От Писанието научаваме, че Господ Иисус Христос е имал любимо място за молитва в Гетсиманската градина, разположена източно от Ерусалим, недалеч от Храма, на брега на река Кидрон, известна също и с библейското си име – Долината на Йосафат. Започвайки от Ерусалим, реката тече през Юдейската пустиня, минава покрай Лаврата на Свети Сава и се влива в Мъртво море. Според християнската традиция Страшният съд ще се състои в долината Кидрон, точно в района на Гетсимания. Тази традиция е свързана с името Йосафат, произлизащо от Яхве-Шафот, което означава „Бог съди“ (Йоил 3:2).

Тогава Исус отиде с тях на място, наречено Гетсимания, и каза на учениците си: „Седнете тук, докато аз отида там и се помоля.“ И като взе Петър и двамата синове на Зеведей, той започна да се натъжава и да се тревожи, и им каза: „Душата ми е преизпълнена с тъга, дори до смърт. Останете тук и бдете с мен.“

Гетсиманската градина е по същество архетипът на вътрешната борба между двете воли (thelemai) в Христос; тя е тъмната нощ на душата, но също и изцелението на човешката природа „отвътре“. Това е моментът на изпразване, на предаване на личната воля и изпълване с божествената воля, преходът от себе си към Бога, свободно и съзнателно. Във всички съзерцателни традиции, от отшелниците до екхартианците, Гетсимания се разглежда като универсално вътрешно преживяване, неизбежно за всеки, който сериозно върви по пътя на единението с Бога.

Отче Мой, ако е възможно, нека тази чаша ме отмине, но не както аз искам, а както Ти искаш (Матей 26:39).

Тази нощ в Гетсиманската градина Исус извоюва най-голямата битка в земния си живот. Въпреки че душата му беше на върха на страданието и страха, той показа истинска вяра, и от тази вяра извираше куражът да изпие чашата си до дъно. „Чашата“, която Той трябваше да изпие, се счита в патристичната (patristic) теология за бремето на греха на света, а в едно дълбоко тълкуване тя показва поемането на страданието на цялата човешка природа. Христос изпива това, което трябва да бъде изцелено, а именно страха, смъртта, екзистенциалната болка, изолацията, абсурда, срама и греха, който унищожава природата. Христос изпива „чашата на човечеството“, за да го преобрази „отвътре“ и по този начин да покаже пътя към спасението.

Но „Чашата“ е също и волята на Отца, разглеждана като „пътя към спасението“; в един по-фин смисъл това е божественият план на любовта, а не просто самото страдание. Това не е „наказание“, което идва от Отца, защото това би противоречало на божествената любов, но това е Неговата воля да изцели света чрез примера на влизането на Сина в човешката природа. В смисъла на паламитската (Palamite) [1] теология чашата може да се разбере като: делото на спасението, което Синът, като човешко същество, свободно приема. А в мистичен смисъл, „чашата“ е вашата собствена Гетсимания.

За всички мистици (от Касиан до Йоан от Кръста) „чашата“ е неизбежният момент, когато душата, която копнее за божествена светлина, трябва да се изпразни от собствените си предпочитания и привързаности, да приеме, че животът не се развива така, както всеки иска, и включва ситуации, които изискват отказ, жертва и трансформация, препятствия, които те принуждават да преживееш истинска духовна трансформация.

Гетсиманската градина, в психологично-мистичен смисъл, е моментът на криза, когато индивидуалното съзнание е доведено до предела си, в пълен контакт със страха, страданието и съпротивата на тялото и ума. В съвременни термини това е моментът, когато егото предвижда собственото си унищожение и оказва последната си съпротива. Ако Гетсимания е архетипът на върховната криза на съзнанието, тогава тя не принадлежи само на свещената история, а се реактивира във всеки човек, който достига границата на собствената си идентичност.

Следователно Гетсимания е толкова жива днес, колкото е била и в библейските времена, само че тъй като е по-вътрешна приема други форми и съвременният човек носи своята драма в сърцето си. Въпреки видимото, вярата съществува и днес, но не под формата на класически религиозен героизъм. Тя може да е по-крехка, но понякога и по-автентична, защото понася цялата си уязвимост без бронята на догмата, която някога беше щит. Единственият проблем е, че съвременното човечество иска трансформация без загуба, просветление без изкореняване и смисъл без кръста. Гетсимания казва точно обратното: няма преход без жертва.

Гетсимания – вътрешният праг на днешния търсач

Градината в Гетсимания може да се разглежда днес като архетип на вътрешната криза, през която трябва да премине всеки човек на прага на трансформацията. Отвъд библейския контекст тя описва критичния момент, в който индивидуалното съзнание се сблъсква директно със страха, безпомощността и съпротивата на егото. Това не е просто сцена на подчинение, а на дълбоко напрежение между личната воля и призива да я преодолее.

За съвременния търсач Гетсимания вече не се явява като външна божествена заповед, а като вътрешен натиск към истината. Вече не става дума за ритуални жертви, а за онтологична жертва: отказ от конструирани идентичности, от самообраза, който предлага сигурност, но не и автентичност. Този призив често се проявява чрез екзистенциални кризи – изтощение, загуба на смисъл, вътрешен колапс – които съвременните хора често тълкуват като дисфункции, а не като прагове на посвещение.

Тук сърцето става централното пространство на решението, не като седалище на емоцията, а като място на преживяната истина, където рационалните обосновки вече не действат. В това пространство се провежда вътрешният диалог: между психологическата личност, която се страхува, и дълбините на съзнанието, което знае. Молитвата в Гетсимания може да се разбере като това живо напрежение, не между две същности, а между две нива на една и съща реалност.

Днешният търсач се сблъсква с конкретна трудност: склонността да се крие в изтънчени духовни или психологически дискурси. Те говорят за приемане, баланс, любов към себе си, но избягват контакта с истинската загуба, с празнотата, със символичната смърт на егото. Но сърцето не може да бъде заблудено. То „знае“, когато истината се избягва.

Спускането в нощта на душата не включва драматизация, а радикално присъствие. Това означава да останеш там, където няма отговори, където идентичността се пропуква, където контролът изчезва. Ето откъде започва истинската трансформация. Не със сила, а с съгласие. Не със сляпо подчинение, а с яснота.

Парадоксално, страданието на съвременното човечество не е непременно по-голямо отколкото в миналото, но е по-символично изолирано. Липсата на духовна рамка означава, че болката вече не се признава като портал, а като грешка. Ето откъде възникват тревогата и объркването. И все пак, Гетсимания продължава да се проявява: под формата на загуба, криза, въпрос, който не може да бъде заглушен.

За днешния търсач истинското жертвоприношение не е външно, а отказът от илюзията за контрол. Истинският кръст не се носи на раменете, а в сърцето – там, където човек се осмелява да остане, дори когато няма нито сигурност, нито гаранции.

Мистерията на Гетсимания в мисленето на Ян ван Райкенборг

В рамките на Lectorium Rosicrucianum и особено в ученията на Ян ван Райкенборг, епизодът в Гетсимания не се тълкува исторически или теологически, а чисто символично-алхимично. Гетсимания се тълкува като вътрешен процес в микрокосмоса, неизбежен праг на криза в изкачването към „Новия Човек”, когато низшата природа (егото, диалектичната личност) се сблъсква със „Светлината в искрата на духовния атом на микрокосмоса”, като Гетсимания е моментът на максимално напрежение между двете природни същности, преживян в душата. В тази школа човекът се разглежда притежаващ както ефимерна, диалектична личност – така и микрокосмос (сферата на вечната енергия) – и Семето на Духа / Първоначалния Атом (латентният божествен Аз – „Духовната Искра“). В този контекст Гетсимания е моментът, в който старата природа (егото) възприема наближаването на своята смърт, защото светлината на първоначалния атом се е събудила. Това е алхимичната нощ, началото на трансмутацията, където се създава нова душа, а доброволното приемане на смъртта на стария Аз е точката на влизане в живота на новата душа.

В алхимията трансформацията има три основни фази: Нигредо – разпад, потъмняване, разтваряне; Албедо – избелване, пречистване; Рубедо – узряване, обединение, възкресение. Гетсимания е съвършеното съответствие на Нигредо, „Тъмната нощ на материята“. Това е фазата, в която старият Аз се разпада, светлината на съзнанието се поглъща в собствената си бездна, а материята (в случая на човека – психиката) навлиза в етап на разлагане. Всяка сигурност е преустановена, появява се „мъката на раздялата“, точно това, което Исус преживява в Гетсимания: „Душата ми е наскърбена до смърт.“ Гетсимания е моментът, в който „фалшивото злато“ на Аз-а се стопява.

Апостолите заспиват и трите по-ниски сили на микрокосмоса се сриват. Според Ян ван Райкенборг „тримата апостоли, които заспиват“, символизират трите принципа на личността: физическото тяло, етеричното тяло и астралното/емоционалното тяло. Заспиването им означава, че старата триада от диалектична природа вече не може да поддържа импулса на Новата Душа. Това е началото на „отделянето на водата от огъня“ в микрокосмичната лаборатория.

„Чашата“ (на страданието) е символът на алхимичния съд. В алхимията всичко се случва в херметичен съд, наречен атанор (athanor), а в херметическата интерпретация вътрешният атанор е съдът, в който настъпва смъртта на егото; той е съдът на онтологичното изпитание, съдът, в който материята ще се превърне в светлина. Гетсимания е моментът, в който започва истинският алхимичен процес. Това е неизбежността на смъртта на старата природа, която, според ван Райкенборг, в крайна сметка ще принадлежи на всеки истински аспирант, като момент на криза, когато светлината на Новата душа става активна в кръвта. Старата личност разбира, че вече не може да продължава да доминира над микрокосмоса. Това е краят на егоцентричния цикъл, смъртта на старите астрални сили, разпадането на „аз“-а, който е управлявал микрокосмоса в продължение на хиляди години. Тук идва агонията, в която старата природа се страхува от унищожение. „Не моята воля, а Твоята воля“ е съгласието на личността да бъде пожертвана. „Твоята воля“ е импулсът на Новата Душа (реактивираният Първоначален Атом).

В алхимията това напрежение между волите е принципът на разтварянето: „Не както аз искам, а както Ти искаш.“ Тук се появява разтварянето на индивидуалната воля, съответно алхимичната фаза, в която личната воля се втечнява, психичната субстанция се „разгражда“ и структурата на идентичността се разпада. В алхимията без разтваряне (Solve) няма Coagula (обединение в нова форма), а Гетсимания е абсолютно Solve.

Падането в „пот от кръв“ може да се тълкува като първична коагулация, един много конкретен алхимичен символ. На езотеричен език кръвта е сяра (активният принцип, огън), потта е живак (пасивният принцип, течност, лунен), а тяхната смес е съюзът на противоположностите. Това е началото на Рубедо, макар че интензивността все още е в криза. В алхимията, съюзът на сярата с живака образува суровия камък, който се пречиства в Албедо и възкръсва в Рубедо. В Гетсимания се формира „суровият материал“ на възкресението.

Библейският текст казва: „Тогава му се яви ангел от небето и го укрепи.“ На алхимичен език това означава, че след Нигредо идва Албедо, фазата на нежното просветление. Ангелът символизира spiritus albus – бялата светлина, философското сребро, моментът на благодатта, който прониква в материята, появяват се първите лъчи светлина, материята започва да се пречиства, появяват се яснота и спокойствие, Гетсимания започва в черно (Нигредо), но завършва в бяло (Албедо).

Молитвата в Гетсимания, като вътрешен алхимичен процес, се тълкува като резонанс между „Духовната искра“ и личността, вътрешен диалог, чрез който новият импулс на „пробудената роза“ осъзнава личността, кара я да разбере, че вече не е центърът, и така се появява съгласието, приемането на „умаляването“ в природната душа. Ражда се „възможността“ за ставане, това състояние на съзнанието, наречено от ван Райкенборг „Новият Човек“, „новата, златна душа“, подготвена да приеме чистия дух в неговата пълнота, Теозис. Това състояние се нарича също „послушание към Гносиса“, „преустройство на микрокосмоса“ или „моментът на астралния кръст“.

За ван Райкенборг Исус Христос е архетипният модел на процеса на преображение, а Гетсимания е неизбежното вътрешно събитие за всеки кандидат за разцъфването на розата в сърцето. Моментът не е „емоционален“, а алхимичен, а именно алхимията на сърцето, кръвта и съзнанието. Гетсимания е моментът, в който старата личност вижда своя край и избира да се подчини на вътрешния божествен импулс. Това е отказването от собствената воля, което позволява на новата душа да се роди, да бъде създадена на мястото на природната душа.

Този преобразуващ процес, подобен на пълно прераждане, не е лесен за преживяване, тъй като търсещият божествеността често е сам и отчаян; на практика той гради пътя си сам, въпреки че школите и учителите предоставят ориентири. Този път се изминава в самота и, подобно на Исус в Гетсимания, има моменти на ужасни нощи, самота и страдание. Самият Спасител показа чрез живота си колко труден е Голгота на самоосъществяването, колко трудно е да се освободиш от това море на объркване и светски страдания. Това е, всъщност, най-болезненият и най-свещен момент на духовната алхимия, а молитвата в Гетсиманската градина е вечно жив пример, който Исус остави на човечеството като тайната на преображението в сърцата на онези, които пламенно желаят освобождение.

___________________________________

[1] Паламитската теология, формулирана от Григорий Паламас (XIV век), въвежда разграничението между божествената същност (ousia), считана за недостъпна, и нетворените енергии, чрез които Бог присъства и действа в света. Това разграничение позволява утвърждаването на реално участие в Бога без идентифициране с Неговата същност.

И още: „Простият, божествен начин, по който човек може да види Бога в Неговото слово, същност и воля, е да стане прост в себе си и да остави всичко, което е и което има, според собствената си воля.“

Когато чуем термините „простота“ или „простодушие“, ние сме склонни да ги свързваме с пренебрежително значение, защото простият човек се счита за доста наивен и лишен от интелигентност. В разговорния език „простота“ се използва в контраст с термина „разнообразие“. На политическата сцена Германската федерална агенция за борба с дискриминацията проведе през 2010 г. мащабна кампания под мотото „Разнообразие вместо простота – заедно за равно третиране“, за да насърчи толерантността и отвореността.

В германския корен на думата простота се връща към неразделимост, а през Средновековието възклицанието „Sancta Simplicitas“ се използваше, за да опише простата, но пряма последователност на духовните хора.

За Фридрих Кирхнер (философ от 19 век) „естетическата простота“ имаше следното значение:
Естетическата простота се състои в непринудената хармония на всички части на едно произведение на изкуството. Тя никога не дава повече от това, което изисква целта на цялото; нейните художествени средства са най-прости; нейното подреждане и връзка са естествени; тя е лишена от всякаква претрупаност и украшения. Такава простота облагородява творбите на всички истински гении. Тя преобладава в изкуството на древните и липсва в много форми на съвременното изкуство (срв. стихотворението на Шилер до Гьоте: „Умът, който хвали само истината, отхвърля показните жестове на фалшивата уместност“).[1]

Какъв е тогава духовният смисъл на понятието „простота“? И какво означава това за понятието „разнообразие“?

Якоб Бьоме (1575–1624), високодуховно въплъщение, често използва термините простота, простодушен или непретенциозен в своите писания. Какво е имал предвид под това?

В антологията Ein einfaches Leben in Christus (Прост живот в Христос)[2] намираме подборка от важни текстове на Якоб Бьоме. Редакторът Конрад Дицфелбингер ги е превел на съвременен немски език.

През 1600 г. Бьоме преживява просветление. Той описва това, което му е било разкрито, на език, дълбоко вкоренен в християнството. В същото време той измисля нови думи, за да изрази емоциите в себе си. В първото си произведение, „Аврора, или Зазоряване на изток“, в 19-та глава четем:

Но когато в такава тъмнина духът ми […] се издигна в Бога като при голяма буря, и цялото ми сърце и ум, заедно с всичките ми други мисли и воля, се фокусираха върху него, без да престават да се борят с любовта и милостта на Бога, и да не отстъпват, докато Той не ме благослови, тоест, докато не ме просвети със Светия Дух, за да разбера волята Му и да се освободя от тъгата си – тогава духът проби.[3]

Божият Син трябва да се роди в нас

Якоб Бьоме подчертава, че не е възможно да се намери истинската основа на Божия свят само чрез разума и чрез усилено размишление[4]. Вместо това, ние трябва да се потопим в любовта и милостта на Бога с чисто сърце и пречистен ум, с воля, която не желае нищо друго освен това, което Бог желае. Божият Син, Христос, трябва да се роди в нас, а това може да стане само ако вярваме в Бога с нашата спокойна воля и се надяваме на всички добри неща от Него. Личната воля се е откъснала от Божия ред и живее в егоцентризъм. Умът е нещо естествено, неговият свят на мисли има начало и край, той умира със смъртта. В този контекст Якоб Бьоме подчертава[5] че той „не е роден от знанието на този свят”, а е обикновен човек. Без волево намерение от съзнанието си за себе си или желание и стремеж от сърцето си, той е бил въведен в божественото знание и висшето изучаване на природата чрез благодатта на Божия дух и воля. Това е истинската духовна простота на ума и сърцето, която е необходима, за да се доближим до познанието за Бога. В този контекст той казва: „Аз съм мъртъв в знанието заради този, който иска да знае в мен.“[6]

Якоб Бьоме не е научил своята мъдрост и познание за Бога от книгите. Той не е следвал академична кариера. Бил е обикновен човек, обущар, и все пак е преживял най-голямата благодат, която Бог може да дари на човек в земния живот. Той е бил способен да чете „Книгата на Бога“ в себе си и е намерил външен знак за своята вътрешна книга в Библията. „Простият, божествен начин, по който човек може да види Бога в Неговото слово, същество и воля, е човекът да стане прост в себе си и по своя собствена воля да остави всичко, което е и има, било то власт, сила, чест, красота, богатство, пари и блага, баща и майка, брат, сестра, съпруга и дете, тяло и живот, и да стане просто нищо за себе си: Той трябва да се откаже от всичко и да стане по-беден от птица във въздуха, която все пак има гнездо.”[7]

Оттегляне на идентификациите

Всяка академична арогантност пречи на хората да намерят истинското познание за Бога. Изречението от Библията „Станете като малки деца“ (Матей 18:2-4) означава нищо друго освен това, че хората трябва да осъзнаят своите идентификации и проекции и чрез своя житейски опит да ги оттеглят и превърнат в духовно познание. Новородените бебета са свободни от това; божественият духовен свят все още може да има пряко въздействие върху тях. Едва в хода на живота си хората изпълват ума си с мисли, които нямат вечна стойност и искат да бъдат изкупени чрез духовен път. „Не-мисленето“ (?) в този смисъл е състояние, което описва зрял човек, който използва ума си само за регулиране на ежедневието си.

Духовният учител Кришнамурти (1895–1986) описва тази простота на ума със следните думи:[8]

Пълнотата на живота се крие в тишината на ума. Способността да наблюдаваш без да съдиш е най-висшата форма на интелигентност. Единствено когато умът е абсолютно спокоен, както на повърхността, така и дълбоко в себе си, може да се появи неизвестното, неизмеримото. Осъзнаването е пълното и безусловно предаване на това, което е, без рационализиране, без разделяне на наблюдател и наблюдавано. Медитацията е очистването на ума и сърцето от егоизма; чрез това очистване възниква правилното мислене, което само по себе си може да освободи човека от страданието.

В една от последните си лекции той казва: „Нямам нищо против това, което се случва в момента.“[9]

Якоб Бьоме вървеше по „простия път на детето“ в Христос. Той обясняваше, че не може да пише за себе си по друг начин, „освен като за дете, което не знае и не разбира нищо, не е научило нищо друго, освен че Господ иска да го познава според мярката, в която се разкрива в него“.[10] IВ своята простота Бьоме търсеше само сърцето на Исус Христос и искрено молеше Бог за Светия Дух и благодатта Му. Чрез това искрено търсене за него се отвори портал, в който видя и преживя за 15 минути повече, отколкото би спечелил от цял живот на учене. Той осъзна, че знанието не е негово, а Божие, че Бог знае в душата на човека какво иска и как го иска. Интелектуалните мъдреци нямат знание за това, защото не стоят в „не-мислената“ простота на интелекта, а се гордеят, че са учени.[11]

Бьоме беше потънал в божествената мъдрост, теософията; той видя първоначалното състояние на света и беше посветен в космософията. Той притежаваше мъдростта на човека, антропософията, и му беше разкрита Христовата тайна на Голгота, която показва и дава възможност на хората да се върнат към божественото единство, Христософията.

Тази форма на простота се проявява в различни вариации във всички просветени души. От тази отправна точка те придобиват специален поглед върху разнообразието. Якоб Бьоме пише:

Но тъй като природата на Отца е неизмерима и Той е причината за цялата мъдрост, а всички неща са се появили чрез Неговата мъдрост, душите са структурирани по много различни начини. Всички те произлизат от едно Същество, но ефектът им е различен, според Божията мъдрост. По този начин Духът на Христос разкрива същността на всяка душа, така че всяка от тях говори за чудесата на Божията мъдрост отвътре, от същността си.[12]

В светлината на това разбиране за простотата и разнообразието, заглавието на това издание на LOGON, Разнообразие и простота, би трябвало да бъде преформулирано като „Разнообразие от простотата”, защото духовната простота е предпоставка за отражението на простотата в разнообразието от познанието за Бога.

Чудесно художествено произведение в този контекст е „Christophorus“ от Майстора от Мескирх. Светият Дух под формата на Христос-детето въвежда своята мъдрост в пречистения, т.е. прост ум на борещия се човек, който е пречистил огъня на съзнанието си и сега го използва символично като мощен жезъл.[13]

[1] > wiki > simplicity; https://www.gedichte.de › poems › friedrich-schiller
[2] Jakob Böhme, Ein einfaches Leben in Christus (A Simple Life in Christ), Anthology, Rozekruis Pers, Haarlem 1999
[3] Jakob Böhme, Aurora oder Morgenröte im Aufgang (Aurora or Dawn in the East), edited by Gerhard Wehr, Frankfurt am Main and Leipzig 1992, p. 361 f.
[4] Jakob Böhme, Anthology, p. 33
[5] Jakob Böhme, Anthology, p. 41
[6] Jakob Böhme, Anthology, p. 43
[7] Jakob Böhme, Anthology, p. 46
[8]https://www.zitate7.de › Krishnamurti
[9] https://www.om-online.de › kultur › einfachephilosophie-mein-freund-das-jetzt
[10] Jakob Böhme, Anthology, p. 68
[11] Jakob Böhme, Anthology, pp. 69–71
[12] Jakob Böhme, Anthology, p. 75
[13] Meister von Meßkirch – Wikipedia

Предговор

Някои преминават през живота с тихи въпроси. Не само въпроси за обстоятелствата, но и за произхода – за смисъла, за невидимата нишка, която сякаш минава под повърхността на нещата. Това са търсещи хора, не по избор, а по природа. Нещо ги зове – не силно, но настоятелно – и те не могат да се отвърнат. За някои пътят се разкрива чрез книгите. За други – чрез копнеж. Понякога и двете идват заедно.
 В началото на 70-те години на миналия век една малка книжарница в Лондон поставя тихото начало на едно пътуване. Сред рафтовете ѝ се открояваше „Произход на Кабала“ от Гершом Шолем (Gershom Scholem) – не само като академичен труд, но и като ключ, който сякаш отключваше нещо, което вече се движеше под повърхността.

За някои хора външните обстоятелства на живота могат да изглеждат обикновени, но вътрешното течение се движи със собствена тиха настойчивост – усещане, че нещо съществено все още чака да бъде открито зад ритуалите или личността.
Още от ранна детска възраст у мен се заражда един тих въпрос – не за света, а за източника. Той растеше през годините на търсене, през философиите и пътищата, които бяха изследвани и изоставени, докато учението на Златния Розенкройц внесе по-дълбока яснота. Въпросите не изчезнаха, но центърът им започна да се измества – от търсене на отговори към търсене на трансформация. Тогава нишките започнаха да се преплитат: Кабала, гносис, светлина и вътрешно прераждане. Те не бяха отделни дисциплини, а един глас – жив шепот от божественото в нас.

Тази статия не е академично проучване. Тя е размисъл – опит за отваряне на пространство за онези, които вървят по същия вътрешен път. Написана е с надеждата, че нещо тихо може да намери отклик. Нещо познато. Нещо вечно.

Завеса и визия

Образът на Дървото на живота се е запазил през вековете на мистичната традиция – не само като символична схема, но и като духовна карта, в която са закодирани законите на слизането и връщането. За търсещия човек то не е просто картина на божествения ред; то е огледало на собствената структура на душата, отражение на пътя, който човек трябва да извърви вътрешно. В Кабала десетте сефирота често се описват като еманации – изражения на божественото, което се разкрива в творението. Но от гледна точка на вътрешната трансформация те представляват и етапи на пробуждане: движения на съзнанието, което се движи от фрагментарност към единство. Това пътуване не е линейно, нито пък е външно. То е спирала, преминаваща през пластовете на битието – от материалното към духовното, от разделеното „аз“ към божествения център.

Върхът на Дървото, Keter, е символ на чистата, неизразена Светлина – непознатият източник. Под него енергиите се диференцират, образувайки мъжкия и женския полюс на божественото творене – Chokhmah и Binah. Спускайки се надолу, се очертава картината на човешкото състояние: напрежението между милост и съд, сила и форма, стремеж и въплъщение. Накрая, в основата на Дървото, Malkuth – физическият свят – е падналото отражение на божествения образ, което очаква изкупление. И все пак Дървото не е само спускане. То е и път на завръщане – път на повторно издигане, по който търсещият, движен от вътрешен копнеж, започва да се издига отново. Това издигане не се дължи само на усилие, а на резонанс – когато вътрешната искра отговори на призива отгоре. 

В учението на Златния Розенкройц тази идея е отразена в Петорния път на преображението: процес на умиране на старото „аз“, за да може вътрешното същество да се прероди. Погледнато по този начин, Дървото на живота не е система, която трябва да се изучава, а жива структура, по която трябва да се върви – фино ехо на пътуването от изгнание към завръщане у дома.

Слизането на светлината

Ивритското понятие “Tikkun Olam„ често се превежда като “поправяне на света“. На едно ниво то се асоциира с действия на социална справедливост или външна отговорност. Но в по-дълбокия си мистичен смисъл – особено в лурианската традиция на Кабала – Tikkun говори за нещо по-вътрешно: възстановяване на божествената хармония чрез изцеление на фрагментираната Светлина.

 Според този възглед първоначалните съдове, които е трябвало да съдържат Светлината на сътворението, са се разпаднали – космически разрив, който е разпръснал искри от божествената същност из целия проявен свят. Тези искри попаднали в царството на материята, където останали скрити, спящи и очакващи освобождение.
 Кабалистът не е призван да избяга от света, а да го трансмутира. А това започва със самия себе си. Всяка мисъл, всеки акт на спомняне, всяко предаване на егото на Светлината в него се превръща в акт на Tikkun – не на теория, а на практика. Истинската работа е вътрешна. Изцелението на света започва с изцелението на душата.

В исторически план това мистично течение се засилва по време на плодотворна духовна конвергенция. Гершом Шолем отбелязва, че развитието на лурианската кабала през XVI в. е предшествано от значителен контакт между сефарадската еврейска традиция в Южна Испания и гностично-катарския импулс, присъстващ в Лангедок. Този обмен, оформен чрез изгнание, съзерцание и копнеж, спомага за формирането на вътрешната дълбочина и трансформиращата насоченост на лурианската мисъл – течение, което продължава да отеква в учението на Златния Розенкройц и днес.

 Тук става ясен резонансът с гностическото разбиране. В една гностическа трансфигуристка духовна школа като Златния Розенкройц човешкото същество е микрокосмос, съдържащ в себе си семето на божествената памет – Първичния атом или духовната искра. Тя също е погребана в света на тленното „аз“. И подобно на разпръснатите искри на Tikkun, тя очаква пробуждане чрез съзнателно насочване към Светлината.

Този процес не е насочен към самоусъвършенстване или духовно украсяване. Той е радикално пречистване – смърт и прераждане в най-дълбок смисъл. Когато фалшивото „аз“ отстъпи, разпръснатите фрагменти на душата започват да се събират отново. Това, което някога е било разделено, се обединява. Това, което е спяло, започва да си спомня.

Така Tikkun е не само акт на състрадание към света, но и свещено участие във възстановяването на изгубеното. В този акт търсещият помага за изцелението на разрухата и за свързването с вечното. В сърцето на всяко човешко същество е скрита следа – остатък – от божественото. В Кабала това се нарича Nitzotz – искрата на Светлината от разбитите съдове на творението. Макар и погребана дълбоко в пластовете на егото и условностите, тя остава недокосната, чакайки в мълчание.

 Учението на Златния Розенкройц описва нещо забележително подобно: атома на духовната искра, латентно ядро на божествената памет, разположено в микрокосмоса на човешката система. Тази искра не е метафора – тя е реална, въпреки че никой инструмент не може да я открие. Свещеният център остава след безброй животи, обитаващият свидетел, ключът към прераждането.

И за двете традиции пътят на трансформацията започва, когато търсещият осъзнае това вътрешно присъствие – не като убеждение, а като вибрация. Спомен. Не обикновеното „аз“ е това, което извършва пътуването обратно към божественото. Тази искра – събудена, подхранвана и направлявана – привлича съществото към нов ред на живот.

 В Кабала искрата се издига от изгнанието чрез съгласуване на способностите на душата – процес, който се отразява в хармонизирането на сефиротите. В розенкройцерския път искрата се активира отново чрез етапите на преобразяването – предаването на его-природата, пробуждането на вътрешната Светлина и раждането на ново душевно съзнание, което вече не е обвързано с циклите на кармата и смъртността. Ето защо и двете традиции поставят такъв акцент върху вътрешната чистота, мълчанието и саможертвата, но не като морални императиви, а като необходими условия, за да може искрата да изгрее. За да може вътрешната Светлина да заблести, завесите трябва да паднат. За да може божественото да се завърне, къщата трябва да бъде подготвена.

 В тази Светлина работата на търсещия не е саморазвитие, а себеотдаване. Не да ставаш повече, а да ставаш по-малко – докато остане само същественото.

Тишина и огън

В короната на Дървото на живота се намира Keter – първата сефира, най-висшата еманация, но парадоксално най-малко познаваема. Тя представлява недиференцираната Светлина на божественото, източникът преди мисълта, преди формата, преди битието. В Кабала онова, което се намира отвъд Keter, се нарича Ein Sof – Безкрайното, Безграничното, което не може да бъде обхванато, назовано или представено. Тази непознаваемост не е провал в разбирането, а истина за природата на свещеното. Божественото не е обект на познание, а на общуване. Мистиците от всички традиции са подхождали към тази тайна не с отговори, а с мълчание.

 В учението на Златния Розенкройц се утвърждава същата истина. Божественото ядро в човешкото същество – духовната искра – не говори с думи. До него не се достига чрез разума или интелекта. То се пробужда чрез отдаване, чрез тишина, чрез покой, който позволява на вечното да бъде чуто във времето. Гностическият път не е път на натрупване. Той е път на незнанието – на отпускането, на освобождаването на пространство, на вътрешното възприемане. Точно както Ein Sof се намира отвъд формата, така и истинският гносис се намира отвъд понятието. Тя е познание, родено от мълчанието.

Ето защо търсещият често е воден в пустинята – в пространства, където старите уверености отпадат. В тази вътрешна пустиня гласът на Логоса може да говори – не с шум, а със Светлина. Тишината не е празна. Тя е изпълнена с присъствие. В това състояние кандидатът вече не иска да разбере, а да бъде трансформиран. Егото престава да се стреми и на негово място се чува божественият шепот: „Бъди тих и знай…“

Да изживеем мистерията

Кабала и гносисът често се изучават като древни системи, като мистично наследство от предишни цивилизации. Но за този, който се вслушва в тях, те изобщо не са системи. Те са покани. Те не изискват вяра; те призовават към спомняне. И двете говорят за скрит център в човешкото същество – искра, атом, божествен остатък – който носи спомена за друг свят. Свят, който не е външен, а съществен. Не горе, а вътре в него. И да вървиш по пътя на вътрешната трансформация не означава да станеш нещо ново, а да се върнеш към това, което винаги е било.

Това е същността на вътрешния възход: събирането на фрагментите на душата, заглушаването на фалшивото „аз“ и пробуждането на истинското. Пътуването не е отдалечаване от живота, а към неговия източник. Търсещият не бяга от света, а започва да го възприема по различен начин – не като място на изгнание, а като поле, в което се разгръща делото на завръщането.

 В символа на Менората (Menorah) – древния светилник със седем пламъка – виждаме ехото на Дървото на живота и седморния път на духовното просветление. Светлината не слиза отгоре, а се запалва отвътре. Всеки пламък е етап, стъпка в пробуждането на божествения образ. И така този път – пътят на Кабала, Гносис и търсещия – остава жив. Той не се намира в книгите, макар че те могат да служат за ориентир. Той не се съдържа в доктрини, макар че символите могат да сочат пътя. Той се живее. В тишината, в отдаването, в спокойствието, в огъня, който тихо трепти в центъра на сърцето.

Заключение

Това размишление не е обяснение, а начало. То е написано за онези, които усещат тихото привличане на нещо по-дълбоко – онези, които вървят с въпроси, на които не е лесно да се отговори, и които усещат, че пътуването навътре е и пътуване към дома.
 
Мъдростта на Кабала и пътят на гносиса говорят на езика на душата. Те не наставляват – те канят. Следването на тази покана не означава да се намерят всички отговори, а да се открие вътрешно присъствие, което вече не задава въпроси.

 Дано нещо в тези думи предизвика тихо разпознаване – и нека светлината на Менората, горяща от самото начало, да води всеки читател стъпка по-близо до центъра.

Източници:

De Petri, Catharose. The Living Word. Rozenkruis Pers, n.d.

Idel, Moshe. Kabbalah: New Perspectives. Yale University Press, 1988.

Scholem, Gershom. Origins of the Kabbalah. Princeton University Press, 1990.

Scholem, Gershom. Major Trends in Jewish Mysticism. Schocken Books, 1995.

Van Rijckenborgh, Jan. The Egyptian Arch Gnosis Rozenkruis Pers, n.d.

Van Rijckenborgh, Jan, and Catharose de Petri. The Gnostic Mysteries of Pistis Sophia. Rozenkruis Pers, n.d.

Във всички времена и на всички места хората са търсили Бога. Независимо от географската ширина или века, винаги е имало стремеж да се проникне през завесите на Непознаваемото, да се разберат тайните на сътворението и най-вече да се стане едно с Източника.

Този копнеж не се ограничава до една традиция, култура или време. Той е универсално движение на душата – стремеж към цялост, смисъл и божествено обединение. Това е зовът, който тихо резонира зад всяка искрена молитва, всяко мистично стихотворение, всеки поглед навътре.

Персийският мистик Хафез разказва една притча за този копнеж. В нея банда крадци открадва рядък диамант. Първоначално те се радват. Но с настъпването на нощта ги обзема страх. Всеки крадец подозира другите в предателство и никой не смее да заспи. Подозренията ескалират, докато накрая разрушават диаманта и безценното съкровище е изгубено. Хафез заключава:

Повечето хора са слаби в математиката,
И те правят това на Бога –
Разделят това, което е неделимо единство […]

Друг важен урок от Хафез гласи:

Чрез всеки
Бог говори.
Така че защо да не бъдем любезни и
да Го слушаме.

Окуражен от тези красиви думи, всеки търсещ може да тръгне на пътешествие – търсене на Божественото, предизвикано от дълбоко желание да се вслуша в Неговия глас. И все пак това пътуване изисква нещо от нас: смелост, търпение и най-вече готовност да бъдем променени.

Класическа алегория на това търсене се съдържа в едно от най-известните произведения на суфистката литература – „Конференцията на птиците“ на Фаридудин Аттар, персийски поет и фармацевт от XII век. Творбата на Аттар вдъхновява Руми, Хафез и много други суфистки поети.

Историята започва със събиране на птици, призовани от птицата папуняк, която символизира murshid или духовния водач. Птиците са изгубени, несигурни и изпълнени с копнеж. Те са чули за Безсмъртния, Simurgh, Царя на царете, който управлява всичко живо. Заедно те решават да го потърсят и да му зададат основните въпроси на съществуването.

Пътуването им е трудно. Те трябва да преминат през седем долини, всяка от които е изпълнена с предизвикателства. Не всички птици са готови да поемат по този път. Някои отказват да оставят семейството си. Други се страхуват от несигурността или са съблазнени от красотата по пътя. Всяка птица има своята причина като отражение на нашите собствени колебания. В крайна сметка само тридесет птици достигат до последната долина, където намират великолепен дворец, но не и цар.

Те претърсват всички зали и коридори, докато намерят огледало. Там, вглеждайки се в собственото си отражение, те осъзнават истината: те са Simurgh. Божественото е било в тях през цялото време. На персийски sī murē означава „тридесет птици“.

Това откровение не е просто символично – то отразява най-дълбоката истина на вътрешния път: че търсещият и Търсеният не са разделени. Нека сега да разгледаме тези седем долини – етапите, през които трябва да премине Странстващият по пътя обратно към Себе си.

1. Долината на търсенето

Тук Странстващият се отказва от всички догми, вярвания и съмнения. Дори и първата стъпка може да бъде трудна. Суфийският учител Сачал Сармаст (Sachal Sarmast) казва:

Първото ти задължение [по пътя] е да изоставиш вярата, неверието (…) и всички религии.

Готови ли сме да се откажем от това, в което вярваме? Да разхлабим хватката на убежденията си и да оставим зад гърба си дори съмненията си? Пътят на истинското учене започва с отучване, като човек постепенно се отвръща от света. Това е началото на изпразването на себе си, за да получим.

2. Долината на любовта

В тази долина разумът остава назад. Любовта става единственият компас. Това не е романтична или сантиментална любов, а изпепеляващ, преобразяващ пламък, който изгаря егото.

Amir Khusrau Dehlavi, великият индийски поет и музикант, пише:

О, Khusrau!
Реката на любовта тече в странни посоки.
Който скочи в нея, се удавя, а който се удави, стига до другия бряг.

Без вяра в крайната цел не можем да започнем. За да стъпим в любовта, трябва да се доверим на Бога. Този етап често е белязан от екстаз, страдание и отдаване.

3. Долината на знанието

Тук светското знание става безполезно. Пробужда се нова интуитивна интелигентност, която позволява на Странника да възприеме божествения ред, който се крие под съществуването.

Ограниченията на рационалното мислене се разкриват и търсещият започва да вижда с очите на сърцето. Истинското знание се поражда от любовта. Там, където има любов, няма „аз“.

Вече не става въпрос за трупане на информация, а за преживяване на мъдростта.

4. Долината на непривързаността

Всички желания и светски привързаности отпадат. Това е сферата на съзнателното „умиране и порастване“.

Един суфийски учител я описва с метафора:

Откъсването е като малко момиченце, което обича своята кукла. То я носи навсякъде, грижи се за нея, дори ѝ прави легло и количка. Но един ден то разбира, че куклата не може да говори. Тя я оставя настрана и предпочита да си играе с истински деца.
Така е и с нас. Ние надрастваме това, което някога ни е очаровало. Най-трудното е да повярваме, че не губим нищо.

Когато създаваме вътрешно пространство, ние правим място за Бога. И все пак тази долина може да бъде източник на болка. Изисква се смелост да издържим на вътрешната празнота и да устоим на желанието да се върнем към фалшивите удобства.

5. Долината на единството

Тук Странстващият вижда, че всичко е взаимосвързано. Бог е над хармонията, многообразието и дори вечността. Това е етап на търпение, спокойствие и отдаване.

Аттар пише:

Който изчезне в Него, се освобождава от самия себе си –
Защото, ако беше в себе си, нямаше да бъде в Него.

Унищожавайте, но не говорете за примирение;
Отдай живота си, но не го пресмятай!
Аз не познавам по-голямо щастие
От това, когато човек се отказва и губи.

Двойствеността започва да се разтваря и душата проглежда за по-висша хармония. Илюзията за разделение изчезва.

6. Долината на недоумението

Тук странстващият е завладян от красотата на Възлюбената. Чудото заменя разбирането. Онова, което някога е имало смисъл, вече няма. Това, което някога е помагало, сега може да пречи.

Нивата на осъзнаване постоянно се променят. Сигурностите се променят. Душата се научава да се ориентира не чрез логиката, а чрез светлината на предаността и доверието.

Както е казал Христос:

Който изгуби живота си заради Мен, ще го намери.

Това недоумение не е объркване, а страхопочитание. Това е моментът, в който душата осъзнава колко е малка – и колко огромна е истината.

7. Долината на унищожението

Себето се разтваря. „Аз“ изчезва. Времето, страданието и разделението изчезват. Странстващият се превръща в празен съд, в който Бог може да живее. Илюзията за идентичност се разтваря.

Руми пише:

Нито един влюбен не би потърсил съюз
ако любимият също не търси.

В това окончателно състояние между търсещия и Търсеното вече няма разстояние. Бог го е намерил и той е намерил Бога.

Светлината се слива в светлината.
Капка се връща в океана.
Вече няма „Аз“ или „Ти“.

Има ЕДИНСТВО.

Тук завършва пътуването, но не и животът. Защото в най-дълбокото единство душата се завръща в света преобразена – не за да избяга от него, а за да излъчва онова тихо присъствие, което няма друго име освен любов.

Неговите анекдоти имат по-дълбоко ниво. Смеем се на тях, на глупостта и простотата на другите, докато не осъзнаем, че същевременно се смеем на нашата собствена глупост.

„На каква възраст си, Ходжа?“

„Четиридесет.“

„Но ти каза същото и когато те попитах преди две години.“

„Да, защото винаги държа на думата си.“

Просто шега? В Западния свят ние вероятно ще го видим от тази гледна точка. Съвсем различно е обаче в Ориента и по-специално в Суфизма. Там такива разкази често са използвани като поучения.

Особено известна личност в подобни легенди е Настрадин Ходжа. Той се появява навсякъде в арабския, персийския и централно азиатския свят и почти всеки мюсюлманин от Маракеш до Пекин е запознат с неговите анекдоти.

На корицата на книжката “Шегите на невероятния Настрадин Ходжа” от Идрис Шах четем:

Владетел на усмихната мъдрост и най-очарователно хитрата фигура в световната литература. Забавни и загадъчни разкази за най-прекрасните щуротии на големият майстор на прикритата духовност, който с намигване държи огледало пред читателя – и по този начин отваря очите му за същественото. [i]

В горната история откриваме човек, който е прикован към миналото и е неспособен да реагира в настоящето. Той пропуска истината, съдържаща се в момента, понеже не може са се освободи от старите си гледни точки, които отдавна са негодни за употреба.

Всички анекдоти на Настрадин притежават по-дълбоко ниво. Смеем се на тях, на глупостта и простотата на другите, докато не осъзнаем, че същевременно се смеем на нашата собствена глупост.

Ако от тази гледна точка можем да реагираме жизнерадостно, това е най-малко знак, сме способни да се вгледаме в себе си от разстояние. Вече не се приемаме толкова на сериозно, но признаваме, че правим грешки, че не сме съвършени.

Личност, която е изпълнена с амбиция за преследване на собствените си егоцентрични цели обикновено няма чувство за хумор. Те отговарят с гняв и съпротива, когато някой държи огледало пред тях.

За Суфите магарето символизира инатливото его, което иска да отстоява своята собствена воля и често не желае да прави това, което учителят му нареди. Въпреки това, няма смисъл да убиваме това его, защото то е необходимо за съществуването ни в този свят.

Една прекрасна история изяснява това:

Настрадин Ходжа казва на своя съсед, че той е в процес да научи магарето си да спре да яде. “Само си представи колко може да спестиш, ако успееш да направиш това. Скоро ще бъда богат човек.“

След няколко дена той отново среща съседа си на улицата.

„Е, Ходжа? Успя ли да научиш магарето си да спре да се храни?“

„О, нямах никакъв късмет“ отговори той, “тъкмо, когато се научи, то умря.“

Има стотици магарешки истории от Настрадин Ходжа, в които отличителните черти на нашето его излизат наяве.

Бих желал да споделя още една:

Настрадин Ходжа язди магарето си с лице обърнато към задницата му.

Селяните го гледали с недоумение. „Но Ходжа, защо яздиш магарето си в обратна посока?“ любопитствали те.

Той им отговорил: „Вие грешите! Яздя го правилно. Магарето просто отива в грешната посока.“

Ако разгледаме този разказ от гледна точка на това, което е казано, виждаме това – противно на очакванията – нашето его е това, което пътува в обратна посока. Нашето вътрешно духовно същество, ходжата, учителят, винаги гледа в правилната посока.

Ето защо, духовният пилигрим често ще показва парадоксално поведение, на което другите ще отговорят с недоумение и недоверие.

Поради тази причина дервиша винаги е считан за глупак, но не го вълнува какво другите мислят за него. Той прави това, което Духът му нареди да направи в даден момент, без значение как то може да изглежда на повърхността.

Историята за Настрадин като просяк изяснява това:

В пазарни дни Настрадин често стоеше на вратата на джамията за да проси, но всеки път, когато хората му предлагаха да избере измежду две монети – една по-голяма и една по-малка – той взимаше по-малката.

Наблюдавайки това известно време хората му казваха: „Ходжа, защо не вземеш голямата монета? Така ще спечелиш два пъти повече за по-малко време.“

„Това може и да е вярно.“ казвал Настрадин, „но ако всеки път взимам по-голямата, хората ще престанат да ми дават каквото и да е. Те всъщност искат да докажат, че съм по-луд от колкото тях. И тогава няма да имам никакви пари изобщо.“

Мисловните процеси и мотиви на стремящия се по духовния път са непостижими и неразбираеми за тези, които са съсредоточени върху материалния свят. По този начин дервиша често влиза в ролята на не просветлен за да представи една истина още по-впечатляващо.

Има прекрасен анекдот, който поставя под въпрос повърхностната вяра в причината и следствието:

Един ден, когато ходжата вървял по тясна уличка един човек паднал от покрив – право отгоре му. Човекът бил невредим, но Настрадин трябвало да бъде отведен в болница.

„Какъв урок научи от този инцидент, Учителю?“ негов ученик го попитал.

„Пазете се да не вярвате в неизбежното, дори причината и следствието да изглеждат неизбежни. И

се пазете от теоретични въпроси като: дали, ако човек падне от покрив ще си счупи врата?

Той падна, но моя врат е счупен.“ [ii]

Защо харесвам толкова много разказите на Настрадин?

Настрадин гледа на неговите собствени и на чуждите грешки с хумор. Той не желае да променя нищо, той се интересува единствено от себепознанието. Той може да наблюдава събитията от определено разстояние и да се справя с тях шеговито. Това отваря възможности за бъдещо развитие, което не е било забелязано преди, поради това, че на него е гледано твърде едностранчиво. Нищо не трябва да бъде – всичко може да бъде.

У Настрадин няма чувство на вина заради неговата глуповатост и не обвинява никой. Той не се старае да скрие нещо, но открито показва своето невежество пред света. Забавлява го, когато открива поведение в себе си и в другите, изглеждащо му напълно откачено.

Настрадин е човека, който е осъзнат за своя произход от вечността и затова има достъп до изначалната мъдрост и от друга страна се чувства като част от тази природа с всички нейни недостатъци и слабости. През очите на вечността, той може да погледне надолу с усмивка към несъвършенството и глупостта на този материален свят и да го понася с любов.

Той може да приеме всичко и не желае да избегне нищо. Радостта и страданието са еднакво важни за него. Той вече не е роб на егото си с всички негови претенции и нужди и вече не го приема толкова насериозно.

По този начин той се издига над сериозността на живота в радостта и любовта на Божието дете, които знаят, че са в безопасност в потока на живота.

Източници:

[i] Идрис Шах, Die fabelhaften Heldentaten des weisen Narren Mulla Nasrudin (The Pleasantries of the Incredible Mulla Nasrudin), изд. къща Хердер, 2013
[ii] От: Идрис Шах, Die Sufis (Суфите), изд. къща Ойген Дидерихс, 1982

Всички останали разкази са взети от Идрис Шах Die fabelhaften Heldentaten des weisen Narren Mulla Nasrudin (The Pleasantries of the Incredible Mulla Nasrudin)

Според него нищо не е изцяло добро или изцяло лошо.
Ето защо той гледа на мита за Сизиф в изненадващо различна светлина от обичайната. Той повдига въпроса: Наистина ли Сизифовския труд е безкрайно мъчение и безплодна работа?

Албер Камю (1913-1960) израства в Типаса, малко селце близо до Алжир. Когато Втората световна война избухва, той е в Париж. Присъединява се към Съпротивата и става главен редактор на забраненото списание “Комбат“.
Драматичните преживявания по време на войната се отпечатват дълбоко в душата му. Как можеш да живееш в свят, който не познава справедливостта? Как би могъл да продължиш напред, без да изпаднеш в отчаяние?

Денят, в който се завръща в Алжир, е дъждовен. Навсякъде се виждат следи от насилието, причинено от войната. Цари тягостна атмосфера. Тогава слънцето пробива облаците и той изведнъж разбира, че красотата на пейзажа е все още там, въпреки войната.
Той осъзнава, че атмосферата от топлото сияние на слънцето, ширналото се море и пеещите птички е останала жива в паметта му.
Това преживяване е от огромно значение в живота му. Затова той пише:

В средата на зимата най-накрая разбрах, че у мен има непобедимо лято.

Именно този спомен за вътрешна светлина му дава смелостта да продължи и към него се завръща в трудни моменти.

“Чужденецът“, „Чумата“ и „Пропадане“ са най-известните му произведения.
„Чумата“, написана през 1947 г., беше препрочитана и обсъждана от много хора по време на коронавируса и дори беше отпечатано ново издание през 2020 г. В „Чумата“ лекарят Бернар Рийо отказва да се примири с епидемията от чума, която причинява смъртта на мнозина.
Той е отдаден на борбата с епидемията с риск за собствения си живот.

Според моето убеждение нямам нищо общо с това да съм герой и светец. Това, което ме интересува, е да бъда човек.

Книгата завършва с решението му да запише преживяванията си „за да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, които им бяха нанесени и за да може лесно да предаде нататък това, което може да се научи от чумата, а именно, че в човека има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.“

Миналата година Бас Хейне – писател, преводач и интервюиращ, отново постави на преден план книгата на Камю По-висша любов. Писма до германски приятел. В тези писма Камю обсъжда, че там, където се появяват власт и жажда за власт, нараства нуждата от съпротива. Въпреки огромното си отвращение към причиняването на болка и кръвопролития, човек е принуден да се впусне в битката. Според Камю, човек губи достойнството си, когато води борба за власт, но го запазва, ако има смелостта, въпреки чувствата си, да се бори за висшите ценности на човешката свобода и любов.

Камю продължава да вижда уязвимостта на всеки човек в съпротивата.
Той е бил атакуван поради този си възглед, но продължава да разпространява ценността на личния морал на приятелството и на човечността.

Винаги идва момент,

пише той в дневника си,

когато хората престават да се бият и унищожават един друг, когато най-накрая пожелават да се обичат такива, каквито са.

Не е ли този „момент“ свързан с нивото на съзнание у човека?

В митовете ние откриваме образи, отразяващи нашето несъзнавано. Митовете могат да помогнат за развитието на човешкото съзнание. Те могат да докоснат нещо същностно и универсално, което се разпознава вътрешно и характеризира пътя на живота. Митовете не са неизменяеми истории. Казано е, че те се формират от всяко ухо, което ги чуе и от всяка уста, която ги разказва. Те претърпяват развитие във времето.

По този начин Камю обръща внимание на един неразкрит аспект от добре познатия ни гръцки мит за Сизиф. Сизиф бил смъртен, който се разбунтувал срещу боговете, презрял смъртта и развил голяма страст за живот. Поради това, той получил най-тежкото наказание: трябвало да избутва нагоре по стръмна планина огромен камък, който всеки път, когато достигал върха, се търкулвал обратно надолу и това отново, и отново го изправяло пред задачата да бута камъка нагоре. Едно напразно усилие.
Тази е причината, поради която безцелната и безнадеждна работа е известна и с названието Сизифов труд.

Камю мисли отвъд камъка, който трябва да бъде избутан нагоре и който отново се връща надолу.
Той ви моли да си представите Сизиф, който спокойно слиза по планината зад своя камък.

Именно по този път обратно надолу, по време на тази пауза, Сизиф предизвика интереса ми,

пише Камю.

Този миг, миг като дъх, който ще се завърне толкова сигурно, колкото и неговата нищета, този миг е мигът на съзнанието.

Слизайки надолу Сизиф осъзнава абсурдността на ситуацията си.

Не отразява ли митът за Сизиф усещането, което понякога сами изпитвате, че това което правите или как живеете, внезапно ви застига като безсмислено и безцелно повторение. По думите на Камю „като нещо абсурдно“. Ставате сутрин, закусвате, работите, ядете, спите и отново ставате. За какво?

Това чувство за отчуждение, за абсурдност, казва Камю, се надига у вас, защото осъзнавате безкрайното повторение на нещата в живота, че няма нищо ново под слънцето, че хората идват и си отиват, и ти осъзнаваш своето собствено ограничение.
За Камю Сизиф е най-абсурдният герой.
„Отново и отново Сизиф се напряга да издигне огромния камък, да го търкаля и избутва нагоре по склона. Виждате изкривеното му лице, бузата притисната към камъка, действието на рамото, задържащо покритата с глина тежест, кракът, който придържа камъка на място, протегнатата ръка, с която го избутва отново нагоре.“

Сизиф на Камю е доведен до осъзнаване. Той има смелостта да се изправи честно пред ситуацията си. Осъзнава, че е по-силен от камъка. Постига победа над материята, над всяка частица от камъка, над всеки отблясък от него, защото приема задачата си отново и отново в пълна съзнателност. Той не бяга от съдбата си.
Гръцкият мит показва ясно, че човек не е свободен да избегне съдбата си. Камю добавя, че осъзнатият човек има свободата да кове сам съдбата и живота си. „Животът“, заключава кратко Камю „не е: примирение.“ Доктор Рийо не се е примирил с чумната епидемия и Сизиф също не се примирява, умишлено поставяйки рамото си под камъка отново и отново.

Трябва да си представим Сизиф като щастлив човек,

пише той. Камю придава на мита допълнителна дълбочина.

Смята се, че Сизиф е бил лукав и затова си е навлякъл гнева на боговете.
Твърди се, че бил майстор в измамите и заблудите, че бил арогантен и че е надхитрил смъртта. Но Омир говори за Сизиф като за най-мъдрият и разумен човек на земята.
Какво кара Сизиф да изследва границите на човешкото съществуване? Камю казва, че Сизиф свободно приема ситуацията, която е осъзнал. Това е чудесно.
Но защо е това презрение към смъртта?

В днешно време все повече откриваме, че съзнанието е и извън човешкото тяло. Хермес Трисмегист твърди в Корпус Херметикум, че съзнанието се разпростира до безкрайност:

И човек, за да се издигне в небесата, не е нужно да напуска земята. Толкова огромно и величествено е това, което обхваща съзнанието му.

Дали нещо в съзнанието на Сизиф говори за безсмъртен живот някъде?

Съвременният Сизиф е човекът, който осъзнава земята, природния свят, в който живее, в който противоречията определят живота, в който всичко живо се издига, пада и угасва отново. И в същото време е човекът, който разпознава гласа на вечността. Той е човекът, който се приближава към първоизточника на целия живот, търсейки, защото изживява, защото знае, че също носи този неизчерпаем източник вътре в себе си. Вътрешният глас на вечността му дава осъзнаването, че в най-дълбоката си същност всичко е едно цяло.

Докато търкаля камъка нагоре и надолу по време на живота си, съвременният Сизиф дарява утеха, приятелство и любов на всички онези, които все още страдат от мъките на безсмисления труд и понасят безнадеждна скръб. Той отдава вниманието, светлината и силата си без да очаква нещо в замяна, точно както Сизиф подлага рамото си под камъка отново и отново. Да помага за изпълнението на делото на небесната светлина в света дава на всеки Сизиф вечна радост.

Литература:

Beeckman, Tinneke: Опознай себе си, Boom, 2024

Камю, Албер, Митът за Сизиф, De Bezige Bij, Амстердам 1963 г.

Камю, Албер, По-висша любов, писма до германски приятел с есе от Бас Хейн, Prometheus, Амстердам, 2024 г.

Камю, Албер, Чумата, De Bezige Bij, Амстердам 2020

Камю, Албер, Дневник, De Bezige Bij, Амстердам, 1969 г.

На седмия си рожден ден Иисус казва на гостите:

Имах сън и в него стоях край морето на един пясъчен бряг. Вълните бяха високи, в дълбините бушуваше буря. Някой отгоре ми подаде жезъл. Взех жезъла и докоснах пясъка и всяка песъчинка оживя; целият бряг се изпълни с красота и песен.^[1]

Точно преди разпъването си на кръста Иисус се обръща към последователите си:

Не плачете за мен, макар да си отивам и да минавам през дверите на кръста, а на следващия ден издигнете сърцата си, защото ще ви срещна при гроба.^[2]

Иисус Христос изпълнява обещанието си през Епохата на Рибите, той преминава през дверите на кръста. Кръстът е пресечна точка на две линии, на силите на вечността, които се разкриват в относителния време-пространствен порядък. Ерата на Рибите е символично представена от две риби, гледащи в противоположни посоки, но свързани чрез кръста на любовта.

Неговото пророчество, съдържащо се в числото седем, може да стане реалност сега в Ерата на Водолея.

Критична точка

Изминали са около 2000 години откакто Словото стана плът, откакто Христос се изяви в материално тяло на земята. В началото на Епохата на Рибите Иисус Христос казва:

Идвам да спася изгубените, а човек е спасен, когато бъде освободен от себе си. Но хората бавно разбират Христовото учение.^[3]

Сега в Ерата на Водолея инерцията ни достига критична точка, криза.

Риби е воден знак и елементът вода се свързва с пречистването. Водолей или Носителят на Водата е въздушен знак и насочва вниманието ни към атмосферата и явленията, които се случват в нея като етерни сили, електричество и магнетизъм.

В Епохата на Рибите, когато човечеството е кръщавано с вода, дейността на Христос е символизирана от жертвения Агнец. Сега в Епохата на Водолея виждаме завръщащия се Христос да се изявява като космична огнена сила. Сега работата на Христос е символизирана от Лъва: една атмосферна огнена сила, която носи трансформация. В проявлението на този космичен огън, наричан още жива вода, основна роля играе планетата Уран. През Водолея тази жива вода, тази огнена атмосферна етерна сила се излива върху човечеството. Водолеят е носител на живата вода:

И тогава човекът, носещ стомната, ще тръгне напред през небесна дъга; знакът и печатът на човешкия син ще се издигнат на източното небе.[4]

През вековете е имало кръщение с вода; съществува и кръщение с огън. Пречистващата вода е освободила пътя за трансформиращия огън. Словото идва преди 2000 години като Агнеца, а сега се завръща като Лъва.

След възкресението Си от гроба Иисус Христос свидетелства:

Аз съм изявата на любовта, възкръснал от мъртвите(…) Живях, за да покажа възможностите на човека. Това, което аз направих, всички хора могат да направят и това, което съм аз, всички хора ще бъдат.^[5]

Христовото откровение е тясно свързано с реализацията на потенциала на човека. Става въпрос за осъзнаване на нашата духовна природа, за придобиване на истинско себепознание и трансформиране на това себепознание в абсолютна реалност, в пълнота на живота.

Християнството е базирано на основата на Вселената и този крайъгълен камък присъства и в човека, разглеждан като микрокосмос.

Аз съм Пътят, Истината и Животът.^[6]

Истината, абсолютното битие, което носи разкритата вселена, се проявява чрез пътя на кръста към нетленния живот.

Жив пясък

Сега в Ерата на Водолея обещанието и пророчеството се преплитат. “„А на следващия ден издигнете сърцата си, защото ще ви срещна при гроба“. Този гроб е мъртвият пясък; нищо повече от марионетка, подмятана от бушуващите вълни. Спасителят, Христовата сила, ни среща отново при гроба, докосва ни и дава възможност на всяка песъчинка да стане истински жива.

Тази висша октава на християнството не е автоматичен процес. Христовата сила ни среща при гроба, но дали и ние също ще бъдем доведени до възкресение зависи от самите нас. Това е свързано с условието, че човек може да бъде спасен, когато бъде освободен от себе си. Силата, която може да ни освободи от самите нас, ни среща в Ерата на Водолея като меч от светлина. Изборът дали да използваме тази огнена мощ по предназначение е наш.

Изгряващо слънце

Духовната огнена мощ на Водолея е била оповестявана от пророците и духовните учители през всички времена. През седемнадесети век класическите розенкройцери пишат:

… след като светът изтрезнее от опиянението на своите отравящи и упояващи го чаши, с радост и ликуване в ранното утро да посрещне изгряващото слънце с отворено сърце, с открита глава и с боси нозе.^[7]

През различните времена това „изгряващо слънце“ се проявява по начина, необходим за съответната конкретна епоха. В Ерата на Рибите духовната светлина дойде при нас изявена като Агнеца. Иисус доказа потенциала на човека, като изяви Христос в себе си. Иисус Христос ни даде спасителното учение и живя според него. Той извърши знамения и доказа всемогъществото на Бог. Той тръгна по пътя на жертвата и на кръста и доказа победата си над смъртта. Възкръсна от гроба на материята.

В Ерата на Водолея срещаме спасителната сила на светлината проявена като Лъва: атмосферната огнена мощ на завръщащия се Христос. Светият Дъх се понася над земята. В материята е забит светлинен меч. Сега става дума за вътрешната реализация на учението, за един освобождаващ живот. Ще стане ли „пясъкът“ истински жив? Възкресение или падение; всичко или нищо.

Запечатаният свитък

В Откровение глава 5 четем за Агнеца, Лъва и запечатания свитък. Текстът е толкова дълбок, че всяко обяснение е интерпретация и част от цялото. Имайки предвид това, сега следват някои идеи.

Свитъкът е надписан отвън и отвътре. Този свитък е самият човек. Отвън е изписан от опита, а отвътре – с Божието Слово. Отвън е написано обещанието, възможността. Отвътре, в центъра на сърцето, е духовното съкровище, което копнее да се изяви. Отвън Агнецът е оставил своя отпечатък в Епохата на Рибите. Това е нашата християнска карма, следите, оставени в нас от докосването на спасителното учение. Сега обаче, чрез огъня на Водолея, буквите във вътрешността на свитъка могат да оживеят. Тогава има баланс между учението и живота; тогава нашата християнска карма се трансформира в Живо Слово.

Но кой може да отвори свитъка? Никой земен човек. Със земното съзнание, с Аз-съзнанието тайната на истинския човек не може да бъде доближена.

Обаче:

Не плачи. Ето, Лъвът от племето на Юда, който е Давидовият корен, превъзмогна, за да отвори свитъка и да разчупи седемте му печата. И погледнах, и ето, всред престола и между четирите живи същества и всред старците стоеше Агнец като пожертван, който имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божи Духа, разпратени по цялата земя. Тогава Той дойде и взе свитъка от десницата на Седящия на престола.^[8]

Бог винаги държи човека за дясната ръка без ние самите да го осъзнаваме. Това означава, че нашето вътрешно Слово, идеята, лежаща в основата на нашия микрокосмос, е божествена. За да достигнем до духовния си произход и до (микро)космичното съзнание, седемте печата на свитъка трябва да бъдат разчупени. Чрез саможертвата на Христос седем освобождаващи сили, седемте лъча на Светия Дух, се свързват със земята. Жертвeният Агнец има седем рога и седем очи. Лъвът се разкрива чрез Агнето. Огнената буря на Водолей се проявява в атмосферата на земята и сега свитъкът може да бъде отворен.

Седем печата

От космична гледна точка завърналият се Христос е разчупил седемте печата. Седем спасителни освобождаващи сили са на наше разположение. През Епохата на Водолея въпросът е дали ние като микрокосмос можем също да разчупим седемте печата, дали нашият малък свят може да се хармонизира с Вселената.

Нашето астрално тяло, тялото на желанията ни, има седем чакри. Тези седем енергийни портала отразяват природата на нашето съзнание. Тъй като нашето съзнание е аз-центрирано, тези седем чакри са запечатани. Ние сме егоцентрични и живеем в ограниченията на времето и пространството. По тази причина чакрите ни могат да асимилират единствено сили, които са от време-пространствения порядък и затова винаги трябва да се борим срещу смъртта и тленността. Ние дишаме смърт.

Христос казва:

Елате при Мене всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви утеша.^[9]

Това е обещанието на Агнеца, което може да бъде осъществено чрез силата на Лъва. Когато сме уморени от материята, упадъка и смъртта, желанието на сърцето ни, ориентацията на сърдечната ни чакра, може да се обърне навътре към центъра на микрокосмоса. Тогава първият печат се счупва и ние отваряме портата на нашето физическо сърце за силите на вечността. Тогава космичният Христос се превръща в микрокосмична реалност, в която можем да живеем чрез новородената си душа. Ново слънце изгрява; стоим на пътя на освобождението. Това е пътят на Светлината, по който се разчупват печат след печат и Живото Слово[10] се разкрива вътре в нас. В крайна сметка седмият печат също ще бъде разчупен. Тогава Пътят, Истината и Животът се сливат в едно абсолютно битие. Бог и човек отново са едно цяло.

^[1] Евангелие на Иисус Христос за Епохата на Водолея, Леви Х. Доулинг (The Aquarian Gospel of Jesus the Christ by Levi H. Dowling), 16: 7.

^[2] Евангелие на Иисус Христос за Епохата на Водолея, Леви Х. Доулинг, 170: 3

^[3] Евангелие на Иисус Христос за Епохата на Водолея, Леви Х. Доулинг, 66: 20

[4] Евангелие на Иисус Христос за Епохата на Водолея, Леви Х. Доулинг, 157: 29

^[5] Евангелие на Иисус Христос за Епохата на Водолея, Леви Х. Доулинг, 178: 26, 178: 45-46

^[6] Йоан 14: 6

^[7] Confessio Fraternitatis R.C.

^[8] Откровение 5: 5-7

^[9] Матей 11:28

[10] Повече информация може да бъде намерена в книгата „Живото Слово“ на Катароза де Петри, глава 17 „Апокалипсисът и задачата на Духовната школа“.

Първият принцип е на менталността, гласящ че „Цялото е Разум, а Вселената е ментална”. За да се разбере това твърдение, трябва да се насочим към Универсалното учение, което твърди, че Бог, Абсолютът, е отвъд Творението, проявеното, и го излъчва, поддържа и движи. Той е Непознаваемия, който става видим чрез творенията си, като едновременно с това е без форма, начало и край. Затова и е разбираемо, че от по-висша гледна точка познаваемата Вселена, в която съществуват човешките същества, е просто мисъл-форма на Абсолюта. Всъщност и хората, за които Свещените писания твърдят, че са създадени по Божи образ и подобие също притежават творчески способности. Дори и в сегашното си състояние на отделеност от Бог те мислят и така създават творения чрез ума си – мисъл-форми, които се оживяват чрез техните чувства и емоции. Така всеки човек има уникален за себе си мироглед и действа в съответствие с това. И така, можем да достигнем до заключението, че от тази гледна точка светът има ментален характер и за отделните хора. Хората, обаче, в повечето случаи не владеят мислите си и собствените им мисъл форми ги принуждават да мислят в тяхна посока, като така ги захранват с енергия и поддържат и по този начин държат хората в плен и ги привързват към земното. Оттук става ясно, че човекът, такъв какъвто е в момента, роб на собствените си творения, не може да е това същество, което е създадено по Божи образ и подобие. Гностикът знае това и се насочва към вътрешния си извор, опитвайки се да живее в съответствие с него, като така се слива и обединява с вътрешния си Бог, прачовека от началото, истинското Божие дете. Така постепенно егоцентричното съзнание на личността се трансформира и слива с вездесъщото съзнание на духовния човек и човекът отново придобива загубената си свобода. Контролът на мисловната дейност играе важна роля в този процес.

Вторият принцип на съответствието гласи „Както горе – така и долу, както долу – така и горе“. Този принцип означава, че финоматериалните нива на този свят напълно съответстват на физическия свят и се определят едни други. Това, което е възникнало в отвъдното несъмнено ще се изяви и на грубоматериално ниво. Освен това и това, което е вътре в човешкото същество винаги се проявява навън, това е неизменен закон. Все пак трябва да се има предвид, че закона се отнася само за съизмерими понятия. Така например хората в момента населяват света на противоположностите, в който всичко е относително и не съществуват абсолютни стойности. Така доброто за едни е зло за други и всеки мери с различен аршин. Затова и нищо в този свят не съответства на Божествения свят на Абсолюта, където самото Творение е Любов и където съществуват съвършени Истина, Мъдрост и Справедливост. Там всички същества са безсмъртни и вечни и са свързани помежду си и си сътрудничат в пълна хармония в един процес на постоянно самоусъвършенстване в една истинска еволюция. Затова с право може да се твърди, че нашия свят е пълна противоположност на божествения свят. Към този свят е насочено съзнанието на гностика, който в работата си се стреми да излъчва и разпространява тези висши стойности.

„Нищо не е в покой – всичко се движи, всичко вибрира“. Това е третия принцип на вибрацията, който означава, че не само фината материя на финоматериалните светове вибрира с определена честота на вибрацията, но дори и видимия с просто око грубоматериален свят трепти, просто трептенията са толкова бавни, че не се забелязват. Тук е важно да се спомене, че колкото е по-висока честотата на трептенията на материята, толкова тя е по-пречистена и свързаното с нея съзнание е на по-високо ниво. Така, когато се премине една определена вибрационна граница във вътрешния процес на пречистване и трансформация, егоцентричното личностно съзнание на човека от този свят може да докосне вездесъщото съзнание на вътрешния Бог, който е скрит в човешкото сърце. Обратното също е вярно – насочването единствено към този свят, към борбата за себеутвърждаване, власт, престиж и други подобни стойности води до все по-дълбоко потъване в материята, привързване към нея и е свързано с понижаване на вибрационната честота, наред с останалото.

„Всичко е двойствено; всичко има полюси; всичко се състои от двойка противоположности; подобното и различното са еднакви; противоположностите са еднакви по природа, но различни по степен; противоположностите се привличат; всички истини са само полуистини; всички парадокси могат да бъдат помирени“. Това е четвъртият принцип на полярността, принципът, който най-добре описва обикновения земен човек. Той е истинско същество на противоположностите, в което всичко постоянно преминава в своята противоположност. Любовта се превръща в безразличие, а понякога и ненавист, омраза. Спокойствието често преминава в гняв, с което човекът вреди на околните, но най-много на себе си. Никоя истина на този свят не е абсолютна, а погледната от друга гледна точка е само полуистина. Постигнатите цели никога не водят до трайно удовлетворение, защото човешкото същество усеща една голяма вътрешна липса, която не може да бъде запълнена с нищо. Това е липсата на връзката със собственото му духовно същество, заспало в сърцето му, една липса, която се демонстрира с безпокойство, което не изчезва докато загубеното единство не се възстанови. Когато човешкото същество започне да работи по възстановяването на това единство, постепенно противоположностите изчезват, защото съзнанието увеличава диапазона си на действие и това, което изглежда като противоположност, парадокс или несъответствие от ограничената гледна точка на егоцентричното съзнание е просто част от цялото за вездесъщото съзнание.

„Всичко тече, навън и навътре; всичко има своите приливи и отливи; всички неща се издигат и падат; люлеенето на махалото присъства във всичко; мярката за люлеенето надясно е мярката за люлеенето наляво; ритъмът се уравновесява.“ Този пети принцип на ритъма обяснява движението между различните противоположности, в което се намира всичко, принадлежащо на този свят. Махалото присъства във всеки и всеки го задвижва и подхранва със собствената си енергия. Ако човек живее живот посветен на духовното същество в себе си и в служба на ближните си в него се отваря нов източник на енергия, при който емоциите и чувствата, свързани със сърцето и астралното тяло намаляват интензивността си и постепенно утихват, а махалото спира по средата, в нулевата точка. В това тихо сърце разцъфтява розата на Новата, безсмъртна душа и тогава човекът застава в средата на всяка противоположност. Той не обича, не мрази, не страда, нито е щастлив, а е неутрален по отношение на всичко от този свят. Но в тази вътрешна тишина струи една особена сила носеща вътрешна радост, щастие, пълнота и удовлетвореност, които не могат да бъдат обяснени с нищо от тази природа. Това са излъчванията от Новата душа, разцъфналата роза на сърцето, благодарение на които смъртното е погълнато от безсмъртието, а противоположностите – от целостта.

„Всяка причина има своето следствие; всяко следствие има своята причина; всичко се случва според закона; случайността е само име за закон, който не e разпознат; има много нива на причинно-следствена връзка, но нищо не убягва на закона.“ Този шести принцип за причината и следствието се отнася до добре познатия на езотериците закон на кармата. А той гласи, че нищо не е случайно и че мислите, чувствата, емоциите и действията ни причиняват карма, обвързване с околните, а с това и към тази природа. Така се привързваме към въртенето на колелото на раждане и смърт и сме ту причина, ту следствие на множество случки в голямата игра на живота ни. Разбирайки това гностикът се пуска от житейската въртележка и утихвайки вътрешно той застава в окото на бурята като непоклатима скала, около която се разбиват вълните на морето на живота. Един такъв кандидат на мистериите разбира думите на свещените писания – „прощавай и ще ти се прости”. Никой не може да преодолее сам кармата от безброй животи, но когато разбере ближния си, причините за постъпките му и разбере, че той самия също е несъвършен като него и наистина му прости изцяло и от сърце, тогава и неговите кармични дългове се опрощават и паяжината от енергийни връзки, която го е омотала и го държи в този свят се разкъсва и изчезва. Действайки по този начин, гностикът се научава да чете от великата Книга на живота. Той знае, че нищо, с което се сблъсква по житейския си път не е случайно, а се е случило, за да му каже нещо, да му помогне да опознае себе си и ближните си. По този начин той все по-добре разбира и начина, по който безсмъртната му душа му подсказва с тихия си глас правилното действие. Той осъзнава все по-ясно природата на божествения свят и неговите закони, които той трябва да приложи в света на противоположностите, за да трансформира себе си и света.

„Родът е във всичко; всичко има своите мъжки и женски принципи; родът се проявява на всички нива.” Последният, седми принцип на рода се отнася до наличието на две движещи сили, мъжка и женска, съответно положително и отрицателно поляризирани, които се излъчват от Твореца и които като си взаимодействат и се допълват взаимно пораждат цялото Творение, както на нивото на света на противоположностите, в който живеем, така и в далеч по-възвишените божествени области. На физическото ниво на нашия свят принципът на рода се проявява с диференцирането на двата пола, мъжки и женски. Тук е важно да разберем, че мъжкия род притежава нещо и от женския елемент, като обратното също е валидно, поради което човешкото същество носи в себе си потенциала за вътрешна хармония. Прекаленото индивидуализиране на човешкото същество и отделянето му от божествения първоизточник обаче направиха така, че двата елемента във всеки индивид са отдавна излезли от необходимия баланс. Затова и бракът като обвързване на индивиди от двата пола отдавна се е превърнал в инстинктивна необходимост в опита да се постигне известна хармония в живота. Доколко това е успешно се показва от самия живот. Гностикът знае, че само силата на новата Духовна душа, породена от духовния принцип в сърцето му, в която мъжкия принцип на Духа и женския на Душата са обединени може да доведе до истинска жизнена хармония и вътрешен мир. А само безрезервното служене на света и човечеството в пълно себеотдаване може да позволи на Духовната душа да пие от извора на Живата вода, излъчванията от висшите божествени области проникващи тази природа, и човешкото същество да достигне до Добрия край, пълната му трансформация и завръщане във Бащиния дом, истинския духовен свят.

Както вълните заливат плажа, така Истината се влива във времето. След това, когато приливът се превърне в отлив, океанът оттегля вълните си в неизмеримите си дълбини. Тогава плажът остава пуст и вятърът разпръсква песъчинките. Но в зората на новия ден водите се завръщат по-мощни от всякога.

Българските земи няколко пъти са ставали свидетел как водите на вечността идват и си отиват. Тракийската цивилизация е била култура на светлината и мъдростта. В тези времена митичният певец Орфей свирел на седемструнната си лира и вибрациите на неговото Слово прониквали в царствата на природата. Той позволявал на всичките си ближни същества да споделят богатството на небесните симфонии. Същото Слово е било предадено чрез мистериите за Дионис. В статия за Древна Тракия, озаглавена „Смесителен съд, изпълнен със събития“^[1], четем:

Има поразителни прилики между мита за Дионис и египетския мит за Озирис! Подобно на Озирис, Дионис е принесен в жертва; точно както тялото на Озирис е скрито в Нил, реката на живота, така Дионис е „непрестанно“ разкъсван от собствените си слуги и слънчевият му дух се разпръсва „по хълмовете, долините и планинските върхове“, така че всичко да може да се прероди.

В същата статия намираме и следното пророческо твърдение:

Тракия с основание е била наричана „земя на светлината на гърците“ [или: „земя на светлината на Духа“]. A може би този обширен регион е съхранил в етерните си сфери спомена за събитията в мистерийните школи от праисторическите времена, подобно на латентни магични сили, очакващи ново време за проявлението си.

Богомилите

Тракийската цивилизация бива погълната от Римската империя и Водите се отдръпват. Доста по-късно, по време на тъмните векове, Словото се завръща чрез гласа на богомилите. Богомилите, „приятелите на Бога“, образуват гностично братство, в което се преподава и се изживява вътрешно християнството. Те го разпространяват и предават факела на Гностичната Светлина на катарите в Южна Франция. Богомилите са също и връзката, брънката между древната мъдрост, идваща от манихеите, и новите култури. До края на XII век богомилите са унищожени и прогонени; същата тъжна съдба по-късно ще сполети и катарите. Водите отново се връщат към своя източник. Плажът отново остава пуст, а пясъкът бива затрупан от тежката карма, причинена от масовото избиване на богомилите.

И все пак „Бог не изоставя делата на Своите ръцете“ и изпраща Словото Си отново. Това е изразено през ХХ век от Петър Дънов, който става великият Беинса Дуно. Учението му се основава на трите универсални принципа: Любов, Мъдрост и Истина.

Човек, който е разбрал Любовта, става безсмъртен. Човек, който е разбрал Мъдростта, става съвършен. Човек, който е схванал Истината, става свободен.[2]

Беинса Дуно е наричан още Учителя на Любовта:

Любовта стои над всякакви народности.

Любовта стои над всякакви религии.

Любовта сама създава религиозните.

В Божествения свят религии няма. Там съществува само Любов. Атмосферата на Божествения свят е Любов. Там всичко диша Любов. Но понеже Любовта не може да се прояви на земята, затова се явяват религиите.

Искате ли обаче да изпълните волята Божия, трябва непременно да заместите религията с Любовта. Тогава всеки, който ви обича, ще бъде свещеник и служител във вашия храм.

Великото в света е да познаем Бога като Любов.^[3]

Тройният съюз на Светлината

Любовта, идваща от душата, е съществена част от великия спасителен план за света и човечеството. Школата на Златния Розенкройц определя този могъщ спасителен план като „Тройният съюз на Светлината: Граал, Катари и Кръст с рози“. Може би това е загадъчно понятие, което няма да бъде ясно за всеки. Отнася се до факта, че за един истински освобождаващ живот следните три аспекта трябва да действат в единство:

• Любов, излъчвана от сърце, в което живее божественото;
• Познание, основано на ментален живот, обновен от Духа;
• Освобождаващи дела, произтичащи от горепосочените любов и познание.

Ако разгледаме този могъщ процес по отношение на самите себе си, говорим за обновяване и трансформация на сърцето, главата и ръцете.

Прилагайки този принцип към гностичните братства и духовните движения, виждаме, че определени групи имат един водещ аспект. Но не трябва да правим това твърде категорично и да мислим, че другите два аспекта не са представени, защото говорим за „Троен съюз“, триединство.

Наименованието „Катари“ обозначава всички групи, в които преобладава душевната любов. В тази категория спадат например богомилите. Става дума за чиста религия. „Любовта сама създава религиозните.“

Обозначението „Кръст с рози“ се отнася за всички братства и мистерийни школи, в които освобождаващото духовно познание е силно застъпено. Например помислете за херметизма, религията на разума.

Понятието „Граал“ се отнася за всички движения, в които освобождаващото действие е силно изразено. Вътрешният граал, изпълнен с любов и мъдрост, се излива, свързва се с материята, което води до освобождаващо действие. Тази група включва например вътрешната алхимия и азиатските движения като будизма. Практикуването и живеенето според духовни ценности е на преден план също и в Индия.

Голямото значение на „Тройния съюз на Светлината“ става очевидно, защото когато действието не се ръководи от любов и мъдрост, фанатизмът и аскетизмът са на прага. Триединството на Светлината търси балансирано и хармонично развитие на пълния човешки духовен потенциал, което води до мъдро, любящо, освобождаващо действие.

България

В статията “Смесителен съд, изпълнен със събития“, четем по-нататък:

В продължение на хиляди години Тракия – поради връзката, която формира между Изтока и Запада – е била важен смесителен съд на култури. Търговията, както и безброй по-големи и по-малки войни, са насърчавали междукултурните процеси, в които много нации – както и техните духовни идеологии – са се смесвали. Персийската и халдейската мъдрост, чак до будистките учения, тук са се преплели с гръцката и малоазийската мъдрост. Дори келтските друиди са достигнали тези земи и са оставили своя отпечатък, след което гърците, а след тях и римляните, са добавили Тракия към своята империя.

Тракия се е намирала приблизително там, където сега са България и Румъния. Траките на север от Дунава се наричат още даки. По тези земи се намират множество останки от тракийски гробници и храмови комплекси. Гробниците изглеждат като малки хълмове в пейзажа. Минувач, който не знае за тях, лесно може да ги сбърка с естествени могили, без да е наясно какви културни богатства крият някои от тях. Тук можете да видите едно интригуващо видео за Древна Тракия.

Славянските племена също попадат в тракийския смесителен съд и е интересно, че Беинса Дуно също говори за „Тройния съюз на Светлината“: разумът и любовта трябва да се балансират във волята. Човек, който е разбрал Истината, на основата на Любовта и Мъдростта, става свободен чрез своите освобождаващи действия.

Балканите са централна точка, врата между Изтока и Запада. Поглеждайки на запад, виждаме, че духовните течения на теософията, антропософията и Розенкройц са разкрили богатство от духовна мъдрост. Поглеждайки на изток, срещаме древна мъдрост, прилагана по много начини. Помислете за многото форми на йога в Индия и за принципа ву вей (wu-wei) на даоизма в Китай. Сега въпросът е: портата отворена ли е, или е затворена? Този въпрос се отнася както за духовния, така и за материалния живот в личен и в глобален мащаб. Отворени ли сме към Гласа на Великите Води, отворени ли сме към гласовете на нашите събратя? Разбираме ли, че можем да се учим както от Духа, така и от ближните ни? Какво означава да отворим портите на сърцето, главата и ръцете си? Това означава да обичаш, да разбираш и да протегнеш ръка, за да помогнеш. Когато направим място в себе си за божественото, тогава божественото свързва всички нас. През отворените порти ние опознаваме Бога като Любов.

Школата на Златния Розенкройц

Школата на Златния Розенкройц е инструмент на „Тройния съюз на Светлината“ и действа в света вече 100 години.

Катароза де Петри, един от гросмайсторите на Златния Розенкройц, казва следното:^[4]

Всяко душевно тяло, а следователно и етерното тяло на Духовната школа, хвърля светлина навън по посока на своите магнитни полюси и като резултат привлича това, към което е насочена неговата светлинна проекция. От това можем ясно да заключим как от пещерата на рождението една светлина проблясва нагоре и как в небето на откровението една петолъчна звезда, една петорна душевно-етерна дреха, и съответно петорното етерно тяло на Духовната школа, започва да излъчва. И тогава ще бъде доказано дали в самата рождествена пещера се поражда живот и е налице активност, която търси Бащиния Божествен дом на Универсалния Живот, или древната огнена хоризонтална змия продължава да се проявява и да се самоподдържа в пещерата. Ако звездата, подобно на тази на Витлеем, свети с върха си, насочен към единия Универсален Божествен Живот, тогава Гностичните Мъдреци на Предшествениците идват от Утринната Земя на Духа, защото са видели сияещата звезда в полето на магнитното излъчване!

Всичко е свързано с Универсалния Живот, който ще се прояви в центъра на душевното тяло, в сърцето на пентаграма.

Школата на Златния Розенкройц е звено във веригата на гностичните братства. Това означава, че гностичните съкровища от миналото, изразени чрез радиационна сила, се предават на магнитното тяло на най-младото братство. Това Универсално Учение, този „Троен съюз“ на Светлината не принадлежи на никого. Единствено самият Бог може да претендира за права върху него.

„Тройният съюз на Светлината“ е великото спасително дело за света и човечеството. Дело на човешки души за човешки души, носени от Светлинната сила на Гносиса. Любовта е силата, която се проявава, за да спаси изгубеното. Познанието обяснява и осветява пътя на освобождението като една реална възможност. Действайки, аспектът на Граала, освобождаващата сила, е пряко свързана с онези, които копнеят за нея. Освобождаващите потоци на вечността, Гласът на Великите води, са свързани като конкретни етерни сили с тези, които търсят Истината. Това е работата за освобождение на душата, която се извършва в местата за конференции на Златния Розенкройц.

По същия начин, по който златните съкровища на траките бавно, но сигурно се откриват от археолозите, Златният Розенкройц има за цел да свърже духовното злато, цялото духовно наследство на всички гностици с поклонниците по пътя на освобождението. За вечното спасение на всички!

___________________________

^[1] Пентаграм, 2006, брой 3

[2] Петър Дънов – мъдрият проповедник на любовта – LOGON

^[3] Беинса Дуно, “Учителят говори“ (изд. Бяло братство)

^[4] ‘Galaad, de Steenhoop der Getuigenis’, De Triomf van de Universele Gnosis.

Ще се опитаме да представим на читателя тези четири нива във връзка с мита за Нарцис.

Цитираме:

Нарцис бил толкова красив младеж, че всички, и мъже и жени, се влюбвали в него, но той не се интересувал от това, а предпочитал да прекарва дните си в усамотение, ловувайки. Сред ухажорите му била и нимфата Ехо, която била принудена винаги да повтаря последните думи от това, което й казвали; била наказана от Юнона, защото я разсейвала с дълги истории, докато другите нимфи, любовници на Юпитер, се криели.

Когато Ехо се опитала да се сближи с Нарцис, той я отблъснал. От този ден нататък нимфата се криела в гората, погълната от несподелена любов, докато останала само глас (оттук и думата „ехо“). Накрая, един отхвърлен от нимфата влюбен помолил Немезида да отмъсти на Нарцис. Нарцис бил осъден да се влюби в собствения си образ, отразен във водата. Той се оплаквал, че не може да го прегърне или да го докосне, и оплакванията му били повтаряни от Ехо. Щом разбрал какво се е случило, Нарцис се оставил да умре, тъгувайки напразно. Когато Наядите и Дриадите поискали да вземат тялото му, за да го поставят на погребалната клада, те намерили на негово място едно цвете, което било наречено на негово име.

Традиционният алегоричен прочит винаги представя негативна картина на мита, като се позовава на себепочитанието или нарцисизма. Дори в определена област на езотериката митът се свързва с падението на духа, който остава затворен в материята.

От друга страна, при „моралния“ прочит, представен в книгата на една швейцарска масонска ложа, картината се променя. Цитираме:

Докато предишното тълкувание сякаш придава мистичен характер на легендата (Нарцис в състояние на летаргия), във втората версия тя придобива дълбоко инициационна стойност, следователно активна и участваща в Субекта, където понятията „красота“ и „смърт“ придобиват съвсем различно значение от това, което обикновено сме свикнали да мислим.

В тази втора интерпретация, Красотата, открита от Нарцис, все пак няма нищо общо с красотата, свързана с неизменността на формата, с привидностите, с орнамента, който украсява много по-важното дихание на душата ни. Нарцис, отразявайки се във водата и усещайки невъзможността на тази любов, открива в този смисъл лека, безтелесна Красота, един вид екстаз, обусловен от откриването на фантастични и неизследвани територии, където факторите време, причинност и пространство са унищожени от пълното сливане между Битието и Природата, в момент на екстаз и чиста магия; територия, където формата отстъпва място на Същността и, по същата причина, където Егото на фройдисткото себетвърждаване се превръща, сякаш чрез вълшебство, в осъзнаването на Аз-а.

Инициационната смърт

Тази концепция за смъртта, или с други думи – инициационната смърт, представлява източникът и произходът на чувството за братство, единството, което отличава Инициационния порядък и представлява неговата изначална цел: всички ние сме Едно. Следователно вече няма разлика между едното и Другият, а се създава ново единство, съставено от множество проявления на една и съща същност. По този начин, в инициационната смърт, егото на себеутвърждаването се превръща в НИЕ на братството и универсалната Любов.

Преди да преминем към „анагогическия“ прочит, е необходимо да си припомним трите вида любов според питагорейско-платоническата традиция, а именно: Ерос, Филос и Агапе.

Ерос е плътска, чувствена, егоистична любов – най-ниската форма на любовта, докато Филос е любовта към родители, деца, приятели; между съпрузи, които са преодолели Ерос, е най-висшата форма на любовта от тази природа.

Агапе е духовната любов, любовта към трансцедентното, всеотдайността, без да се иска нищо в замяна. Сега ще се опитаме да дадем представа от тази последна гледна точка.

Нарцис е роден от водното обкръжение на реката (речният бог Кефис) върху една нимфа (нимфата Лириола).

За него е направено пророчество от гадател (Тирезий), тъй като Нарцис е толкова неразгадаем, че е подложен на изследване от прорицателя.

Той е толкова красив, че кара всички мъже и жени да се влюбват в него, но той ги отхвърля.

Това означава, че той отхвърля Ерос, защото не му съответства вътрешно.

След това среща Ехо, която добре представя Филос като същество, което вече е преживяло своите нещастия и затова предизвиква емоции и интерес. Но двамата не могат да общуват. Въпреки че е дълбоко влюбена, тя не може да говори и затова този вид любов не е за Нарцис, който я отхвърля.

Тогава Немезида може да се намеси и тук я виждаме не като отмъстително същество, което иска да накаже Нарцис за това, че е отхвърлил Ехо, а точно обратното – като водач към освобождението на душата на Нарцис. Защото тя разпознава, че той е готов за Агапе и го води към огледалото (водно), за да може да се изпълни съдбата му.

Защо водно, а не някое от стоте хиляди други видове огледала?

Гледайки се в огледалото, Нарцис се приближава до изначалната бащина субстанция и това ни кара да мислим за възстановяването на праспомена.

Така Нарцис започва да вижда и разбира кой е всъщност, откривайки истинския смисъл на живота.

Той открива, че истинската красота е тази на Единствения в него, този Единствен, когото огледалото на изначалните води, на живата вода, прави възприемчив за него.

Нарцис най-сетне усеща и намира Любовта, на която може и трябва да съответства: онази, която винаги е търсил в себе си и никога не е намирал.

И той се потапя в нея изцяло, докато не изчезва, казвайки като Йоан Кръстител:

Аз трябва да се смалявам, за да може Другият да расте.

Това е ендура.

Първата стъпка към Преображението.

Предопределеният е намерил Пътя към освобождението.

Процесът на алхимична трансформация завършва в Мита, както е описано от Овидий в неговата Метаморфоза: След смъртта си Нарцис се пренася в Хадес (символично фазата „нигредо“) и докато е на река Стикс, продължава да е в контакт с образа, който го преобразява.

Когато Наядите и Дриадите поискали да вземат тялото му, за да го поставят на погребалната клада, на негово място намират цвете с червено венче и златни стълбчета (символично фазата „рубедо“) и шест бели венчелистчета в хексаграм (символично фазата „албедо“).