво ли още не, главозамайващото множество от кризи през последните години води много от нас до усещане на пълна безпомощност. Сякаш светът се разпада, променя се с непосилна за неговите обитатели голяма скорост. Така мисли и самият Гебсер:  човешкото съзнание преминава през нова „мутация“ и в този процес светът на предишната „структура на съзнание“ – рационалният, научният, „модерен“ свят – се разпада, за да отстъпи място на нова структура, която Гебсер нарича Интеграла.</p>
<p>Тук няма да се спирам на детайли. Но визията на Гебсер за възникващата форма на съзнание има за своя основа „първичната вяра“, появила се в онзи ден на трамплина за гмуркане. Години по-късно Гебсер ще изпита същото по време на свое пътуване до Индия. Случва се в Сарнат, мястото където според легендата Буда за първи път проповядвал. От една страна видението е „кристално ясно като в бял ден“, но от друга „променящо и осветляващо неописуемото…“. Той говори за „неземна прозрачна светлина“,  довела до „упойващо ликуване“ и събудила отново неговото съзнание за „първичната вяра“, съпроводена от „чувство за неприкосновеност“<a href="#_edn5" name="_ednref5">[5]</a> След това преживяване, казва той, „всичко си дойде на мястото“. И точно като Кьостлер в килията, Гебсер открива, че неговото „Аз“, човъркащото го като червей Его е пълна безсмислица. То не изчезва. Но то и неговите притеснения вече нямат никакво значение.</p>
<p>Може би ще осъзнаем, че „първичната вяра“, която Гебсер прегръща по време на скока си в неизвестното е тук и за нас сега, в тези несигурни времена. Да се надяваме, че имаме достатъчно вяра да повярваме, когато потрябва.</p>
<hr />
<p>&nbsp;</p>
<p><a href="#_ednref1" name="_edn1">[1]</a> Jean Keckeis “In Memoriam Jean Gebser” in Jean Gebser The Ever-Present Origin, trans. Noel Barstad and Algis Mickunas (Athens, OH: Ohio University Press, 1985) p. xvii.</p>
<p><a href="#_ednref2" name="_edn2">[2]</a> Rainer Maria Rilke Duino Elegies trans. J. B. Leishman and Stepen Spender (New York: W. W. Norton &amp; Company, 1939) pp. 124-26.</p>
<p><a href="#_ednref3" name="_edn3">[3]</a> Прости числа са тези, които не могат да се делят по равно освен на 1 и себе си. 3,5,7 са прости числа. Не е намерена формула за определяне на тяхното количество.</p>
<p><a href="#_ednref4" name="_edn4">[4]</a> Arthur Koestler The Invisible Writing (London: Macmillan Co, 1969) pp. 428-30.</p>
<p><a href="#_ednref5" name="_edn5">[5]</a> Quoted in Georg Feuerstein Structures of Consciousness (Lower Lake, CA: Integral Publishing, 1987) p. 173.</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Смислената архитектура &#8211; огледало на космическата седморност</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/%d1%81%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b0%d1%80%d1%85%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b0-%d0%be%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b0%d0%bb%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Heiko Haase]]></dc:creator>
		<pubDate>Wed, 02 Oct 2024 15:15:25 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/logon_article/%d1%81%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b0%d1%80%d1%85%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%83%d1%80%d0%b0-%d0%be%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b0%d0%bb%d0%be-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba/</guid>

					<description><![CDATA[Седморността се появява често, особено в религиозните текстове, митовете и приказките. Тя показва седемкратното божествено-духовно влияние. И това се отразява тук, на земята, по много различни начини, също и в старите селищни структури в Европа. Защо се интересуваме от седморността? Многократно се сблъскваме с акцента върху седмицата. Тя се появява често в религиозните текстове, митовете [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>Седморността се появява често, особено в религиозните текстове, митовете и приказките. Тя показва седемкратното божествено-духовно влияние.</em></p>
<p><span id="more-112491"></span></p>
<p><em>И това се отразява тук, на земята, по много различни начини, също и в старите селищни структури в Европа.</em></p>
<p>Защо се интересуваме от седморността? Многократно се сблъскваме с акцента върху седмицата. Тя се появява често в религиозните текстове, митовете и приказките. Какво се крие зад него? В съдържанието на този феномен трябва да има смисъл, който рядко ни се разкрива. Когато прочетох статията за <a href="https://logon.media/bg/logon_article/%d1%81%d0%b5%d0%b4%d0%b5%d0%bc-%d0%bb%d1%8a%d1%87%d0%b0-%d1%81%d1%8a%d0%bf%d1%8a%d1%82%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%87%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be/"><em>Седемте лъча</em> </a> (автори: Хелмут Менде, Гюнтер Фридрих) в ЛОГОН, открих пример за едно по-дълбоко обяснение. Този текст ме докосна, тъй като самият аз живея с две други седморни мисловни системи, които съвпадат по смисъла си със седморността на лъчите. А след това намерих и достъп до статията в LOGON на Урсула Корб за по-дълбокия смисъл на числата под заглавие <a href="https://logon.media/bg/logon_article/%d1%87%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82-2/"><em>Числата разказват историята на живота.</em></a></p>
<p>Другите ми седморни системи са, от една страна, седемте вида окръжност, а от друга &#8211; учението за седемте чакри. В началото на 70-те години на миналия век работих в изследователска комисия по градоустройство за град Мюнхен, за да анализирам 60-те стари селски центъра в градската зона. Забелязах, че някои от селските центрове, които особено ми допаднаха, се състоят от седем различни типа квартали. Десет години по-късно, когато влязох в контакт с древната далекоизточна система на чакрите, разбрах, че тези седем типа имат нещо общо с духовния свят.</p>
<p>Принципът на седемте вида квартали датира от Средновековието. Той все още е характерен за много стари места и понякога се използва дори днес. Прилагал се е от подсъзнанието, защото действията, които се контролират от седмицата (седморността), обикновено възникват несъзнателно. Повечето от моите архитектурни проекти носят седморния печат. Това се отнася и за жилищния проект, в който живея със семейството си. Типовете квартали показват система, която се състои изцяло от символични образи. По този начин тя отговаря на потребността на душата, която мисли в образи.</p>
<p>Сега е налице и фактът, че съпругата ми работи като звукотерапевт според гореспоменатата теория за чакрите. Тази теория може да се използва за лечение на психични и физически заболявания. Чакрите са етерно-душевни енергийни центрове в човешкото тяло. Теорията за чакрите произхожда от Индия и е на повече от 4000 години. Някои психолози смятат, че около 90 % от човешкото поведение се влияе от подсъзнанието, така че не бива да се учудваме, че космическата седморност се отразява в различни явления от човешкия живот.</p>
<h3>Единицата</h3>
<p>По време на споменатото по-горе проучване на градското планиране забелязах, че старите селски центрове често са построени в близост до райони, в които хората трудно влизат, защото са острови, стръмни склонове или блатисти местности. Мюнхен е разположен на река Изар, която първоначално е била естествена река. Казват, че в началото там са били пътеките, а Мюнхен е основан с построяването на мост над непроходимата река. От моста основният икономически път води на запад през града.</p>
<p>Следователно първата зона на градско развитие е малко докоснатото начало и подходът по пътя или линията. Линията е първото геометрично измерение. Можете да разгледате и числото едно, което се състои от линията. Тази характерна форма на линията помага при анализа на културните документи на историята. Защото тук е имало фази на съзнание, в които произведенията на изкуството са били разделени на линии. Също и в архитектурата тогава линията е играла важна роля. Музиката е била монофонична и в една линия. Трябва да включите това в изображението „Произход и път“.</p>
<p>Азът принадлежи на Единното. Първата фаза съответства на времето на детството. Аз искам да бъда първи. Искам да бъда забелязан. В това е включена определена сила на мисленето и съвсем първият стремеж за постигане на задачата, който съпътства хората през целия им живот: Опознай себе си. Сега идва ред на една особена характеристика на Човека. То има връзка със Седмицата. Това означава, че относителната природна същност на Единицата влиза в равновесие чрез душевността на Седмицата. Единственото се характеризира с първично доверие, а Седмицата &#8211; с доверие във висшия свят. С това описание всъщност вече се занимавах със значението на първата чакра.</p>
<p>Първата чакра е коренната чакра. Тя се намира в долната част на таза и е свързана със земята чрез краката. Коренната чакра включва волята за живот, спокойствието, нуждата от сигурност, усещане за реалност и заземеност &#8211; връзката със силите на земята. Тъй като теорията за чакрите е и терапевтична система, неправилните нагласи играят важна роля. Може да се каже, че липсата на тези положителни качества, тяхното преувеличаване или поведение, противоречащо на тях, водят до увреждане на качеството на живот.</p>
<h3>Двойката</h3>
<p>Вторият тип район е нещо, което може да се опише като ландшафтен парк. Той се появява в старите села с площи, които не се използват за земеделие. Може би такива площи са наводнявани от време на време. Често те са на брега на водата, на ръба на пътищата и горите или в покрайнините на селата, но които обикновено имат висока екологична стойност. Тези райони се използват в социален план за отдих или обществени фестивали. Разбира се, хората се движат тук и самостоятелно.  В градовете към този тип спадат зелените паркове.</p>
<p>Двойката е свързана с второто геометрично измерение &#8211; площта. Във времената, когато двойката има голямо значение, произведенията на изкуството преминават от линията към площта. Музиката също става по-широка, по-полифонична, по-спокойна. В литературата се появяват митове и загриженост за любовта. Площта е дължина, умножена по ширина, тя е свързана с взаимоотношенията. Шифърът две някога се е изписвал като Z, което показва двата полюса.</p>
<p>Те са характерни и за втората чакра, която се нарича сакрална или сексуална чакра. Тя принадлежи към областта на младостта. В тази фаза е налице ангажираност към духовните ценности и житейските цели. Радостта от живота и творчеството също преобладават. Налице е нарастващ интерес към противоположния пол. Двойката е Ти, връзката с всичко. Това е връзката между мъжа и жената, но също и връзката с природата, застроената среда, с културата и с висшите принципи на живота. Подобно на Единицата има съответствие с по-висока чакра, с шестата чакра, така нареченото „трето око“.</p>
<h3>Тройката</h3>
<p>Третият тип райони се състои от земеделските и градинарските райони. Става въпрос за конкретните добиви, които са ни необходими за храна. Всички добиви са триизмерни и чрез връзката на Тройката с Петицата, която е за сградите, триизмерната форма се потвърждава още веднъж. В третото състояние на човешкия живот, зрелостта, задачата е да се създадат конкретни ценности, които да поддържат живота на семейството с децата.</p>
<p>Триизмерното се проявява в историческото време, което търси конкретното, осезаемото в културата, във всички културни медии. В изкуството се създават красиви и съвършени скулптури, а живописта става много триизмерна и перспективна. Музиката се развива, за да бъде по-фигуративна и експресивна. Литературата продължава да се разгръща в текстове за театъра и операта. Във философията важна роля играят силата и индивидуалността. Формата на числото три показва кръглата пластичност.</p>
<p>Така стигаме до третата чакра &#8211; слънчевия сплит. Тя се намира в коремната област. Тук можем да говорим за способност за вземане на решения, независимост и самоутвърждаване. Тя включва и радостта от работата и успеха. Тройката се характеризира с качеството на сила или, в отрицателния случай, на слабост.</p>
<h3>Четворката</h3>
<p>Четвъртият тип район е центърът на строителен комплекс. Това включва също така пътищата и другите площади. Това е мястото, което свързва всичко. Усещането за общност възниква само когато стените на квадрата са затворени. Това е и голямата разлика от сегашния тип застрояване, което се състои почти изцяло от свободно стоящи сгради, така че ефектът на квадрат не може да възникне. Връзките обаче показват общностното, съседското и любовта между хората. Човек би искал да мисли тук и за мир и изцеление. Обикновено не изпитваме четвърто измерение. Но можем да говорим за това, че трите измерения са свързани помежду си. Това може да се разглежда като един вид холистично осъзнаване на биологично ниво.</p>
<p>Във фазите на индивидуалния живот стигаме до стария човек, който, надяваме се, се характеризира с особена мъдрост. Старостта сочи края. Но в Четворката има и намек за ново начало. Формата на шифъра четири съдържа кръст. Хоризонталната ос символизира земното, а вертикалната ос &#8211; космическото. В средновековния град обикновено има две оси: по „хоризонталната“ ос от изток на запад е икономическата; по „вертикалната“ ос от юг на север са разположени социалните, духовните и административните институции.</p>
<p>При чакрите се намираме в сърцето. То е централният орган, който свързва всичко и го снабдява с енергия. Характеристиките, описани за центъра на града, се отнасят и за чакрите. Става въпрос за сърдечна топлина и хармония.</p>
<h3>Петицата</h3>
<p>С Петицата се означават действителните сгради, тя въплъщава четирите кардинални точки и измерението на височината. Става дума за икономично, устойчиво, здравословно строителство и хармонични, ориентирани към човека форми. Всяка форма също така прави дълбоко психологическо изявление. Разпознаването на това е съществена задача на Петицата. Тези, които вземат предвид тези значения, могат да планират подходяща среда за живот за себе си. През Средновековието къщите са се допирали една до друга, което е изразявало близостта на хората един до друг. Едва в модерната епоха се стига до самостоятелната къща, която е знак за индивидуализъм. Така че отново имаме третото измерение. При чакрите сме на гърлената чакра. Тя е свързана с ученето, реализирането на идеи и добрата, открита комуникация.</p>
<h3>Шестицата</h3>
<p>Наричам вътрешната градина Шестица. Подобно на Двойката, тя е област. Тази зона обаче не е толкова отворена, колкото Двойката, а по-скоро защитена от погледи, т.е. вътрешна зона. И ние се занимаваме с вътрешността, с интуицията. През Средновековието такива вътрешни градини е имало в градските и селските къщи. В църквите и манастирите това е метохът. Такива вътрешни градини могат да се открият и в мистичната, демократична фаза на античността. Тази форма вероятно е оцеляла до римско време.</p>
<p>В едно общинско селище такава вътрешна градина, защитена от погледите, е важна. Истинската общност също е изтощителна. За укрепване на индивида през Средновековието и в моите селища всяко основно жилище е имало или има такава вътрешна градина.</p>
<p>С чакрите сме при „третото око“. Това е истинският признак на духовността. Тук се подхранват духовната близост с ближните, съпричастността и толерантността. Това е също така мъдрост, осъзнаване и осъзнаване. Шестата чакра е в близост до 2-ра и 4-та чакра. Това може да се види и в числата, защото 6 е 3 х 2, а 4 е 2 х 2.</p>
<h3>Седмицата</h3>
<p>В районите типове Седмицата е знак за отношението към живота. Преди това характерни са били църковните кули, минаретата и пагодите. Днес това са небостъргачите, символи на материалистичните ценности, които подчертават отношението на населението. С тази форма отново се показва първото измерение &#8211; линията: В контраст с единицата, не като път, който трябва да бъде изминат „отдолу“, а като насочен нагоре знак за завършеност. Най-високата чакра &#8211; коронната чакра &#8211; е свързана с издигането и връзката с небето.</p>
<h3>Заключителна забележка</h3>
<p>Предимно неосъзнатото осъзнаване на седморността в селищната структура показва, че тук са действали влияния от по-високи нива. Изразявал се е един по-дълбок смисъл на живота. Той обогатява живота и подготвя съзнателна връзка между земния свят и космическата реалност.</p>
<hr />
<p>Theodor Henzler, Geschichte des Bewusstseins und der Kultur. Basis einer neuen Gesellschaft (История на съзнанието и културата. Основа на едно ново общество), 2017 г.</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
		<item>
		<title>Можем да се събудим от съдбата, която сами сме си определили</title>
		<link>https://logon.media/bg/logon_article/%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5%d0%bc-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d0%b5-%d1%81%d1%8a%d0%b1%d1%83%d0%b4%d0%b8%d0%bc-%d0%be%d1%82-%d1%81%d1%8a%d0%b4%d0%b1%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d1%8f%d1%82%d0%be-%d1%81%d0%b0/</link>
		
		<dc:creator><![CDATA[Heiko Haase]]></dc:creator>
		<pubDate>Mon, 10 Jun 2024 18:01:05 +0000</pubDate>
				<guid isPermaLink="false">https://logon.media/logon_article/%d0%bc%d0%be%d0%b6%d0%b5%d0%bc-%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d0%b5-%d1%81%d1%8a%d0%b1%d1%83%d0%b4%d0%b8%d0%bc-%d0%be%d1%82-%d1%81%d1%8a%d0%b4%d0%b1%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d1%8f%d1%82%d0%be-%d1%81%d0%b0/</guid>

					<description><![CDATA[В наши дни човек е изправен пред бариера. Той може да се събуди като от кошмар и да се запита дали все още е господар на себе си. Може да стигне до себепознание и да реши да предаде ръководството на живота си на своята истинска божествена същност. В този контекст ми беше позволено да имам [&#8230;]]]></description>
										<content:encoded><![CDATA[<p><em>В наши дни човек е изправен пред бариера. Той може да се събуди като от кошмар и да се запита дали все още е господар на себе си.</em></p>
<p><span id="more-110411"></span></p>
<p>Може да стигне до себепознание и да реши да предаде ръководството на живота си на своята истинска божествена същност. В този контекст ми беше позволено да имам блажено преживяване.</p>
<h4>Космическият стремеж към една и съща цел</h4>
<p>Осъзнаваме ли, че в духовните си дълбини сме в единство с всички останали живи същества?  Всички ние сме творения на един и същ източник на живот и съзнание. Може да преминаваме през различни етапи на развитие, но всяко живо същество, чак до най-малкия атом, се стреми към една и съща цел, за да заеме своето място в абсолютна хармония в света на материята и духа.</p>
<p>Тази абсолютна универсална хармония се осъществява на основата на духовното единство на целия живот и неговото разгръщане в ритмични, пулсиращи процеси на растеж.</p>
<p>Животът на растенията, животните, небесните тела, приливите и отливите&#8230; а също и външният и вътрешният живот на човека протичат в ритми и цикли, подчинени на закона за причината и следствието. Индийската философия го нарича закон за кармата, според който всяко умствено или физическо действие на човека (карма означава „дело“) поражда ефект, който по закона на божествената справедливост (Немезида) изисква равновесие.</p>
<p>Това изискване се простира отвъд смъртта на човека. Духовният процес на превъплъщение (реинкарнация) е в основата на гореспоменатата универсална прогресия. Той доказва, че вечно проявяващият се универсален живот, който произхожда от божественото, прави възможни повтарящите се цикли според закона за причината и следствието и гарантира евентуалното навлизане във вечната, абсолютна, божествена хармония и любов.</p>
<p>Ние сме свободни деца на Вселената и оставаме неразривно свързани с нея. Нашата съдба е преплетена с космическия план и равновесието на божествената хармония може да бъде изпитано от нас чрез нашата индивидуална карма. В основата си ние сме нашата божествена същност, която ни води като чисто духовно съзнание. Следователно кармата никога не може да бъде извън нас и никой бог не направлява съдбата ни отвън.</p>
<p>Нашата истинска същност е мълчаливият вътрешен свидетел, нашата висша природа, която преплита цялата кармична дейност в нас и все пак остава недокосната от нея.</p>
<p>В главата ни има два органа, чрез които действат кармичните енергии и които ни водят по пътя към балансиране на действията, чувствата и мисленето:</p>
<ul>
<li>Третото око<a href="#_ftn1" name="_ftnref1">[1]</a>, което възприема измеренията отвъд физическия свят и ни ги съобщава чрез интуиция; то може да погледне навътре и да види истинското ни състояние и</li>
<li>епифизната жлеза, която е свързана с Третото око и изразява кармичния порив във физическото тяло.</li>
</ul>
<p>Следователно ние сме въплътената част от нашата същност. Физическата, елементарната, психологическата и интелектуалната част на нашето същество са специфични аспекти на нашата конституция; те са грубите и фините обвивки, чрез които нашата вътрешна същност се изразява в действие. Ние все още не сме идеалната му форма на изразяване, поради което изпитваме желание да се трансформираме. Цялата космическа дейност в крайна сметка взаимодейства с нашата духовна природа.</p>
<p>Като свободни деца на Вселената ние също имаме свободна воля и изпитваме божествената хармония дотолкова, доколкото си сътрудничим с нейните закони и жизнени течения. Ако не желаехме да нараним брат си, кармата-немилост нямаше да има причина да действа. Ние самите формираме и сме нашата съдба.</p>
<p>Човекът е един жив, малък космос. Цялото му тяло, чак до атома, е изпълнено с живот. Атомите на живота в него са като негови деца. Те се оформят от неговите мисли, чувства и желания, а също и от неговите добри или лоши навици и страсти; така те могат да процъфтяват или да се разболяват.  Психическите и физическите болести могат да бъдат кармично свързани по този начин. Семената, посети в минали животи, се изтласкват навън отвътре и се проявяват.</p>
<p>В този момент, в настоящето, човек е изправен пред бариера. Това важи и за нашето общество, а всъщност и за цялото човечество. Заставайки пред тази бариера, човек може да се събуди като от кошмар и да се запита дали все още е господар на себе си. Той може да стигне до самопознание и да реши да предаде ръководството на този живот на своята истинска божествена същност.</p>
<p>Всяка криза и болест са кармичен дар на божествената хармония и нейните закони, чрез които човек може отново да осъзнае себе си и своята истинска задача. Абсолютната божествена хармония остава отворена като вечно преживяване за него.</p>
<h4>Блажено преживяване</h4>
<p>Болестта, а също и смъртта са сред онези преживявания, които могат да дадат на душата по-голяма дълбочина. Тези преживявания невинаги се ограничават само до страдащия човек, душата може да създаде дълбока връзка с близки довереници, която да се превърне в източник на прозрение и вдъхновение и за двамата. Преди няколко години един мой приятел по душа се разболя от тежка болест. Беше ми позволено да го придружавам духовно през последните шест месеца от живота му и това време се превърна в моменти на мирна радост и за двама ни.</p>
<p>Отначало, когато се прибра у дома след дълъг престой в болницата, той все още изглеждаше затворен в астралната сфера на страха. Виждаше само „вода“ под и около себе си, в която работеха опасни същества и го лишаваха от диханието на живота.</p>
<p>Беше роден през 1940 г., в началото на Втората световна война, и тъмният вибрационен подпис на онова време беше попречил на свободното му дишане. Още като малко дете е боледувал от тежка пневмония, която така и не се е излекувала през дългия му, сравнително здрав живот. Тя избухнала едва по-късно в живота му под формата на различни симптоми, които сега формират характера на заболяването му.</p>
<p>Той спеше много, бавно се успокояваше и страхът от „водата около него“ бавно избледняваше.  Можех да изпитам как тази дълбока душевна връзка събуди възприятия, които бяха изненадващи и нови за мен. Няколко седмици преди смъртта му от съществото му се излъчваше деликатен аромат, който ме възхити. Той ми напомняше за аромата на новородените бебета, който понякога ми се струваше райски. Трудно ми беше да повярвам, че един тежко болен старец може да излъчва такъв неземен аромат.</p>
<p>В последната вечер от живота му го изживях като спокоен и умиротворен. Стоях в долния край на леглото му и тихо исках да се сбогувам. Изведнъж видях, че гърдите му се повдигат и той се бори за дъх. В същия момент той ме погледна и ми се стори, че контролира дъха си и прогонва всички елементи на страха от гърдите си &#8211; сякаш самият той отново бе станал владетел в своя „храм“. Той сякаш излъчваше славна светлина, която ме свърза с него, и аз отидох &#8211; не, „отлетях“ към дома и сякаш спах в тази светлина цяла нощ. На следващия ден ми казаха, че е починал тихо в ранните часове на сутринта, спокойно и мирно.</p>
<p>Може би смъртта на всичко земно, когато новата душа се пробужда, е съпроводена от подобни преживявания. И това преживяване е предвкусване на нещо, което Кришнамурти описва по следния начин:</p>
<blockquote><p>Едва когато всички пластове на съзнанието ни се укротят и станат напълно спокойни, едва тогава се отваря вратата към неизмеримата пълнота, към нашето блаженство от вечния миг, в който творението постоянно се ражда наново.<a href="#_ftn2" name="_ftnref2">[2]</a></p></blockquote>
<hr />
<p><a href="#_ftnref1" name="_ftn1">[1]</a> Третото око е разположено на челото между двете вежди. Нарича се още окото на Шива, чиято интуиция го предпазвала от лоши влияния.</p>
<p><a href="#_ftnref2" name="_ftn2">[2]</a> Jiddu Krishnamurti, Пътеводител към истинския живот (Guide to True Life), Hyperion. Publisher, p. 106</p>
]]></content:encoded>
					
		
		
			</item>
	</channel>
</rss>
