Индивидуацията, или себеосъществяването, е фундаментална идея в аналитичната дълбинна психология на К. Г. Юнг. Той разбира това като процес на развитие, който води до истинското ядро на човешкото същество – СЕБЕТО, както той го нарича. Въпреки това психологията и индивидуацията не бива да се отъждествяват. Психологията може да бъде само начало на пътя към индивидуацията – просто средство за временно психологическо уравновесяване, така че СЕБЕТО да може най-после да се разгърне.

Психиката е собственият ни биологично създаден център на съзнанието. Юнг я разграничава от СЕБЕТО – истинското ядро на човешкото същество. Това ядро трябва да бъде съживено, за да може то да поеме ръководството в живота на човека.

СЕБЕТО е проявление на съзнанието, което стои скрито зад психиката, обгръщайки я, без да се свързва с нея или да се намесва в нейните движения. Може да се каже, че то е тихият и неутрален наблюдател на егото и емоционалните ни състояния. Психиката определя мислите, чувствата и действията с всички конфликти, противоречия, парадокси и напрежения, които преживяваме в ежедневието си. Най-важната характеристика на психиката е нейната идентификация като его, тя може да преживее себе си единствено чрез тази идентификация. Психиката има свой индивидуален поглед върху нещата. Идентификацията прави трудно толерирането на други гледни точки и по този начин тя сама се ограничава. От друга страна, идентификацията е необходима, за да може да бъде приет този живот.

Следователно, в момента на своето раждане хората се изправят пред парадокс. Те се нуждаят от идентичност в този свят, но в същото време тя ги обвързва и определя действията им. Именно тук започва процесът на индивидуация според Юнг. Той включва и освобождаване от ограниченията на идентификацията, произтичащи от съответната вътрешна психологическа структура. Въпреки това психиката е необходимата предпоставка за съзнателното развитие на СЕБЕТО. Но СЕБЕТО израства отвъд психиката. По този начин перспективата на съзнанието претърпява фундаментална структурна промяна.

Въпреки че психотерапията може да доведе до промяна в перспективата, тя може единствено да помогне за замяната на една гледна точка с друга, може би по-добра или по-подходяща. Така човек остава в капана на мъглата от собствените си ограничения. Това е така, защото от своя страна тази променена перспектива е съпроводена от нова идентификация, която ще служи като нова истина и нова основа за бъдещия живот. Нещо наистина ново не може да се развие, ако отправната точка в структурата на човешката психика не бъде изоставена. В този случай е необходима нова отправна точка – такава извън промяната на перспективата, извън всякаква конструкция на реалността в собствената ни психика, за да може да бъде преживяно онова, което стои зад нея и което съставлява реалността на човешкото същество на едно по-висше ниво.

Преди 2200 години Архимед е казал:

„Дайте ми опорна точка в пространството и ще преобърна света.“

Поради тази причина културният антрополог Жан Гебсер (Jean Gebser) [1] говори за необходим скок в съзнанието. Той го нарича скок в „аперспективността“, който човечеството трябва да направи, за да се издигне в ново измерение на съзнанието. Тази „свобода от всякаква перспективност“, както я нарича още Гебсер, не изключва отделните гледни точки, а ги извисява до състояние, което не се ограничава до нито една от тях. Тя отива отвъд, обединявайки всички противоположности и реалности.

Човекът, който решава да поеме по пътя на индивидуацията, в известен смисъл става чужденец в този свят, тъй като съзнателно се обръща навътре, за да открие СЕБЕТО вътре в самия себе си, вместо да търси причините и решенията на трудностите в живота си отвън. Но тази отчужденост е по-особена: не в смисъла на отричане, аскетизъм или социално оттегляне; тя не изключва живота в света, а му добавя ново качество. Това е интеграция на външното и вътрешното, обединяване на противоположностите и по този начин разкриване на същността отвъд тях. Това може да се случи, когато психиката вече не се идентифицира единствено с външното, а се оттегли, стане неутрална и престане да се изгубва в съдене, отричане и обвинения. Това внася един различен, много фин фокус в живота: тя е „в света“ и същевременно „не от света“. „В света“ – като живот тук и сега, присъствие в настоящия момент; и „не от света“ – като покой в СЕБЕТО, което вече не се нуждае от идентификация, но същевременно не изключва възможността да влиза във взаимоотношения с външното. Това е да станеш едно цяло със самия себе си, да бъдеш цялостен. Всичко, което преди е заемало мястото на СЕБЕТО – примамливото многообразие на света – губи своята власт над човека.

На основата на тази вътрешна отчужденост да бъдеш в света става дори още по-дълбоко и наситено: свободен от обвързаност с миналото и бъдещето, стъпил изцяло в тук и сега. В допълнение, най-висшият аспект на душата, СЕБЕТО-не-от-този-свят, което вече е поело ръководството на личността, се проявява в новия начин на мислене, чувстване и действие. По този начин усещането за това да бъдеш чужденец в света ни повежда на едно пътешествие навътре към самите себе си, към собственото ни СЕБЕ.
Какво се случва, когато процесът на индивидуация завърши? Тогава отчуждението вече не присъства. Душата, в своя най-висш аспект – СЕБЕТО – вече е у дома си и в двата свята: земния и духовния. Тя може да се обърне към земната сфера и да действа в нея без ограниченията на идентификацията. Тя е „в света, но не от света“, свободна е от обвързаност със света и въпреки това може да живее в него за благото и ползата на мнозина. Преди всичко, тя може да помага на другите да намерят здрава основа вътре в самите себе си.

К. Г. Юнг казва:

„Но какво печели Себето? Става ясно […], че завладявайки ни, то същевременно навлиза в нас самите и по този начин преминава от […] несъзнаваното в съзнаваното […]. Какво представлява в несъзнаваното състояние, ние не знаем; но сега знаем, че се е превърнало в личност – станало е самите нас.“ [2]

В следващата стъпка душата-СЕБЕ може да се отвори за връзка с едно по-висше измерение на съзнанието – Всеобхватното Единство.

Ние живеем на повърхността на съществуването и имаме възможността да осъзнаем дълбините на своето битие. Нека използваме тази възможност, за да позволим на външното и вътрешното да се слеят в една нова цялостност.

[1] Jean Gebser: Ursprung und Gegenwart, Teil 2 (Вечно присъстващият произход, Част 2): Die Manifestation der perspektivischen Welt, Versuch einer Konkretion des Geistigen, München: dtv, 2. Auflage 1986

[2] Blauth/Bahemann/Gawlitta/Haase/Packhäuser: WERDE DER DU BIST (Стани това, което си), Rosenkreuz Verlag, Birnbach 2024

Има части от нашата личност, които не познаваме достатъчно добре. Вибрациите на думите, музиката, идеите, образите и желанията влияят на тези тъмни, несъзнателни части от нас. Опасността не идва толкова от божественото Слово: то призовава, но не принуждава. В божественото Слово има свобода. Можем да използваме възможностите, които ни се предлагат, или не. Нещата стават различни, когато хората започнат да използват думата. Влиянието върху масите, подклаждането на страх, манипулацията и рекламата са примери за обвързващата сила на законите на вибрацията. Магията е много реална и всеки човек трябва да се справя с нея, съзнателно или несъзнателно.

Мистериозно преживяване

Сред този бушуващ океан от енергични вълни, в този хаос от вибрации, понякога се появява момент на отвореност, яснота, прозрение. Неочаквано, като светкавица, разцепваща тъмното небе.

По време на Първата световна война един британски офицер преживял нещо странно. Една вечер, докато се разхождал, той бил обзет от мистериозно преживяване, което продължило около 30 секунди. Хармонични ехота сякаш идваха от небето. „Това е хармонията на сферите“, помислил офицерът. Тогава видял небесни тела, които произвеждали както светлина, така и музика. „Застанах неподвижно на пътя и си помислих: колко удивително би било да умра в този момент“, разказва офицерът.”.^[1]

Наистина забележително преживяване. Също така е разбираемо защо офицерът е помислил за смъртта в този момент; ще се върнем на това по-късно.
Очевидно офицерът е бил запознат с концепцията за „хармонията на сферите“. Това ни връща към Питагор. Неговата възвишена духовност, съчетана с научния му ум, е довела до тази всеобхватна представа за космоса и човека. Казват, че той действително е чувал небесните акорди, че ушите на душата му са били настроени към звуците и вибрациите на планетите и звездите в техните сфери.

Съгласуваност и пропорционалност

Това, което се откроява силно във визията на Питагор, е хармонията на вселената: съгласуваността и пропорциите между нещата. За него числата от едно до десет изразявали духовни реалности и взаимните им отношения. Той провеждал експерименти с въжета и открил космическите принципи, които стоят в основата на това, което наричаме хармония или дисхармония. Защо възприемаме нещо като хармонично или дисхармонично?

Човек възприема нещо като хармонично, когато то съответства, резонира с неговото вътрешно същество. Става въпрос за съответствие. Как източникът и приемникът се отнасят един към друг?
В Универсалното учение вселената в нейната цялост се нарича система от седем сфери, седем жизнени области, наричани още седем космически области. За нас, като земни същества с времево-пространствено съзнание, е трудно да си го представим. Това казва повече за нас, отколкото за вселената. Очевидно нашето егоцентрично съзнание не е в хармония с цялото творение.

Въпреки това, както Питагор, така и британският офицер са изпитали хармонията на сферите. Единият постоянно, другият за кратък момент. Как може да се обясни това? Това е възможно само ако седморната същност на вселената е фундаментално и структурно заложена и в човека като цяло. Съществува структурна хармония между човека като микрокосмос и вселената като макрокосмос.

И Исус каза: „Всичко, което Бог, Единственият, е сътворил, е добро, и подобно на великата Първопричина, седемте Духа са добри, и всичко, което произлиза от техните творчески ръце, е добро. Сега, всички сътворени неща имат свои собствени цветове, тонове и форми; но някои тонове, макар и сами по себе си добри и чисти, когато се смесят, създават дисхармония, несъгласувани тонове.^[2]

Дисхармония

Както хората като микрокосмоси, така и вселената са творения на седемте духа и следователно са добри. Когато обаче наблюдаваме разрухата и хаоса на нашата планета, разбираме, че нещо не е наред. Има дисхармония. Явно сме смесили тоновете по дисхармоничен начин.

Хората са изправени пред двоен проблем, който всъщност е един и същ. Първо, ние сме в дисхармония с вселената; второ, ние сме в дисхармония със себе си и страдаме от вътрешно разделение.

Нека започнем с нас самите. Виждаме дисхармония между главата, сърцето и ръцете си. С други думи, основните функции на мисленето, чувстването и волята са в хаос. От духовна гледна точка можем да кажем, че хармонията и съгласуваността между духа, душата и тялото са нарушени. Ние не осъзнаваме духовната структура на нашия микрокосмос, което оставя душата ни без посока и я кара да смесва всички видове звуци и вибрации по експериментален начин. Резултатът се проявява в тялото ни и чрез ръцете ни.

Психолозите са забелязали тази вътрешна анархия и са се опитали да въведат някакъв ред в нея. До известна степен това е възможно с земни средства и терапии. Можем да стабилизираме личността си, което е полезно в социалния живот. Въпреки това, по този начин не можем да преодолеем фундаменталната дисхармония на Аз-съзнанието: хармонията на сферите няма да достигне до вътрешното ни ухо.

Защо не? Аз-центрираното съзнание се възприема като отделно същество и преследва лични интереси. Как би могло такова съзнание да чуе цялостната хармония на сферите? Как би могла една дисонантна нота да резонира в небесните симфонии?

Смърт и новораждане

За да се чуе хармонията на сферите, е необходима дълбока и структурна трансформация. Това е процес, който може да се опише като умиране и новораждане, като и двата процеса се възприемат като вътрешни трансформации.

Историята на британския офицер има интересни характеристики в това отношение. Война е. Колективният резултат на всички хора, фокусирани върху себе си. Борба, болка, омраза, мизерия и скръб. Аз-съзнанието изпитва безнадеждността на собственото си съществуване и замъча за половин минута. За момент престава да действа.
Офицерът си мисли: „Колко чудно би било да умра в този момент“. Всъщност, вътрешно той беше умрял за миг. Линията на времето се превърна в точка, фокусна точка на вечността. Той стоеше в хармонията на сферите. Стана съзнателен за небесната светлина и звук, които са вечни и вездесъщи. Питагор, с просветената си душа и съобразената с нея личност, изпитваше хармонията на сферите постоянно. Неговото аз-центрирано съзнание беше окончателно умряло и беше заменено от духовно-душевно съзнание. След тридесет секунди аз-съзнанието на офицера възвърна старата си позиция на власт. Отново беше война.

Ред и място

Хармонията е свързана с връзката между различните елементи, с правилното място и ред. Ако погледнем към нашата Слънчева система с човешки очи, виждаме Слънцето в центъра и планетите, които се въртят около него. Планетите са свързани със Слънцето и помежду си по определен начин. Има хармония, ред и ритъм.

Земята също има своето място и задача. Проблемът с аз-съзнанието е, че то не може да определи нито мястото, нито задачата на своето земно съществуване. То се смята за център; мечтае си да бъде слънцето. Аз-съзнанието, водещият фактор в нашата личност, излиза извън орбитата си. По този начин взаимоотношенията се нарушават, което води до хаос и борба.

Точно както слънчевата система, която познаваме, има централен източник на живот, така и божествената вселена има централно Слънце. Исус говори за „великата Първопричина и седемте духа“. Всичко, което излиза от ръцете им, е добро.

Духовното Слънце и седемте духа не са материални. Да се разглежда материята като съществена, както прави аз-съзнанието, е грешка. Ние плащаме висока цена за тази липса на разбиране, защото тя води до объркване и смесване на нещата. Точно както макрокосмосът и Слънчевата система имат седморна структура, така и микрокосмосът и атомът се състоят от седем жизнени полета. Нашият микрокосмос също има централно духовно слънце. Това е духовната идея за истинския човек, за когото може да се каже: „Бог създал човека по Свой образ и подобие“^[3]

Смесване

Въздействията и лъчите се излъчват от нашето вътрешно духовно слънце. Материалното себе не може да обработи тези въздействия правилно, защото му липсва подходящото тяло, необходимият посредник. Въпреки това, тези въздействия действат по скрит и изкривен начин в астралното тяло на човека. Това води до смесване. Пример: когато вътрешното слънце излъчва лъчи, които можем да опишем като „любов”, физическият човек превежда тези лъчи на собственото си ниво. Той търси партньор, с когото да сподели любовта си. Ние смесваме духовни и материални влияния, превръщайки духовните лъчи в земни желания. Ако нашият духовен център излъчва лъчи, свързани с истината и мъдростта, ние се насочваме към науката.

Истинската цел, скрита в духовните лъчи, остава недостижима по този начин. Като материални същества, ние даваме грешен отговор. Продължаваме да търсим, да тичаме и да се стремим.

Катароза де Петри пише:

Със сигурност не всичко, което човек приема в своята система като светлинна сила, е лошо. Ние и не твърдим това. Като природнородено същество човекът е една смесица от добро и зло. В неговото жизнено състояние тези природни сили-близнаци могат да се установят като едно заплетено кълбо. Последиците са голяма умора, липса на разбиране, болести, кристализация и смърт.^[4]

Материята има свои собствени закони. Атомите се свързват във форми и след това отново се разпадат на атоми. Начало и край; край и начало. Истинските духовни идеи, вечните хармонични творения, не могат да бъдат реализирани в материята.

По-висока октава

Въпреки това, както микрокосмосът, така и атомът съдържат структурните възможности за възстановяване на духовния живот. Микрокосмосът в своята цялост се състои от седем области на живот, а материалното проявление е само част от цялото. Става въпрос за поставяне на нещата на правилното им място, за виждане на правилните взаимоотношения.

Нека разгледаме образа на Слънчевата система. Слънцето, планетите и Луната. Важно е да проникнем в духовния смисъл както на външната, така и на вътрешната вселена.

Централното духовно слънце е източникът на сила, мъдрост и любов, на живот. Между нас на Земята и това слънце има разстояние. То е по-скоро разлика във вибрациите, отколкото в километри. Планетите функционират като междинни станции, като трансформатори на духовна радиация. Те излъчват сили, които можем да асимилираме и да използваме като градивни елементи за нашата душа. Затова разглеждаме планетите в тяхната по-висша, духовна октава.

За да бъдем ясни, ние не говорим за влиянията, описани в астрологичните системи. Астрологията анализира действието на планетите в техните по-ниски, времево-пространствени октави. Духовните учения и астрологията имат своето място; важно е да се разбере разликата. Астрологията описва как планетарните влияния достигат до нас чрез енергийните нишки на нашата карма, как миналото се отразява в настоящето и определя нашата съдба. Паяжината от миналото, която е около нас като лична аурична сфера, формира нашата рождена звездна карта. Тази аурична сфера определя как възприемаме вселената.

По-висшите, духовни октави на планетите се стремят да унищожат ауричната мрежа на миналото, така че планетарните сили да могат да достигнат до нас директно и в чистото си състояние. Директно и чисто означава: не изкривено и трансформирано във времево-пространствени сили. Астрологията се занимава с разбирането на миналото, но истинската духовност се занимава с освобождаването от миналото. Когато се настроим към духовните сили, те ще ни освободят от земята и ще се отвори нова вселена. Да изпитаме хармонията на сферите означава да възприемаме по-висшите духовни октави на нашата слънчева система.

Ново съзнание

За да изградим ново съзнание, нова душа, ние използваме мъдростта и знанието на Меркурий, любовта на Венера, мощта на Марс, откровенията на Юпитер и накрая преминаваме през портата на Сатурн.^[5] Тогава нашата новородена душа е способна да асимилира директно лъчите на духовното Слънце. Тогава има хармония между дух, душа и тяло. Всичко е на мястото си.

Тази съгласуваност, тази хармония ни дава представа за хармонията на сферите. Виждаме нещо от небесните симфонии; чуваме планетите да пеят в орбитите си.

Чрез структурното сходство между космоса и микрокосмоса разбираме, че Земята, планетарните сфери и духовното слънце съществуват и в нас. Ако новата ни душа може да се свърже директно с централното ни духовно сърце, ние отваряме вратата към вътрешния храм. Завесата се разкъсва и ние се намираме в Светая Светих, където се съхранява кивота на завета.

И в Кивота е магическата пръчка на пророчеството която чака твоята ръка; тя е ключът към всички скрити значения на настоящето, бъдещето и миналото. И тогава, ето, там е манната, скритият хляб на живота; и който яде, никога няма да умре.^[6]

Фактът, че „магическата пръчка на пророчеството”, която символизира обновения змийски огън, чака нашите ръце, означава, че звуците на хармонията на сферите могат да бъдат използвани и на земята. Това е сила, която носи хармония и мир. Този, който притежава тази вътрешна пророческа пръчка, изговаря Словото. Той говори и действа чрез цялостта на седморната вселена. Седемте първични тона звучат в него и чрез него. Хармонията на сферите се разкрива на земята като лечебни потоци от етерични сили. Това е Словото, което носи хармонията на сферите в себе си.

^[1] Alister Hardy, The Spiritual Nature of Man, Oxford 1979.

^[2] The Aquarian Gospel of Jesus the Christ (Водолейското Евангелие на Исус Христос), 39:11-12

^[3] Битие 1:27

^[4] Живото слово, глава „Тайната на гностичната магия”

^[5] Dei Gloria Intacta

^[6] The Aquarian Gospel of Jesus the Christ (Водолейското Евангелие на Исус Христос), 40:22-23

Ако чрез преживяването близка до смъртта сте осъзнали, че се намирате, така да се каже, в пещера и че вашият дом всъщност е някъде съвсем другаде, а именно извън пещерата, тогава трябва да се сприятелите с тази пещера отначало. Ще можете да кажете „да“ на света по различен начин от преди.

Гюнтер Фридрих (LOGON) интервюира проф. д-р Ено Едзард Попкес (Университет Кил, Германия)

Г.Ф. Г-н Попкес, радвам се, че имам възможността да Ви интервюирам. Вие сте професор по история и археология на ранното християнство и неговата среда, а също така провеждате изследвания в областта на смъртта и умирането. Редица Ваши публикации са посветени на платонизма, Евангелието от Тома и преживяванията, близки до смъртта. Какво Ви подтикна да изследвате това триединство?

Е.Е.П. Ще започна с биографични данни. Първата тема, която ме развълнува много силно в младостта ми, беше темата за преживяванията, близки до смъртта. Бях на около 13-14 години и случайно попаднах на книгата на Реймънд Муди в една християнска книжарница, веднага се ентусиазирах от нея и попитах приятелите си какво мислят за нея. Те казаха: „Всичко това са халюцинации, не може да е истина. А и не е в съгласие с Библията“.

Това ме подтикна дотолкова, че още в началото реших да уча философия и теология с надеждата да опозная по-добре темата. Но от това не излезе нищо. Тогава започнах да се интересувам от области, които бяха близки до нея. В ранното християнство има много явления, които са сравними с преживяванията, близки до смъртта. Подходих към темата, така да се каже, индиректно. Днес мога да кажа, че темите за преживяванията, близки до смъртта, платонизма и ранното християнство се съчетават чудесно и откриват възможност за обсъждане на това, което се е случило в историята на ранното християнство по онова време.

Г.Ф. Какво значение има това за нашето време?

Е.Е.П. Предстои ни една голяма годишнина – двехилядната годишнина от служението на Исус. Много интерпретации на фигурата и посланието на Исус, които са били в обръщение по онова време, са били осъдени и потиснати, включително и Евангелието от Тома. Като историк виждам като своя задача да вкарам тези свидетелства и откритията, направени междувременно, в историята на ранното християнство. Според мен за богословието и Църквата може да бъде само ценно да се чуят тези гласове, които са били потискани по онова време. В края на краищата живеем в епохата на просвещението, което означава, че трябва сами да решаваме кое е правдоподобно и убедително. Можем да се вгледаме в това: Изгубено ли е нещо ценно, което трябва да обсъждаме днес? И аз казвам съвсем ясно: Да. Изгубени са ценни гласове.

Г.Ф. Какво намирате за най-вълнуващо в Евангелието от Тома?

Е.Е.П. Най-вълнуващото нещо е контрастът между това, с което се занимавах в докторската си дисертация, и постдокторската ми дисертация. Докторската ми дисертация беше посветена на Йоановите писания и по-специално на Евангелието от Йоан, а постдокторската ми дисертация – на Евангелието от Тома.
И двете произведения са свързани с идеята, че Исус казва: Аз съм светлината. Това слово на Исус съществува в два варианта – в Йоан и в Тома. Основната разлика между двете съчинения е в последствията. В Евангелието на Йоан се казва: Исус е въплъщение на Бога, но само Той. В Евангелието на Тома се казва: Исус е въплъщение на Бога, но всички трябва да достигнат до въплъщението на Бога. Това е основната разлика между противоположните тълкувания на фигурата и посланието на Исус. Моите колеги, които се занимават с това, а и аз самият сме убедени, че Евангелието от Тома и Евангелието от Йоан не са свързани помежду си случайно, а са възникнали в някаква връзка помежду си. Дискусията между тези две произведения обаче е прекъсната. Днес можем да го подхванем отново и да го съживим.

Г.Ф. Евангелието от Тома формулира едно дълбоко осъзнаване: Царството небесно е във вас. Това е твърдение с универсално значение.

Е.Е.П. Абсолютно. Евангелието от Тома е християнски текст, но терминът Христос изобщо не се появява в него. Текстът има универсална претенция. Исус казва там в Логион (Словото на Исус) 77: Аз съм светлината, която е над всичко. Аз съм вселената. Вселената е излязла от мен и вселената се стреми обратно към мен. Вдигнете камък и Аз съм под него, разцепете парче дърво и Аз съм в него. С други думи, аз съм вездесъщ и затова естествено присъствам и във всяко човешко същество. Това е универсално твърдение.

Г. Ф. Дали ще наречете онова, което стои в основата на всяко човешко същество духовно и умствено, Исус или нещо друго, е без значение. Посланието е също толкова валидно за будист, индуист или някой друг, колкото и за някой, който нарича себе си християнин.

E.E.P. Аз го виждам по същия начин. Като християнин и като учен аз стоя в християнската традиция. Съвсем конкретната фигура на Исус е човешка отправна точка за мен, с която се свързвам в моите изследвания. Не тематизирам Бога като метафизичен, безличен принцип, а като конкретна фигура.
Очарователното е, че в Евангелието от Тома, точно както в Платоновия светоглед например, има силно рефлектираща концепция за прераждането и израстването на душата. Тогава Исус е пример за съвършеното въплъщение на Бога, което е възможно.

Г.Ф. Сега може да се каже: Чудесно, ще изуча това писание и тогава ще стигна до дълбоко себепознание. Но това Писание започва с доста натрапчиви думи. Точно в началото, като въведение, се казва: Това са тайните думи, изречени от живия Исус. И продължава в Logion 1: Който намери тълкуванието на тези думи, няма да вкуси смърт. В Библията няма нито едно писание, в което да се казва нещо подобно. Как трябва да се отнасяме към това?

Е.Е.П. Като историк първата ми задача е да опиша концепцията, която стои зад нея, и едва на втора стъпка стигам до въпроса какви последствия има тя. Фактът, че е имало тайно и публично послание, е тематизиран в различни текстове. В Евангелието от Тома се казва: „ Това са тайните думи на Исус, а също така е разбираемо защо те са били тайни. Защото са били животозастрашаващи в истинския смисъл на думата. Когато Исус от Евангелието на Тома описва Себе Си като божествена светлина, това е било достатъчно за юдеите да го екзекутират за богохулство. Между другото, това е изрично подчертано и в Евангелието от Йоан: веднага след изявлението на Йоановия Исус, че е съпричастен на Бога, според разказа, се казва, че съратниците на Исус – юдеите – са се опитали да го убият с камъни (Йоан 10:30-31). Още по-оскърбително е обаче, че Исус не само казва: Аз съм светлината, но и че казва: Тази светлина е във всички вас. Божественото е във всяко живо същество.
Твърдението: Който намери тълкуванието на тези думи, няма да вкуси смъртта, е лесно разбираемо. Човек може да признае, че в момента на смъртта си той изобщо не умира, а напуска материалното тяло. Казано по платоновски, безсмъртната част на душата напуска тялото. Точно това наблюдаваме при преживяванията, близки до смъртта.

Г.Ф.: Възможно ли е споменаването на „тайните думи“ и подчертаването, че ставаш безсмъртен, когато ги разбереш, да се тълкуват по различен начин? Тайните думи биха могли да бъдат послания от най-съкровеното същество на човека, които той не може да изрази в действителната им дълбочина и смисъл, думи, които водят към мистериозното, тайното на най-съкровеното същество на човека и излизат от него. Когато се казва: … той няма да вкуси смъртта, това би могло да означава, че човек се преобразява, като се доближава до онова, което е най-дълбоко в него. Думите са изречени от сферата на безсмъртното и искат да накарат съзнанието да се обърне към него и да се остави да бъде завладяно от него.

Е.Е.П.: Да, със сигурност. Тук бих добавил още едно понятие от платоническата традиция, а именно паметта. Според Платон душата всъщност е всезнаеща, само че е забравила знанията си тук и сега, в този живот. Колкото повече се приближава към божествения си дом обаче, толкова по-бързо може да си спомни. А това вероятно е и феноменът, който се е задействал у Исус. Можем да се запитаме как всъщност е станало така, че Исус е започнал да работи като лечител и мисионер на около 30-годишна възраст. Мисля, че той трябва да е преживял нещо, което му е дало тази самоувереност, която му е позволила да каже: Аз съм светлината. Според мен това е било преживяването в пустинята. Защото след това той започва своята мисионерска дейност. Бил е в състояние да си спомни за състоянието на съвършенство на душата си и на тази основа е провъзгласил посланието си. Исус никога не е записвал нищо. Писано е само за него, а това е отчасти сравнимо, отчасти различно, отчасти противоречиво. Можем да обсъждаме противоположните тълкувания на фигурата и посланието на Исус чак до наши дни. Аз правя това на пълен работен ден с голямо удоволствие. Тогава са били изгубени ценни гласове, които днес трябва да преосмислим.

Г.Ф. Възможно ли е в Исус да се е осъществило нещо, което вече се е появило у Платон? Платон говори за вътрешния човек, за онзи аспект на душата, който е съвършен.

Е.Е.П. Съгласен съм с това.

Г.Ф. Може би Евангелието от Тома е писание за посвещение? Още в самото начало Исус формулира стъпките, които водят към безсмъртието, и иска да отведе слушателя/читателя там, така да се каже. Той казва: Първо трябва да търсите, а после можете да намерите. Когато намериш, ще бъдеш изумен, или в друг превод: разтърсен. А когато сте разтърсени или изумени, тогава ще царувате и ще намерите мир, в друга текстова традиция: тогава ще царувате над вселената. Това са дълбоките стъпки на една душа, която е на пътя на спомена.

Е.Е.П. Точно така. Обсъждайки това наново днес, ние имаме възможност да подходим към мистичната традиция на ранното християнство по съвсем нов начин и можем да видим как това дава възможност за нови начини на тълкуване на посланието на Исус. Това може да доведе до нови подходи към християнската религиозност.

Г.Ф. А сега има и втори момент: става дума не само за разбиране, но и за виждане. Точно в началото на петото изречение Исус говори за това, че трябва да отвориш очите си за безсмъртното: Разпознай това, което е пред лицето ти, и това, което е скрито от теб, ще ти се открие. Това би могло да означава, че най-съкровеното същество дава силата, а всъщност и паметта, за да може да бъде видяно.

Е.Е.П. В Logion 5 се казва: Разпознай това, което е пред теб. Какво всъщност виждаме пред себе си? Това е материалната среда. Нашето възприятие е свързано с нея. Ако видите външното в истинския смисъл на думата, т.е. погледнете отвъд материята, навлизате в духовното измерение, което е толкова важно в тази работа.

Г.Ф. По-нататък се казва: Царството на Отца се е разпростряло по целия свят, а хората не го виждат. Платон казва: Първо погледнете нещата отвън и разгледайте техните характеристики. Тогава можеш да направиш следващата стъпка към духовното възприятие.

Е.Е.П. За да обясни това на читателя: Платон казва, че трябва да правим разлика между образите и архетипите. В алегорията на пещерата той обяснява, че виждаме само сенчестите образи на реалността, сякаш на задната стена на пещерата, и че вярваме, че тези сенчести образи са реалност. Но всъщност те са само проекции на нещата, които се намират извън пещерата. Там те са многоизмерни и сякаш „цветни“, докато ние ги възприемаме само като сенчести и сякаш двуизмерни. За Платон това се отнася за целия свят, в който живеем.

Г.Ф. Но ти можеш да възприемаш себе си и света като сенки само ако вече имаш духовни очи.

Е.Е.П. Това би било следващото разграничение. В платоновата традиция се прави разграничение между млади, средни и стари души. В зависимост от това докъде се е развила една душа, тя е способна да разбира и осмисля.

Г.Ф. Възможно ли е да видим нещата такива, каквито са в действителност, чрез преживявания, близки до смъртта?

Е.Е.П. Не, това е само един от подходите. Всеки, който има преживяване, близко до смъртта, е доста изненадан от това, което възприема. След тези преживявания хората често имат проблеми с разбирането на преживяванията си и с правилното им категоризиране в живота. При платонически възглед за света преживяванията, близки до смъртта, стават по-разбираеми. По-лесно е да ги категоризираме. Това е важен елемент от пасторалната ми работа. Аз предлагам начини на мислене.

Г.Ф. Тогава хората осъзнават, че душата продължава да живее. Но сега идва голямата разлика. Евангелието от Тома ни казва какво всъщност трябва да се случи, за да се появи небесната природа на душата, формата, с която тя може да влезе в небесното царство. И тази форма не се създава чрез изхвърляне на материалното тяло. В 22-ри Логион Исус казва: „Небесното тяло (в своята невидима, много фина структура) се характеризира с това, че двойствеността, в която сега живеем, се превръща в единство, вътрешното става като външното, горното като долното, мъжкото като женското. Духовно-душевното тяло има нови очи, нови ръце, нови крака и ние ставаме нов образ в това небесно тяло. Сега сме един вид образ на архетип, но след това ставаме подобие.

Е.Е.П. Това е централен мотив в Евангелието от Тома. В словото на Исус № 108 се говори за това, че трябва да станем като Исус. Това е християнска адаптация на един платонов светоглед. Според него всяка душа има за цел да стане възможно най-равна на Бога. В платоническо-християнската традиция това означава да станеш като Исус. Според Евангелието от Тома всяко човешко същество може да стане едно с Исус.

Г.Ф. Но това трябва да се случи първо.

Е.Е.П. Това е дълъг процес. Майстер Екхарт е важен в тази традиция. Той определено не е могъл да познава Евангелието от Тома, защото по онова време то отдавна е било изгубено. Един добър приятел от философската традиция, който за съжаление почина твърде рано и който имаше катедра в Хайделберг (Йенс Халфвасен), каза, когато изнесох лекция върху Евангелието от Тома: „Това очевидно е Евангелието на Майстер Екхарт.“

Г.Ф. Душевната искра, за която говори Майстер Екхарт, е безсмъртното същество в душата. Тя е и вътрешният Бог на Ибн Араби, суфийския учител. Той е наричан най-великият от суфийските учители. И това е вълнуващото, че тези дълбини преминават през всички религии на едно и също ниво.

Но как се появява небесното тяло? В Евангелието от Тома Исус изрича изречения, които сочат към преселението на душите. Не е задължително и не може да се направи в едно въплъщение. Израстването на душата се осъществява с помощта на въплъщения.
Лесинг отново въвежда това в западната традиция.

Е.Е.П. Лесинг е един от първите, които се опитват да възстановят идеята за преселението на душите в Европа. Напълно безспорно е, че в древна Европа, особено в различните платонови школи, сме имали силно отразена теория за преселението. Съществуват и аналогии с преживяванията, близки до смъртта. Познавам много хора, които в резултат на преживяното близо до смъртта казват: Не само разбрах, че душата ми продължава да живее след смъртта на тялото ми, но и че е живяла и преди сегашното ми съществуване. Те изведнъж започват да използват платонични образи по собствена инициатива, за да размишляват върху собственото си положение. Идеята за преселението (трансмиграцията) като израстване на душата е много силна.

Г.Ф. Ако погледнете в Тибетската книга на мъртвите, там се казва, че когато умрете, влизате в пряк контакт с първичната светлина. Когато сте достатъчно зрели, за да абсорбирате тази първична светлина, вие напускате цикъла на преражданията. Но обикновено душите не се насочват в тази посока. Светлината е твърде ярка и те се отклоняват. За това пише и Хьолдерлин в своя епос „Хляб и вино“ . Така че се нуждаете от душевно израстване и свързаното с него пречистване. Но как това се съчетава с Христовия акт на изкупление?

Е.Е.П. Моята задача като религиозен историк е да покажа преди всичко, че е имало много различни начини за разбиране на това какво е трябвало да бъде актът на изкупление, а следователно и много различни тълкувания на смъртта на Исус. Съществува силно рефлексивното тълкуване като изкупителна смърт за греха на света и човечеството. Евангелието от Тома не признава тази идея и вместо това казва, че изкуплението се осъществява с помощта на осъзнаването, че сме част от божествената първооснова. Въпросът е да разгърнем тази божествена първооснова, а именно като станем като Исус (Евангелие от Тома 108).

Г.Ф. За онези, които вярват изключително в историческите събития, е доста голямо предизвикателство, когато се появят въплъщенията. Защото вярата, която се разглежда като същественото, не означава непременно душевно израстване.
Тя все още не гарантира, че човек е готов и способен да навлезе в първичната светлина.
В Евангелието от Тома Исус казва: Който е близо до мен, е близо до огъня. Душата трябва да се пречисти, за да може да живее в огъня на Небесното царство.
Ако – в допълнение към историческия поглед – пътят на Исус в Евангелието от Йоан се разглежда като вътрешен процес, изцеленията и изреченията „Аз съм“ стават израз на вътрешна трансформация. Появява се и се развива небесното невидимо тяло. А вярата в него се превръща във вътрешен процес на пробуждане. Тогава съдържанието на Евангелието от Йоан и Евангелието от Тома се сближават.

Е.Е.П. За мен е много важно да кажа, че в диалога трябва да се включат не Йоан или Тома, а двете заедно. Това е много важно за богословието и за църквата. В университета в Кил съм възможно най-неутрален историк на религията, но в доброволната си църковна дейност се интересувам много конкретно от закрепването на богословските елементи в душата.

Работя с хосписното движение. Много от работещите в хосписите, а също и хората, които придружават близък човек по време на умирането му, осъзнават, че умиращите имат т.нар. видения на смъртно легло. Това са възприятия, които променят умиращия човек. Те описват роднини, които вече са починали, които идват да ги приберат. Придружаващото лице, например членът на семейството, не вижда това, но може да разпознае, че умиращият възприема нещо подобно.

Г.Ф. А това изисква способността на душата да различи дали вече е небесното царство, в което се намират роднините на умиращия, или те са все още подготвителни сфери, в които се извършват пречиствания и които водят до по-нататъшно въплъщение, защото в душата все още има много земни останки.

Е.Е.П.: Една от разликите между преживяванията, близки до смъртта, и библейските очаквания е, че човек не влиза в окончателен съд, а животът, който е водил, се възприема в своеобразен житейски филм. Няма присъда, а по-скоро самооценка на душата. Това може да бъде много практично в живота. Основният критерий почти винаги е дали действията ми са се характеризирали с любов, доброта, справедливост и подобни добродетели. Така че не става въпрос за това колко пари съм спечелил или колко известен съм станал, а за това, че съм водил добродетелен живот. Ако организирам живота си по такъв начин, че да мога да допринеса за развитието на любовта, значи съм на прав път.
Тогава знам как да почитам и да се възползвам максимално от всеки един ден.
Ако в работата си като учен и в доброволческата си дейност в църквата мога да насърчавам моите ближни да се справят съзнателно с феномена на смъртта и с явленията, близки до смъртта, то за мен това е форма на благотворителност в действие. Можете да дадете на хората утеха и надежда пред лицето на преходността и смъртта. И можете съзнателно да се подготвите за последното голямо пътуване в този живот, т.е. за смъртта.

Г.Ф. Има ли такова нещо като да си чужденец в света?

Е.Е.П. След преживяване, близко до смъртта, много хора казват, че са станали чужди на себе си в живота си. И това отново е сравнимо с алегорията за пещерата. Ако чрез преживяването, близко до смъртта, сте осъзнали, че сте в пещерата, така да се каже, и че вашият дом всъщност е някъде съвсем другаде, а именно извън пещерата, тогава трябва да се сприятелите с тази пещера отначало. Ще можете да кажете „да“ на света по различен начин от преди. Вие сте чужденец, но важното е да приемете напълно живота тук и сега.

Г.Ф. Благодаря ви много, г-н Попкес, за това интервю.

Фрактална геометрия на живо

Математиката е азбуката, която Бог е използвал, за да опише Вселената.
Галилео Галилей

Фракталите са самоподобни модели, които се повтарят в почти неизчерпаема творческа динамика както в пространството, така и в хронологията на времето. Именно тези несъзнателни модели пишат сценария на нашия живот. Математиката на фракталната геометрия показва как структурата се пренася в пространството, а събитията – във времето. Фракталната геометрия е източникът, заложен като невидима сила в развитието на природата.

Фракталните модели са инструментът, с който еволюцията създава своето безкрайно разнообразие и магическа красота. Тя използва простия принцип на постоянно пренаписване на повторенията, чиито все по-малки проявления пораждат великолепни произведения на изкуството в природата. Сложността на живота се разкрива пред нас в принципа на самоподобните, повтарящи се откровения на формите. Нека разгледаме прекрасните произведения на едно дърво: всеки клон и всяко клонче са продукт в миниатюрна форма на самоподобно повторение на проекта на гигантското дърво.

Така природата оформя своите планини, криволичещи реки, криволичещи крайбрежни линии и облачни образувания, а също така и ние се оформяме в нашата физика. Помислете за съдовите дървета в тъканите ни, за формата на алвеолите ни, за гънките на чревната лигавица и за структурата на клетките ни: тук моделите се повтарят и в най-малките пространства. Именно високата интелигентност на еволюционната динамика създава по този начин най-големите обменни повърхности в матрицата на живота, без да напуска измерението, в което тези протичащи процеси на развитие постоянно се премоделират. Това означава ефективно размножаване, без да се губи пространство.

По този начин фракталите оформят пространствата, измеренията на битието. Те са чудесна стратегия на естествения ред за създаване на повърхности по такъв начин, че обменът с околната среда да се осъществява оптимално.

Този фундаментален организационен принцип откриваме не само на физическо ниво, но и в нашата умствена и духовна природа. Универсалният живот се осъществява във всяко човешко същество. Голямото се повтаря в малкото, малкото е самоподобно на голямото. Накратко, ние живеем в холографска вселена.

Откривателят на фракталите Беноа Манделброт признава, че сложният живот и неговата мрежа от взаимоотношения не са линейни, т.е. не следват ясни, предвидими линии. Това е изразено с неговите думи: „Окото е „отлъчено“ от естествената наука, защото това, което виждаме всеки ден, не се случва в него.“

Линейността съществува само в създадения от човека „свят на машините“.

Ние, от друга страна, преживяваме сложната реалност на живота в самия си живот, в който срещаме много прекъсвания и странности и определени житейски модели, повтарящи се по самоподобен начин в скокове във времето. Имаме индивидуални житейски програми, в които се появяват събития с фрактално подобие, които често могат да се разпространяват в поколенията.

Защо някой многократно претърпява леки злополуки, докато спортува, точно като баща си, докато друг човек преминава през живота без никакви наранявания, въпреки липсата на внимание? Защо някои хора имат успешни партньорски взаимоотношения, докато други изпитват един и същ потенциал за конфликт отново и отново, въпреки смяната на партньорите, и защо склонността към самоубийство често се разпространява в три поколения?

Ако разпознаем моделите на тъкане, принципите на проектиране, лежащи в основата на всички живи същества в пространство-времето зад личните биографии на нашия живот, това означава също, че можем да сме сигурни, че сме свързани с всичко в нашата вселена.

В първичния принцип, отвъд времето и пространството, всички ние сме се появили от „едно слово“, един идентичен импулс на сътворението. Чрез света, в който всички потенциални възможности намират своята форма, видима във фракталната геометрия – себеподобни, но не еднакви – ние преживяваме в безкрайни повторения многобройните вариации на това творческо дело. Тя излъчва съблазнително очарование, но именно това очарование ни държи в капана на измеренията, в които се намираме в момента.

Ако успеем да прозрем през всички фрактални модели, които животът използва, за да ни примами към привидно все нови и нови преживявания и удоволствия, тогава получаваме дълбоко прозрение за тъкането на природните сили и започваме да разпознаваме себе си като същество, което надхвърля чисто природното. Това ни кара да осъзнаем задачата си като човешко същество в света и за света. Започваме да прозираме играта на съблазън, която ни кара да вярваме, че все новите преживявания наистина носят нещо принципно ново, и осъзнаваме безкрайното повторение на уравнението, което пише животът. В крайна сметка ясно се сблъскваме с реалността, че възприемането на други житейски модели на същото ниво никога не може да доведе до истинска и реална трансформация.

Необходим е фундаментален скок в съзнанието, за да се преодолеят ограниченията на нашето състояние на съществуване.

Полезно е да се знае, че дълбоко вкоренените конфликтни модели винаги търсят нови актуализации в различните фази на живота и че за тази цел необходимите обстоятелства се създават във фрактални условия на различни нива, психически или физически.

Ако желанието ни да разберем е частично, тогава принципът на живота се стреми да даде възможност за фазов преход чрез натиск, чрез житейски проблеми, които правят необходими повишени изисквания, които могат да доведат до нови качества. Тази значима помощ ни се предоставя чрез разочароващото преживяване на безкрайното повторение без възможност за реално разрешаване на конфликти.

Днес квантовата философия ни дава увереност, че конфликтите никога не могат да бъдат разрешени на нивото на съзнанието, на което възникват. Трябва да се постигне трансформация на съзнанието и свързаното с нея ново отношение към живота.

Настоящата ни житейска и световна ситуация е наистина потискаща и затова още повече подпомага развитието за истинска поява, разгръщане на все още неизползван потенциал. Само по този начин в нас може да се пробуди по-висока октава на съзнанието. Това е еволюционният скок в трансперсоналното, интегрално поле на съзнанието, който предстои в нашето време и в който играта на безкрайни цикли може да приключи.

Нивата на геометрия, които са ефективни в нашия свят, са детерминирани и ограничени по своята размерност. Геометрията на Евклид, ученик на Платон, остава двуизмерна. Нейното наблюдение и изчисление е свързано с линии и повърхности. „Свещената геометрия“ се отваря към триизмерността и описва символичното значение на моделите, например на Платоновите тела, които срещаме най-вече в света на минералите.

И така, фракталната геометрия е творческият архитект на нашата жива природа, който има своя еквивалент и в четвъртото измерение – измерението на времето, където преживяваме нейните модели, повтарящи се по самоподобен начин.
За да се издигнем до съвършенството на първичния отпечатък на всички геометрични форми, до чистия свят на идеите на Платон, обаче, хоризонталното движение трябва да се превърне във вертикално движение, в отваряне към трансцендентността.

Трябва да преодолеем детерминираността на всички ограничени в измеренията нива на геометрията, които оформят и живота ни, за да се издигнем към свободата и безкрайността на вездесъщото и вечно битие – крайната цел на нашата човешка същност.

В този стремеж егоистичният глад за живот на нисшата ни природа се трансформира в отдаденост на всеобхватната сила на любовта, на изначалната майка на целия съзидателен живот.

Това означава също, че се завръщаме у дома от постоянно повтарящия се огледален образ на истинското ни същество към вечния дом на „образа на Бога“, в който разнообразието на всичко, което е станало, се слива в единство. Тогава символиката на геометричните форми се разтваря и техните духовни архетипи стават ефективни.

Обхванати от кръга на вечността, ние се освобождаваме от цикъла на повторението чрез огнения триъгълник на божествената активност и издигаме трансфигуративния храм на идващия нов човек върху сигурните основи на квадрата, безсмъртния „крайъгълен камък“ в нас.

Schubert Christian: Geometrie der Seele (Геометрия на душата), Edition Gräfe und Unzer, 2023

Mandelbrot, Benoit: Die fraktale Geometrie der Natur (Фракталната геометрия на природата), Birkhäuser Verlag, 1991

Lipton, Bruce: Spontane Evolution (Спонтанна еволюция), Koha Verlag, 2008 г.

Кризите предизвикват страх и дори е разумно да се страхуваме. Страхът е част от начина, по който нашият организъм реагира в отговор на опасност. Страхът се появява „автоматично“ и се предизвиква от т.нар. лимбична система – стара структура, разположена дълбоко в мозъка, която отговаря за нашите чувства и импулси. Както и в животинското царство, страхът също кара хората да „замръзнат“ или да се почувстват парализирани (рефлексът „да се преструваш на мъртъв“), или да се подготвят да се мобилизират, което им позволява да се борят или да избягат от ситуацията.

Първоначално често се чувстваме парализирани или в шок, когато се появи опасност или когато се е случило нещо ужасно. Това е последвано от фаза на голяма активност, на отчаяние, безпомощност – на страх. Понякога не изпитваме страх като такъв, а вместо това го трансформираме в чувства на гняв, безпокойство и депресия или във физически симптоми. Избягването или блокирането на страха (което се случва предимно подсъзнателно) само го засилва още повече и води до това да се страхуваме от страха.

     Целият човек може да бъде поразен от страха

Можем да кажем, че страхът се изразява на няколко нива: физическо, емоционално и умствено – и в крайна сметка се изразява в нашето поведение.

Знаем, че силното сърцебиене, задухът, замайването, треперенето, изпотяването, чувството за слабост или болест и т.н. са част от физическите симптоми на страха. В мислите и чувствата ни страхът се проявява като уязвимост, безсилие, липса на контрол, чувство за безпомощност и отчаяние. Страхът има нещо общо с усещането за стеснение – както физическо, така и в начина, по който се чувстваме и мислим. Страхът може да завладее изцяло мислите и чувствата ни. Мислите се въртят около катастрофата – независимо дали е реална, или предполагаема. Ясното структуриране на мислите и решаването на проблемите стават трудни или направо невъзможни. Правилно е да се каже: „Страхът е лош съветник“.

Осъзнаване на страха и преодоляването му

Страхът е важен за нашето оцеляване, той е част от нас. Начинът, по който се справяме със страха, е много разнообразен, в зависимост от нашата нагласа, начина, по който сме възпитани, и от това каква е социалната ни ситуация. Надеждният терапевт не може да обещае, че ще премахне страховете ни. Но той или тя може да ни помогне с помощта на терапията в преодоляването на ирационалните страхове. В течение на живота психически здравите хора се научават сами да се справят със страховете си. Всеки ги преодолява по свой собствен начин.

     Новото и непознатото

Ситуациите, които не са ни познати и са нови за нас, са тези, които пораждат страх, тъй като все още не сме се научили да се справяме с тях. Възприемаме новото и непознатото като заплашително, особено когато ни „удари“ без предупреждение. Въпреки това то може да предизвика и любопитство и интерес. Страхът може да ни накара да бъдем широко отворени и бдителни в случай на опасност. Смелостта и волята за оцеляване се разпалват в нас и се появява творчески потенциален капацитет, който до този момент ни е бил непознат.

Страховете също са свързани с етапите на развитие в собствения ни живот. Радикалните промени в живота могат да ни накарат да изпаднем в криза, като например започването на детска градина, училище, навлизането в пубертета, започването на академично обучение или навлизането в професия, сключването на граждански съюз, раждането на дете, безработицата и сблъсъка с ограничеността на живота, болестите, умирането и смъртта.

     Поглед към себе си

Страхът ни сблъсква с нашата уязвимост и с основното ни усещане за заплаха в този свят. В крайна сметка страхът ни сблъсква със собствената ни същност. Той не се отнася само до физическото ни състояние, но и до обичта, признателността и до застрашаването на собственото ни самовъзприятие или позиция в обществото.

Моделите на мислене играят съществена роля тук. Те протичат автоматично (несъзнателно), те ни ограничават, те ни определят. Ние сме във властта на тези мисли, ако не успеем да ги оспорим и да ги променим.

В психологическите изследвания един аспект се оказва значим, когато става въпрос за намаляване на страховете ни: усещането за придобиване на контрол над ситуацията. Страхът се свежда до минимум, когато знаем какво правим, за да преодолеем проблема. Това може да бъде подходящо решение, но често е стратегия за избягване.

Страхът се засилва, когато желаем да го избегнем. Нещото, от което бягаме, просто се приближава. Тогава се появява страхът от страха. Тук е важно да се вгледаме във вътрешното си аз, да разгледаме какво се случва вътре в нас.

     Страх от изпити

Всеки в някакъв момент от живота си е изпитвал страх от изпити, но това е добре, тъй като не можем да постигнем оптимални резултати в напълно спокойно състояние. Нуждаем се от определена степен на физическо вълнение, на разкрепостеност или на страх. Ако обаче страхът надделее, той ще блокира процесите на мислене и паметта ни.

Ще се създаде порочен кръг, ако човек се опита да избегне страха, като изобщо не се изправи пред учебния материал, което означава да отложи преработването и изпита. Полезно е да насочим вниманието си към страха, да го вземем с лекота в ръце и да живеем съзнателно с него. Тогава страхът намалява.

Повечето хора се опитват да създават житейски ситуации, които предлагат сигурност и в които нещата до голяма степен са предвидими. Колкото по-силна е подобна тенденция, толкова по-голяма е несигурността, когато се появят внезапни кризи, като пандемията от коронавирус например. Страховете преминават между опасенията за реално заболяване, през опасенията за загуба на работата, до опасенията за изолация.

Духовни възможности

Самоосъзнаването е началото на мъдростта, което означава край на страха.
(Кришнамурти)

Може би си мислим, че един духовно стремящ се човек не трябва да изпитва никакъв страх?
Ако е така, тогава се поддаваме на сериозна грешка и не успяваме да осъзнаем своята екзистенциална и органична обвързаност.

Но как трябва да се справяме със страховете си като духовно стремящи се хора?

     Преживяване на себе си – с всичките ни страхове

Всеки път, когато искаме както вътрешно, така и външно да се почувстваме спокойни – чрез съзерцание или медитация, усещаме повече от всякога как страховете ни се налагат.
Но това е добре, тъй като по този начин ние сме в състояние да разпознаем своите лични и общочовешки качества; научаваме се да осъзнаваме как се движим и утвърждаваме своята съзнателна същност в този свят и научаваме кои методи прилагаме, за да формираме своя път в Живота. Колкото по-сериозно е духовното ни търсене, толкова по-дълбоко е прозрението за собствената ни същност, а също и за страховете ни.

Как да се справим с това силно и неприятно чувство, което бихме предпочели да изчезне много бързо? В тази връзка е ясно, че всяко духовно развитие не ни води до психологическо състояние, в което да се чувстваме уютно загърнати във вата.

Определена степен на психично здраве и стабилност е важна за преживяването на процеса, в който страховете окончателно се разсейват: обръщаме се към тях и ги преживяваме по много по-ясен и осъзнат начин: има страх от провал, страх от отхвърляне, страх от загуба на собствената материална придобивка и добро здраве, страх за лицата в собственото ни семейство … Всички тези страхове са свързани с конкретни, реалистични или нереалистични мисли, възприятия и фантазии. Преживяваме ги и виждаме как всички тези мисли и чувства възникват в нас, търпим ги и същевременно продължаваме да се фокусираме върху Духовния път – духовното „слънце“, Духа. Можем да наречем тази част от пътя „Ендура“.

     Посвещаване на Духовния път

Думата „ендура“ означава „издържливост“.[1] Така че, ако успеем да издържим на възникващите в нас страхове заедно с всички физически и мисловни съпътстващи ги фактори, тогава ще можем да прозрем през тях – а също и през нашите привързаности. Става въпрос за това да не реагираме на тях, да практикуваме „да не правим нищо“ и в същото време да се доверяваме на духовните сили и на духовното поле с дълбок копнеж и да се предаваме на тях. Силата за това получаваме от това енергийно поле. Ако успеем да издържим в тази отдаденост и посвещение на духовната сила – която едновременно с това е единствената любов – тогава се случва чудо: всички наши страхове се разсейват. Успяхме да ги открием в техния произход и да ги понасяме. Нашето съзнание преживява в тях как действат силите на този свят и е в състояние да разграничи тяхната работа от работата на духовните сили.

     Как семето пониква

То преживява как в сърцето избуява семето на една божествена проява – съществуване, което е свободно от смърт и страдание, а следователно и от страх. Нашето лично присъствие е като парче земя, което съдържа това семе. Около семето има обвивка, което означава, че обикновено не знаем нищо за него. Тази обвивка се разпада чрез копнежа, който изпитваме „за другия в нас“. Тогава израства възможността за нов живот – в енергията, която се получава от това семе.

Страховете, свързани с духовния път, сега също се разсейват. Оценката може да е от значение за нас по този път, можем да се страхуваме от неприятности и дискомфорт. Страхът може да възникне по пътя, когато искаме да „напреднем“ духовно, когато имаме съмнения в собствената си трезвост или съмнения в организацията, към която сме се присъединили.

Всичко това изчезва, когато съзнанието ни – поради постоянство – изпита собствената си нова основа от дъното на сърцето. Чак до органичните структури на мозъка се развива увереността, че сме интегрирани в по-висш контекст – в един мащабен Житейски План – в Божия план със света и човечеството. Ние преживяваме, че сме в рамките на този План, че сме се върнали обратно в него.

Писателят Олдъс Хъксли казва следното:

Когато духът е напълно погълнат от някакъв проблем, той губи част от страха си.
Само когато духът е погълнат от любовта и познанието за Божествения източник, той може
напълно да изгуби всеки свой страх.

[1]  Това е взето от духовния път на катарите през Средновековието

Златото наподобява слънчевата светлина, която е източник на целия живот на Земята. Изковано е в пръстен, в кръг – единство без начало и край. Съвършената симетрия на кръга е леко засегната заради поставянето на диаманта. Прозрачният кристал е умело шлифован в специална форма, която си играе със светлината и в тази игра понякога могат да се видят цветовете на дъгата. Злато, пръстен, диамант и светлина. Ние виждаме красота. Между светлината и диаманта, между светлината и материята, и човека се осъществява взаимодействие. Когато се вгледаме по-дълбоко в материята, преживяването на красотата може да се задълбочи. Това задълбочаване в материята изисква усилие.

Въглерод

Диамантът – безцветен, прозрачен кристал е съставен от чист въглерод, в който атомите са красиво подредени в трите измерения на пространството. Въпреки че въглеродът е един от най-разпространените елементи на Земята, диамантите се срещат изключително рядко. Диамантените кристали се образуват дълбоко в земните недра при много висока температура и налягане.

В периодичната таблица на химичните елементи въглеродът (С) се намира в група 14-а. Това означава, че до групата на благородните газове, в случая неон, остават четири групи. Благородните газове са нереактивни. Ако разгледаме атомната им структура – потапяйки се още по-надълбоко в материята – ще открием напълно запълнена външна електронна обвивка: във външния пръстен около атома има осем електрона – всички места са заети. В групата на въглерода съществуват само четири електрона във външната обвивка на атомите. За сравнение, на въглерода му липсват четири електрона, за да бъде завършен, нереактивен, като благороден газ, химически в покой, просто присъстващ на Земята. Въглеродният атом е склонен да търси тези четири липсващи електрона извън собствената си структура. Къде ги намира? В диаманта има само въглерод. Всеки въглероден атом влиза в атомна връзка с четири въглеродни атома в близост до него. Такава атомна връзка се образува чрез споделяне на електрони между атомите. С по един електрон от всеки от два атома се образува двойка, която отдава на двата атома допълнителен електрон. В диаманта всеки от четирите въглеродни атома, заобикалящи централния, му отдава по един електрон на или по-добре казано, споделя по един електрон във връзката, във взаимоотношението между атомите. Така се запълва изцяло външната обвивка на централния въглероден атом.

В представения модел всяко кристалче е символ за въглероден атом

В играта на привличане и отблъскване на заредените частици виждаме тетраедър, който се образува от четири въглеродни атома около централния атом в търсене на завършеност. Тетраедърът е геометрично тяло, чиято повърхност е образувана от 4 еднакви равностранни триъгълника. Всеки 4 съседни атома образуват тетраедър. Така продължава структурата. Връзките чрез споделяне на електрони са здрави и стабилни. Не се налага по-нататъшно търсене на други елементи, с които да се осъществи връзка. Диамантът не е реактивен.

Между другото въглеродът е градивен елемент на органичния живот и под формата на живот, явяващ се като нефт или въглища, е енергиен носител, който реагира с кислорода при горене. Тази реактивност идва от същия глад на въглерода за връзка, за допълнителни електрони, за да достигне до стабилно, благородно състояние.

Светлина

Свързаните така въглеродни атоми определят макроскопичните свойства на диаманта – плътност и твърдост. Можете да надраскате диаманта само с диамант. Атомната структура на диаманта основно определя взаимодействието му със светлината. Можете да си представите светлината като сноп енергия или фотони. Енергията на този сноп варира в зависимост от цвета на светлината. Електроните не могат да бъдат издигнати до по-високо енергийно ниво, позволено от природата, чрез фотон видима светлина, т.е. от светлинен сноп с определена енергия. С други думи, видимата светлина не може да взаимодейства с електроните на диаманта, за да освободи енергията си за електроните и да ги издигне до по-високо енергийно ниво. Следващото стъпало в стълбицата на възможните енергийни нива е твърде високо. Не се поглъща никаква светлина. Тъй като светлината не може да се разсее в диамантената материя, тя остава пълна и ние виждаме кристала като прозрачен.

Поради високата плътност (материя на кубичен сантиметър) на диаманта, навлизащата светлина се разлага в спектър и променя посоката си на разпространение. Дължините на вълните или цветовете – фотони с различна енергия – се разпространяват с различна скорост и поради това се отклоняват в различна степен от първоначалното направление. Така първоначално невидимата светлина сега става видима в разгърнатия цветен спектър. Същото явление може да се наблюдава при преминаване на светлина през стъклена призма.

Светлина и диамант

Диамантът в годежния пръстен обикновено е изкусно шлифован. Шлифовката определя каква част от падащата светлина ще бъде отразена от основата на камъка. Настъпва промяна на посоката и по-нататъшно разгръщане на цветовете на светлината, за да напуснат кристала отново от върха, който наблюдаваме с възхищение. Шлифоването е оформяне от човека въз основа на неговите познания за светлината и материята. То е пример за взаимодействие на човешкото съзнание или ум с материята или веществото.

В оцветения диамант атомите на други елементи са затворени между въглеродните атоми. Тези атоми осигуряват наличието на електрони, които взаимодействат с видимата светлина. Следващото стъпало по стълбицата на разрешените енергии е по-ниско. Определени дължини на вълните се поглъщат и това, което остава, виждаме като оцветяване.

Химията и физиката са пленителни, нали!

Метафора

Започнахме тази статия със златен пръстен с диамант, символизиращ връзката между двама души. Можем да разглеждаме диаманта, разсъждавайки от гледна точка на физикохимичните му свойства при взаимодействие със светлината, като символ на връзката на още едно ниво, освен в отношенията между мъжа и жената. Нека навлезем в духовната сфера на мислите си.

Вижте душата. Можем да разглеждаме диаманта като метафора на определено душевно качество. Този кристал е подредена структура от въглеродни атоми и следователно прави нещо за появата на светлината. Метафорично казано, специалното взаимодействие със светлината изисква специфична подредба на градивните елементи на душата. Освен това душата не трябва да съдържа никакви чужди елементи, само в този случай тя е прозрачна за светлината. За да бъде видимо това специално светлинно въздействие на диаманта, той е красиво шлифован от съзнание, което е над материята. За да бъде ефективен светлинният ефект, прозрачният материал на душата се шлифова от по-висше съзнание. Тогава постъпващата светлина се отразява дълбоко в душевния материал и при напускане на структурата видимо се разгръща в седемте цвята на спектъра. Тя се превръща в активна светлина.

Помислете за една духовна група. Всеки член на групата е една монада и е подобен на атом. Всички са атоми на елементи, които са се развили през много прераждания до едно и също ниво, до една и съща група в периодичната таблица на човешките души. Те все още не са се превърнали в благородни газове, те са изпълнени с желание за това състояние. От това желание индивидът създава връзки със своите ближни, които за всички атоми, участващи в тази връзка, водят до стабилното състояние, до конфигурация, подобна на тази на благородния газ. След това вече няма желание да се правят други връзки. Уловените чужди атоми водят до обезцветяване на диаманта. Мислейки образно в този случай, въпреки че групата има диамантена структура, тя все още има и силен собствен цвят, групова идентичност, определена от чуждите елементи. Групата също се шлифова като диамант, т.е. нейната твърдост приема желаната форма под въздействието на велики трансцендентни сили и по-висше съзнание. Върху камъка за шлифоване остава диамантен прах. Шлифованият диамант дарява на света светлина, разгърната в новоактивирания спектрален диапазон. Груповата душа на шлифования диамант дарява седморната светлина на всички, които искат да живеят с активна светлина. Светлината навлиза, отразява се вътрешно няколко пъти и по този начин се разгръща и става активна. Светлината излиза от прозрачната форма активна. Не се абсорбира никаква светлинна енергия – всичко, което е било получено, се освобождава отново. Активната светлина прави възможно обновяването.

Още:

https://www.youtube.com/watch?v=Io-HXZTepH4&t=920s
Waves: light, sound and the nature of reality.

https://www.youtube.com/watch?v=xiHKwXHMh4U
Atomic bonding

Използване на понятия и идеи за насочване на вниманието

Можем да употребяваме понятията и идеите не само за формиране на преценка, но и за насочване на вниманието към определено преживяване. Първата форма ни дава оценка на преживяването, а втората форма ни дава самото преживяване. Без тази възможност за използване на идеи не бихме могли да имаме преживявания, защото ние можем да разполагаме само с онези преживявания, към които преди това сме насочили вниманието си. И така съществуват два различни начина за преценка. Едно е преценката на даден факт по инерция, а съвсем друго е фактът да се постави в нашето зрително поле за първи път, така че да осъзнаваме самото преживяване. Херберт Витценман обяснява тази разлика, като се позовава на термините „преценяваща употреба на понятията“ и „насочваща вниманието употреба на понятията“ (urteilender und blicklenkender Begriffsgebrauch).

Понятията и идеите не бива да се използват като готови формални преценки, тъй като по този начин възприемаме само съдържанието на самите понятия, а не истинското съдържание на възприятията. Вместо това Гьоте използва тези понятия като средство, като орган за възприемане на света.

Да имам понятия за нещата, които възприемам, означава да имам орган, който използвам, за да възприема тези неща, за да ги направя част от себе си.

В това разбиране идеята е един вид светлина, която осветява съдържанието на възприятието. Насочващата вниманието употреба на понятията ни дава възможност да преживеем богатството и качеството на света. За да постигнем това, трябва от една страна да избягваме да използваме понятията като преценки, а от друга, за да използваме идеите по насочващ вниманието начин, трябва да увеличим формирането на нови понятия. Така че трябва да се въздържаме от формиране на преценки, доколкото е възможно. И в същото време трябва да създаваме понятия, които насочват вниманието ни към възприятията. Тези понятия нямат фалшифициращ ефект върху възприятията, а напротив – помагат ни да разкрием или освободим вътрешното им качество. Ние възприемаме само такива неща, за които имаме понятия, но това не означава, че възприемаме нашите понятия. Когато насочваме вниманието си към възприятията, ние не правим оценки на преживяванията си. Субектът само се въздържа от формиране на преценка. Но това, което става видимо, са качествата на света на преживяванията, което означава, че обектът съди за себе си.

Това може да се нарече експеримент. Ние не формираме преценки, но предлагаме понятия за възприятията. И наблюдаваме дали преживяванията освобождават собственото си съдържание, което означава, че възприятията формират преценка за себе си.

Следователно познавателният метод на Гьоте се състои от:

1. редуциране на преценките,

2. развитие на понятия (идеи),

3. насочващ вниманието начин на използване на тези понятия (идеи),

4. експеримент – преценка.

В рамките на тази процедура опитът разкрива своето вътрешно качество. Това е първата стъпка в познавателния процес на Гьоте. Но засега все още има някои особености, не е установена връзка между преживяванията. За да достигне до това ниво на познание, Гьоте прави още една стъпка.

Съпровождане на движението в природата

Тук той говори за повторно преживяване. Обектите трябва да се възприемат с техните характеристики и в разновидностите на външния им вид. По този начин преживяванията трябва да бъде поставени редом с други преживявания и да бъдат сравнени. В рамките на този процес силата на познанието се обединява изцяло с типизираните разновидности на преживяванията. Особено за познанието на органичните обекти е необходимо да се съсредоточим върху преобразуващите и променящите процеси на живота. Гьоте казва:

 Нещата се образуват и преобразяват, в природата непрекъснато има движение. И за да можем да следваме това движение, трябва да останем гъвкави и в движение като самата жива природа.

По този начин мисленето на Гьоте се опитва да съпътства природните изяви.

Участие в природния процес по духовен начин

Той се опитва да наподоби природата в своето мислене. И по този начин все повече се запознава с духовното съдържание на света. Наблюдава постоянно растенията, но не за да ги интерпретира, а за да ги съпровожда. Подобно е на упражненията по свирене на пиано. Първоначално боравите само с единични ноти и репетирате отново и отново. Имитирате музиката, първо много бавно. След това ставате все по-способни да я разбирате и да движите пръстите си по правилния начин, т.е. по начина на самата музика. След известно време отделните ноти и акорди започват да се свързват помежду си в хармония. По същия начин гьотевото мислене се опитва да стане все по-способно да се движи по правилния начин в рамките на преживяванията. Както мелодията на едно музикално произведение не се създава от музиканта, а от взаимовръзката на нотите, така и хармонията на преживяванията може да бъде създадена само чрез непрекъснато познавателно усилие, което следва развиващата се и движеща се Природа. Гьоте казва, че по този начин ние ставаме достойни да участваме в природния процес по духовен начин. Роналд Брейди описва този процес по така:

“Опитът му да постигне „духовно участие“ в действието на метаморфозата на растенията го довежда до упражнения на въображението … чрез които се опитва да проследи движението между формите. Целта на тези изследвания е била да се наблюдава начинът, по който законът, „вечното“, навлиза в „преходното“ – нещо, което той е очаквал да проследи чрез собствените си преднамерени усилия”.

Това е едно ново ниво на познание. Мисленето на познаващия човек съответства на формиращите процеси в Природата. Познанието формира по духовен начин същото движение, което Природата формира в действителност. Достигайки до този етап на участие в природния процес, ние откриваме, че той е същият като нашето мислене, тъй като именно движението на мисълта разкрива духовното или концептуалното качество на явленията. Към това се е стремяла посткантианската философия – особено Шелинг и Фихте – към интелектуално възприятие („intellektuelle Anschauung“). Но техният път е един вид интроспекция. Гьотевият път води до интелектуално възприятие, което се случва в рамките на преживяванията. Да видим, че собствената ни интелектуална дейност съответства на вътрешното битие на Природата.

Научният метод на Гьоте, който той самият нарича възприемателна сила на мисленето (anschauende Urteilskraft), може да се обобщи по следния начин:

1) Възприемателната сила на мисленето означава превръщането на преценките в органи на възприятието – насочващи вниманието понятия.

2) Възприемателната сила на мисленето означава да се наблюдава как възприятията освобождават собственото си съдържание – експеримент.

3) Възприемателната сила на мисленето означава да се възприеме собственото мислене, което е идентично с природния процес – интелектуално възприятие.

Същността на Кантовата критика на разбирането е следната: във всеки обект човешкото познание отразява само самото познание, а не обектите.

Възгледът на Кант означава, че никога не се достига до обекта

Гьоте е идентифицирал този проблем на човешкото познание. Той заявява:

Благодарен съм на критическата философия, че ме накара да обърна внимание на себе си, това е от огромна полза …

Той наистина оценява високо достиженията на Кант в преодоляването на наивния реализъм. Но след това възразява:

но тя никога не достига до обекта…

Гьоте е търсил път, който да го изведе от това ограничение на познанието. Той е разговарял по този проблем най-вече с Шилер. В началото на тяхното приятелство, продължило десет години, Шилер е бил дълбоко впечатлен от философията на Кант. По този въпрос Гьоте пише ретроспективно:

„Шилер се зае с ентусиазъм с философията на Кант, която толкова много издига субекта, че сякаш го ограничава. Той развиваше необикновената дарба, която Природата беше вложила в характера му и изпълнен със силно чувство за свобода и самоопределение, беше неблагодарен към Великата майка Природа, която със сигурност не се беше отнесла зле с него.“

Според оценката на Гьоте субектът е толкова издигнат във философията на Кант, защото именно субектът определя единствения критерий за разбирането на света. Това води до усещане за контрол и възможност за самоопределение. В същото време означава и ограничение, защото субектът не може да преодолее своите условия. Той запазва фокуса си върху себе си. Гьоте нарича подобно отношение към осъзнаването неблагодарност към Великата майка Природа, тоест към Творението.

Търсене на нов начин на възприемане

Гьоте е убеден, че човешкото съзнание не си представя обектите в света само по наивен и реалистичен начин. Гьоте е съгласен с Кант, че познанието дава само образ на света, който зависи от условията на субекта. Но той вярва, че човешкото познание е способно на развитие, че то може да достигне до вътрешната същност на нещата и че не е необходимо да бъде затворено в субективните граници.

Възприятие

Гьоте е убеден, че…

като зачитаме вечно съзидателната Природа, ние ставаме достойни да участваме в природния процес по духовен начин.

Тук възниква въпросът за това как е възможно да се развие познанието до степен, в която е способно да достигне до самите обекти. Гьоте вярва, че ще успее като култивира възприятието си по един специален начин. Този анекдот има за цел да подчертае колко интензивно е възприемал заобикалящата го среда. Когато Гьоте бил министър във Ваймар, той бил и държавният надзорник на минната дейност в Илменау. Това задължение често го отвеждало в Тюрингската гора. При изпълнение на задълженията си, които винаги имали за цел и геоложко проучване, той бил придружаван от един миньор. Един ден двамата стигнали до голяма отвесна скала, в която се виждали различни пластове, сред които и гранит. Гьоте изпитал желание да се изкачи по скалата. Миньорът впоследствие разказвал:

Ако обичаш, застани тук, моля те – каза ми Гьоте – мога да се хвана за онзи корен, който израства от скалата. Така ще успея да се кача на раменете ти и ще мога поне да докосна с ръце този пласт. Така се получи и ние имахме рядкото удоволствие да видим и дори да докоснем с ръце своеобразния сегмент от първобитната скала, червения гранит и черно-синия глинен камък над него.

Това сведение показва колко радикално се е бил насочил Гьоте към възприемане на Природата и се е отдалечил от това само да формира понятия. Аналогично той казва:

Отвъд Природата разумът може да намери само празнота.

Тази нагласа формира решаваща опозиция на Кантовата философия. Мнението на Гьоте предизвиква критиката на съвременниците му, сред които е и Шилер, който пише в едно писмо, преди да се опознаят по-отблизо:

Умът му е повлиял на всеки, който принадлежал към неговия кръг. Той и неговата група могат да се характеризират с гордо философско презрение към всички спекулации… и с примирение, ограничаващо човека до петте му сетива, или накратко, с детинска простота по отношение на разума. Там по-скоро търсят билки или се занимават с минералогия, отколкото да се занимават с празни теории.

И в друго писмо:

 Философията му не ми харесва във всяко отношение, защото тя черпи твърде много от света на сетивата, докато аз черпя от душата си. Изобщо за мен въображението му е твърде много съсредоточено върху сетивата. Той трябва да се докосне до всичко.

Няма пълнота в преживяванията

За спекулативния мислител Шилер Гьоте е твърде много ориентиран към сетивното възприятие. Тази критика към един процес на опознаване, който се осъществява изключително посредством рецепторите ни, е несъмнено оправдана от гледна точка на Шилер. Дори самият Гьоте е наясно с едностранчивостта и ограниченията на чистия емпиризъм. Той говори за хидрата на емпиризма. Преживяванията се появяват едно по едно и без връзка помежду си. След като си помислите, че сте разбрали отделните преживявания, се появяват нови, които не се вписват в току-що създадената от вас рамка. Не можете да схванете закономерностите и принципите на обектите само чрез преживявания. Това е и причината, поради която Кант казва, че всичко, което е идея и въображение, няма нищо общо с характеристиките на света на сетивата, а само със самото човешко разбиране. Гьоте също говори за отчаянието във връзка със завършеността. Никога не можете да сте сигурни дали сте взели предвид всички преживявания в рамките на дадена област на изследване. Изследовател, който иска всичко да бъде поставено на правилното място, ще завършва всеки един експеримент със сълзи поради желанието си за съгласуваност. Идеята и опитът се оказват несъвместима двойка за човешкото съзнание. Гьоте коментира:

„Тук вече се сблъскваме с проблема, че между идеята и преживяването има известна празнина. Това невинаги идва ясно до съзнанието ни и е необходима цялата ни енергия, за да се преборим с преодоляването на тази празнина.“

Методът на Гьоте за познанието

Въпросът сега е как може да се задвижи процесът на посредничество между идеята и опита. Как трябва да се развие човешкото познание, за да се намери идеалната съгласуваност в преживяванията? Това е и основната грижа на гьотевия метод на изследване, който ще бъде описан по-долу.

На 24 декември 1828 г. Йохан Волфганг записва в дневника си няколко на пръв поглед незначителни бележки за следното наблюдение:

Тази вечер се разходих в парка. Падащото листо понякога прилича на птица.

Защо е било важно за Гьоте да запише тази констатация? Тя помага да си представим обстановката. Зима е, навечерието на Коледа. В сумрака той се разхожда из парка. Над река Илм се издига мъгла. Всичко е тихо. Изведнъж нещо зашумява. Гьоте забелязва движение. Стряска се. Птица ли е това? Хм, не! Това е просто едно листо, което тъкмо е паднало на земята. Като кажем това, ние вече сме наложили своята преценка по въпроса, задоволили сме нуждата си от разбиране. За Гьоте обаче това не е достатъчно. Чрез тази опитност той осъзнава, че реалността не е статична, а променлива.

Нов начин на използване на понятията

В обикновеното съзнание съществуват фиксирани понятия, които са валидни само докато не бъдат заменени с други. Тези понятия или преценки са достатъчни за направляване на преднамереното ни поведение. Но все пак те не осъзнават собствения си произход. Нашето съзнание е изградено върху тези концепции и не включва процеса на тяхното развитие. Но именно този процес интересува Йохан. Как свързваме термините и понятията (листо, птица) с нашите възприятия? По принцип ние назоваваме възприятията си с определени думи: това е червено, това е красиво. Това е дърво и така нататък. Използваме понятия (червено, красиво, дърво), за да окачествим възприятията. Понятията се използват, за да се формира преценка. Но в същото време често се губи спецификата на възприятията: това специално червено, това специално дърво. Понятието не се свързва с качеството на обектите, които виждаме, чуваме или вкусваме. За да постигнем това, трябва да развием различно отношение към понятията, а не просто да ги използваме като оценки. Във връзка с това различно отношение Рудолф Щайнер дава пример в книгата си „Теория на познанието, основана на концепцията на Гьоте за света“:

Две различни неща са, когато някой каже на друг: „Наблюдавайте този човек, когато е в семейния си кръг, и ще си съставите за него мнение, което съществено се различава от това, което си съставяте за него при официалното му поведение“; или ако му каже: „Този човек е отличен глава на семейството си“.

Ако направя преценка „морето е синьо“, или ако заявя:  „вижте как се променят цветовете на морето“, това са две различни неща. Щайнер казва:

Има съществена разлика между употребата на определени думи с цел директно да се припише тази или онази характеристика на дадено нещо, от една страна, и от друга, употребата на тези думи само за да се насочи вниманието на читателя или слушателя към даден обект.

(продължава в част 3)

Този текст е редактиран препис от лекция, изнесена на 28 септември 2019 г. на симпозиум на Фондация „Розенкройц“ в Бад Мюндер (Германия).

Когато гледаме многобройните същества и явления, които ни заобикалят, понякога може да изпитваме чувство на голяма признателност към Природата. Именно едно такова чувство на почти религиозна благодарност е характерно за възприятията на Гьоте. За да обясня това, искам да се спра на едно събитие от детството му, което е описано и в автобиографията Dichtung und Wahrheit (букв. Художествена измислица и истина, превод на бълг. издание – Поезия и истина).
Когато Гьоте е седемгодишен, той живее в една скосена стая в къщата на родителите си във Франкфурт. Гледайки през прозореца на изток, той имал възможност да наблюдава покривите на града. Сутрин ставал много рано, малко преди изгрев слънце. Точно пред прозореца той поставя пирамидална стойка, върху която е подредил колекцията си от находки – естествени вещи като шишарки, семена, минерали, кости и т.н., които представят няколкото природни царства. По време на изгрева той често улавял светлината на слънцето с джобна лупа и запалвал с нея свещта, която стояла на върха на поставката. За него това е религиозно действие, богослужение.
Още като дете той бил убеден, че всички същества в света и всички природни явления произлизат от божествен и духовен източник. А светлината на слънцето, която помагала на Гьоте да запали свещта, му разкрила този духовен източник.
На 80-годишна възраст Гьоте описва подобно преживяване в стихотворението си Vermächtnis, което е написано през февруари 1829 г.:

Никое същество не може да се превърне в нищо!
Вечното продължава да бъде във всички,
Съществуването те изпълва с радост.
Битието е вечно; защото принципите
поддържат живите съкровища,
които красят вселената.

Цял един човешки живот лежи между тези две преживявания на седемгодишното момче и 80-годишния поет, който изразява идеята, че съществуването те държи изпълнен с радост. През целия си жизнен път Гьоте непрекъснато се опитва да разбере вътрешната същност на света – било чрез изкуството, било чрез науката.

Критика на реализацията

Подобен възглед за света обаче не може да се приеме за даденост. По-скоро е вярно точно обратното. Нашето обикновено съзнание поначало възприема нещата само в рамките на своето пространство и време. След това тези неща се свързват с термини или понятия, които не докосват Вечността. Тези термини и представи само ни помагат да се ориентираме и да поддържаме ориентацията си през целия живот. В есето на Гьоте Der Versuch als Vermittler von Objekt und Subjekt (Експериментът като посредник между обекта и субекта), се казва:

Веднага щом възприемем предметите около нас, ние започваме да ги разглеждаме по отношение на самите себе си. [1]

Това според него е естественият начин на възприемане на света. При нормалния начин на възприемане на света ние свързваме обектите от него с нас и нашите чувства. Не се радваме на съществуването на самия обект, а се радваме повече или по-малко на себе си. Човешкото съзнание създава образи с постоянно висока самооценка. То е оплетено в себе си и не може да достигне до света.
Тази трагедия е и основният мотив на гьотевия „Фауст“. Трагичният герой на драмата, Фауст, формулира своята загриженост за осъзнаването и разбирането на света по следния начин:

Аз трябва да позная силата,
която свързва най-съкровените енергии на творението;
нейните жизнени сили, нейните семена да изследвам
и да захвърля размяната на празни думи.

Но след това той стига до заключението:

Научи това,
че в действителност нищо не можем да знаем!
Че в сърцето ми като огън гори.
…
Никое куче повече не би живяло по такъв начин.

Кант: Законите и явленията съществуват само по отношение на човека

Това е проблемът на познанието, с който Фауст трябва да се бори. Той не успява да открие произхода и основанията на света. Дори когато се опитва да разпознае „най-съкровените енергии“, той не е в състояние да го направи, да достигне до реалността.
В епохата на Гьоте този проблем или критика на човешкото познание е очертан от Имануел Кант:

Защото законите не съществуват в явленията като такива, а само спрямо на субекта, който ги възприема чрез разума. Съответно и явленията не съществуват сами по себе си, а само по отношение на нас – чрез сетивата. [2]

По-нататък Кант продължава:

Но видимите образи са само представи за неща, които остават неизвестни по отношение на обективното си съдържание. Тези фантазии обаче не са обвързани с никакви асоциативни закони, освен със закона, който им се налага от асоциативната сила на възприемащия субект.

Тук философът твърди, че всички човешки разбирания са обусловени от субекта. Всички природни явления, всички закони, които смятаме, че разбираме, се оказват относителни. Те съществуват само по отношение на нашето собствено състояние. В този контекст Кант говори за коперниково обръщане. Всъщност по-подходящото название би било обърнато коперниково обръщане: Докато Коперник превръща геоцентричната теория за Вселената в хелиоцентрична, Кант прави точно обратното. Той превръща ориентираното към обекта човешко познание в ориентирано към субекта. Обикновено приемаме, че познанието следва съдържанието на обектите. Вместо това Кант ни показва, че обектите се приспособяват към състоянието на субекта.
Следователно познанието не е в състояние да достигне до вътрешната същност на обектите или до „обекта сам по себе си“, както го нарича Кант. Той формулира мислите си доста умерено. За сметка на това Гьоте вижда тук трагедията в процеса на човешкото разбиране. Докато Кант може да живее в хармония с този процес, Гьоте оставя своя Фауст да каже:

Никое куче повече не би живяло по такъв начин.

Гьоте развива тази мисъл по още по-драматичен начин в епизода на срещата на Фауст със земния дух. Когато главният герой изразява увереността си, че може да разбере вътрешното битие на света, казвайки: „Неспокоен дух, как се чувствам доближен до теб!“, духът отговаря:

Подобен на духа си ти и ти разбираш, а не аз!

Това е сърцевината на Кантовата критика на разбирането: Във всеки обект човешкото познание отразява само самото познание, а не обектите.

(продължава в част 2 или част 3)

Феноменологията на Хусерл постига успех, но не по начина, по който на него би му се искало. Чрез някогашния му ученик и приятел Мартин Хайдегер тя поражда екзистенциализма, който с Жан-Пол Сартр и Албер Камю определя следвоенното (след Втората световна война) поколение. И все пак Хайдегер и Сартр отхвърлят централна идея на Хусерл, тази за преднамереността, и техните мрачни песимистични възгледи се различават от есенциално идеалистичните на предшественика им. По различен начин и двамата изоставят това, което Хусерл заема от Кант и нарича „трансцендентно его“. Какво представлява то?

Това е „възнамеряващият“, „вътрешният стрелец“, пускащ стрелите на възприятието, за когото ние обикновено сме несъзнателни, но резултатите от стрелбата му са „света“, който лекомислено приемаме за „даден“, като си отворим очите. Хусерл твърди, че животът наяве на съзнателното его е възприемане и това, което то възприема, е продукт на преднамереността на трансценденталното его. Ние считаме това за света, без да сме осъзнати за приноса на нашето съзнание към него. С други думи, ние сме несъзнателни за дейния по същество характер на възприятието, хванато в това, което Хусерл нарича „естествено становище“.

Това няма нищо общо с природата; просто означава обичайния ни начин на поглед върху света и приемането, че е просто „там“, тоест пасивно. Феноменологията за Хусерл е средство за ставане на съзнателен за – и участие в – дейната работа на съзнанието, което „предвижда“ света. Той говори за това почти мистично, препращайки към Майките от „Фауст“ и към „Пазителите на ключовете на битието“. И докато споменаваме „Фауст“, това ни напомня, че Гьоте също развива вид феноменология, която нарича „дейно виждане“ и върху която той основополага научната си работа по растителната морфология, оптиката и еволюцията на резултатите в този вид „динамично възприятие“.

Това, което Хусерл има предвид с „Пазителите на ключовете на битието“, може да бъде разбрано посредством коментар на Колин Уилсън, който създава „оптимистичен“ екзистенциализъм, базиран на преднамереността на Хусерл. Уилсън пише, че „съществува воля за възприемане, както и възприятия“. Той вярва, че мистичните и „върховите“ изживявания имат общо с вида преднамереност, изследвана от Хусерл, и че нашето собствено съзнание има фундаментално много повече общо със света, който изживяваме, отколкото изобщо предполагаме. Той разбира, че ако променим нашите възприятия, светът също се променя. Не много представители на академичния свят биха възприели Хусерл чак дотук, но философът Пол Рикьор следва същата мисловна линия като Уилсън, въпреки че се изразява в по-абстрактна проза.

Рикьор определя „естественото становище“ на Хусерл като „спонтанно убеждение, че светът, който е там, е просто даден“. Но коригирайки се чрез „закрепването в скоби“ на Хусерл, „съзнанието открива, че самото то дава смисъл“. След това съзнанието продължава да вижда, но „без да е погълнато от това виждане, без да се изгуби в него“. И тук идва централната точка: „самото виждане се открива като действие, като произвеждане, дори като създаване, както веднъж казва Хусерл“. Ние бихме разбрали Хусерл, казва Рикьор, ако „преднамереността, която завършва във виждането, бъде призната за „творческо виждане“.

Не знам какъв ефект е имал този коментар на Рикьор в средите на феноменологията, но това, което казва, привлича вниманието. Нашите възприемателни дейности са съзидателен акт. Светът, който виждаме, не е лекомислено там, а е извикан за съществуване от това, че го възприемаме. Осъзнатостта ни е „действие“, а не „притежание“, а работата ни, ако сме подходящо предразположени, е да станем по-осъзнати за извършителя на действието, който е нашето собствено трансцендентно его, заето с оформянето на света. Това поставя огромна отговорност пред

Препратки:

Хенри Бортофт: Единството на природата: Гьотевият път към науката, Единбург, Обединено Кралство: Флорис Буукс 1996

Колин Уилсън: Силата да мечтаем, Лондон: Сфера Буукс

Пол Рикьор: Хусерл: Анализ на неговата феноменология, Евънстън, Ill: Северозападен университет, 2004