Няколко дни на място за размишление и дълбоко поемане на въздух. Шумът на вълните по време на пробуждащ вятър; на прибоя в дните след лятната буря; на нежното плискане, когато няма вятър… Те отмиват неспокойните мисли и главата ми изглежда, че започва да се изчиства.

Преди век, морето едва започваше да се открива като място за почивка и то само за богатите. До края на 19-ти век на морето се е гледало като опасно, водно тяло, което може всеки момент да се превърне в поглъщащо чудовище. Но в някои древни култури то е било почитано като Прамайката, от която целия живот на Земята е бил създаден. За мен, прекрасното музикално произведение на Клод Дебюси „Морето“ обединява двете гледни точки във вълнуваща мелодия, която звучи успокояващо, след това пробуждащо, после заплашително. Синтез от доверие, страх, грижа и спокойствие, тъга и утеха. Но морето вече не е онова древно море.

Има една прекрасна нидерландска песен на Баудеуейн де Гроот (Boudewijn de Groot) и Ленарт Нейг (Lennaert Nijgh) от средата на 60-те, която на времето ме порази със своя прост, меланхоличен тон. “De waterdrager” (Водоносецът) разказва за един старец, който носел вода за морето всеки ден, защото се опасявал, че слънцето ще изпари и пресуши морето. Дори тогава това била напълно нелепа идея, а сега, със заплахата от покачващото се морско равнище, е още по-нелепа. Но заглавието и текста съдържат препратка към израза „носене на вода за морето“: да вършиш нещо ненужно и безсмислено. Водоносецът е зает със своята работа по цял ден, а през нощта си почива с удоволствие, знаейки че подсигурил още един ден и е „спасил морето от слънцето“.

Сега, обаче, мисля, че разпознавам по-дълбок слой в него, препратка към божествеността на морето.

Великото първично море, което наричаме Бог, иска да бъде подхранвано. То жадува за нашата любов, за вниманието ни. То чака с безгранично търпение докато настъпи момента, в който ще се обърнем в неуморното си търсене на дълбок, траен мир, трайна любов, вечно единство, които ние никога няма да открием, докато продължаваме да ги търсим извън себе си. Само когато се обърнем към най-дълбокото си вътрешно Себе, когато започнем да напояваме жадуващата Роза в нас с водата на ежедневната ни грижовна любов, само тогава ще започнем пътешествието към трайното единство и мир. Тогава водоносецът на тази епоха, Водолей, идва за да ни помогне с Живата вода, да ни освежи по много директен начин.

Индустриализирания човек на 21-ви век преди всичко е зает да преследва удобства и удоволствия. Освен това, трябва да бъдат намерени практически решения за ежедневните проблеми и въпроси, пред които ни изправя хоризонталният, материален живот. Незабелязано, ние, като човечество, сме се отклонили много от нашата цел. Все повече подчиняваме природното творение на собствената си воля, дори прибягваме до атомно делене и генетична манипулация. А сега, с Изкуствения Интелект създадохме неумолима сила, която в крайна сметка може да ни попречи повече, отколкото да ни помогне. С всяко ново изобретение, ние се сблъскваме с обратното на помощта. С големи, често непредвидими недостатъци и пречки, за което, на свой ред, трябва да бъде измислено ново решение, така ние създаваме огромна верига, която ни завързва все по-здраво за материалния свят.

Дали Нейг и де Гроот са имали прозрение, когато са писали този текст? Чувам стилистичен израз, очертаващ мисленето и поведението на индустриализирания свят – всяко изобретение изглежда като причина за по-голямо самодоволство. „Нищо не може да спре технологията“, чувах често в миналото; изглеждаше като слоган. Но текста също така показва самотника, който мисли, че може да действа срещу този начин на мислене. Нейг и де Гроот видяха детинската надменност у човека, който мисли, че трябва да контролира Земята и нейният най-голям жив организъм. И също така да го спаси от слънцето, когато морето и слънцето обикновено работят най-добре заедно. Но не сме ли всъщност всички ние, същият този разтревожен водоносец? Не притежаваме ли всички склонност да искаме да контролираме живота? Към кое море носим водата си ежедневно?

Една тиха сутрин до морето. Крача бос през ниските вълни на надигащия се прилив. Малки деца си играят с кофички и лопатки в близост до полуразрушен пясъчен замък от предния ден. Те бързат да поддържат водата в ровчето на правилното ниво, сега, когато приливът отминава. Вероятно песента просто е написана за дете, което е изживяло това явление за пръв път и си мисли, че трябва да възстанови отдръпналата се морска вода. Въпреки това се е получила прекрасна песен.

Водоносецът

Boudewijn de Groot – Waterdrager

Като човек потопен от десетилетия в ученията за духовния Гностичен път бях поразен колко естествено творбата на Шагал се поддава на езотерична интерпретация.

Въпреки Хасидските корени на Шагал, които са различни от моите Гностично-Християнски, използваният език от символи, светлина, изгнание и завръщане прокарва мост, пространство на взаиморазбирателство между традициите. Именно това пространство беше причина за породилите се в мене мисли.

Разсъждавах върху силата на изкуството да запечатва страданието и да го издига на едно различно, по-високо ниво. “Бялото разпятие“ е картина не за страданието, а за транформацията на прага между видимото и невидимото. Тя приканва да се вгледаме отново – да погледнем навътре в нас – отвъд историческите събития в метафизичните измерения на болката, търпението и божествения спомен.

Картина като тази ни кара да приемем изкуството не просто като експресия, а като откровение. Тя носи в себе си потенциал за много повече от обикновени естетични размисли. Въздейства като икона, духовен вибрационен носител на универсално послание: страданието може да бъде осветено и мракът може да носи светлина. Наблюдателят е приканен да погледне тази творба с очи и душа, да долови тихия шепот на скрития под повърхността смисъл.

„Бялото разпятие“: мистично видение в исторически времена

Духовната сила на „Бялото разпятие“ се крие в нейната умиротвореност и отказ от видима присъда. Именно тази въздържаност прави картината толкова радикална. И докато някои може да използват изкуството за протест, при Шагал то служи за нещо повече – провокира дълбока транформация чрез изобразеното страдание.

Марк Шагал рисува „Бялото разпятие“ през 1938г. – време на бурни политически и духовни сътресения. Тогава светът става свидетел на така наречената Kristalnacht (Кристална нощ), ужасяваща прелюдия към холокостта. Шагал реагира на преследванията и разрушенията не с пропаганда, а с видение, придаващо духовно измерение на историята.

Без съмнение разпънатата фигура е на препасан с талит и белязан от знаци на своя народ евреин. Около него горят символи на юдаизма: синагоги, свитъци, къщи. Бягат обезумели хора. И същевременно от кръста се излива светлина. Тя сочи не към завоевание, а към свидетелство и търпение.

Картината има далеч по-широки измерения, въпреки че отразява конкретен исторически момент. Тя е не само вик на страдание, но и инициация. Шагал не ни дава отговори – представя тишина и символи. Фигурата на кръста е смирена и същевременно сияйна. Страданието е скрито и свещено. Хаосът около нея се превръща във визуално описание – мистична азбука за откровение и траур.

Изобразеното трансформира историческото събитие в духовен пейзаж. Травмата от изгнанието, горящите храмове, бягството на семействата не са просто буквални трагедии, но и символи на душевната дезориентация и копнеж. Геният на Шагал се крие в неговата способност да преведе конкретната агония на метафизичен език. В този смисъл „Бялото разпятие“ представлява нещо като съвременен вариант на Псалтира: то оплаква, възпоменава и дава надежда.

Marc Chagall  Fair Use

White Crucifixion by Marc Chagall at Art Institute of Chicago

Умиротвореността и интензитета на картината приканват към медитативност. Тя не крещи, а прави разкрития. Тя не обвинява, а отразява. Този вид тишина е език – език на душата. Разпънатата фигура, която сияе насред опустошението наоколо предлага един огромен парадокс: колкото по-голямо е вътрешното страдание, толкова повече светлина се излива.

Скритият смисъл на символ и светлина

Размишлявайки върху творби като тази, няма как да не се почувстваме привлечени от пулсиращите под повърхността потоци на духовната традиция. Древните мистици говорят за завеса между земното и божественото и именно нея Шагал не само изобразява, но и открехва. Неговите символи освен, че сочат отговори, но и вибрират с настоящето. Всеки щрих изобразява спомена от изгнанието и копнежа за завръщане, провокирайки резониращата във времената истина: видимият свят представлява само една дреха върху невидимите реалности.

Съгласно древната Гностична космология, Логосът слиза в материята, за да събуди пръснатите по света божествени искри. Това действие не е за наказание, а с цел – божествена намеса от състрадание. Фигурата на кръста в „Бялото разпятие“ представлява точно такъв вестител: сияйна не въпреки страданието, а именно поради него. Заобикалящата го светлина не е орнаментална, а есенциялна. Той въплъщава в себе си мистерията, позната както на мистика така и на търсещия – светлината се ражда в дълбините.

В Кабалистичната традиция Тикун Олам – възраждането на света – започва отвътре. Пръснатата в мирозданието божествена светлина се събира отново посредством съзнание, страдание и любов. Осветената фигура на Шагал показва, че тази светлина не е толкова далечна, а присъства тук в болката. Това не е символична светлина, а реален зов за събуждане на нашата вътрешна светлина пред лицето на заобикалящия ни мрак.

Идеята за Шекина – вътрешно присъщото, женско божествено присъствие – изпълва картината. Тя се усеща в скърбящия мъж с Тората, бягащите фигури и горящата синагога. Шекина е в изгнание със своите хора, но не ги е изоставила. Тя чака потънала в мъка в пепелищата. Нейното присъствие е натрапчиво, макар и скрито. В юдейския мистицизъм изгнанието на Шекина символизира изгнанието на душата от божественото и тя може да се спаси само заедно с нас.

За гностичния мислител разпънатата фигура е израз на Логоса – божественото Слово попаднало в материята, за да призове искрите обратно към дома. Тя е Първичния Атом, погребаното във всяка душа, божествено семе. Картината ни призовава не да бягаме от страданието, а да го трансформираме. Посредством тази трансмутация душата не се пречупва, а пречиства и се отваря за висшата светлина.

Всеки елемент е преднамерен. Синагогата не е просто разрушена – тя е пречистена. Ръкописите са не само свещени, но и пламтящи спомени. Бягащите фигури не са просто жертви, а понесли искрата напред скитници. Душата продължава своя път.

В творбите на Шагал символите не са орнаменти. Те са врати. В тази картина всяка врата е изход към вечността. В привидния безпорядък всъщност цари ред. Привидната безнадеждност е обгърната от вътрешна светлина. Цялото платно е безмълвно космическо откровение, което не подлежи на описание с думи.

Карта за вътрешно пътуване

За мистичните традиции не е чуждо преминаването на душата през страдание, огън и трансформация. В „Бялото разпятие“ можем да открием нещо като свещена картография, която започва с една историческа трагедия, но води към новораждане. Картината подсказва, че излизането от тъмнината не става с бягство, а чрез трансмутация. Геометрията в нея не е просто артистична, а инициационна.

Композицията на Шагал, макар и хаотична на повърхността, всъщност е смислово подредена. Сякаш е нарисуван свещен ръкопис. Елементите – кръстът, огънят, плачът, светлината – формират духовна геометрия. Всеки образ действа като глиф, приканващ съзерцаващия наблюдател към внасяне на ред в себе си.

Плаващите фигури в горната част на творбата, вероятно души или ангели, предполагат възнесение. Това не е бягство от света, но завръщане към свещеното. Разпънатата фигура е оста. Неподвижната точка във вихрещата се наоколо буря. Тя не се съпротивлява – тя излъчва.

Тази творба призовава онези, които усещат себе си отчуждени – от вяра, принадлежност и смисъл. Тя говори на универсалния език на страданието и светлината. Гностикът познава този път. Кабалистът също го знае. Търсещият го чувства като спомен за нещо отдавна забравено, но много необходимо.

Наблюдаването на тази картина означава вглеждане навътре в себе си. Да се изправиш пред историята като свидетел и същевременно участник в търсенето на вътрешен смисъл, надежда и обновление. Дори и в разрухата винаги остава нещо. И именно от това нещо започва пътуването. Така картината се превръща в порта към вечния град, който носим в себе си.

Картина, която се вглежда в наблюдателя

Да видиш наистина картината „Бялото разпятие“ означава да бъдеш видян от нея. Тя не е пасивна. Не изисква интерпретация, а присъствие. Чака да се съзре святото отвъд страданието, същественото отвъд изгнанието. Приканва към свещено безмълвие.

Творбата се превръща в огледало. Виждаме това, което носим със себе си. Предлага приятелството си на търсещата душа, придава достойнство на болката и оформя безформения копнеж, направляващ вътрешния живот.

Тя не е илюстрация на догма, а икона на трансформацията. Тя е изкуство не на бягството, а на светилището, където отново можем да чуем тихия глас на божественото. Неподвижността е свещена. Тишината е въздигане. Изкуството се превръща в молитва.

Послепис

Връщам се отново към мълчаливата фигура в „Бялото разпятие“. Тя не крещи. Тя не обвинява. Тя търпи, осветява и привлича. Нейната бяла светлина е светлината на душата, която търпеливо понася огъня в руините на света.

За мене „Разпятието“ е знак за вътрешен праг по поетия от мене път – мястото, където нисшето себе се отдръпва започва да се ражда висшето себе. В картината на Шагал това е показано не с помпозност, а с нежност. Неговото виждане ни напомня, че истинската инициация протича тихо, вътрешно и обляна от благодат.

Картината се превръща в огледало за търсещия. Няма фиксиран смисъл и всеки трябва да го открива отново и отново съобразно собствения си опит. Разгръща се вътрешно, като свитък, като всеки път разкрива повече и повече. Тя е жива книга на душата.

Започналото с тъга може да приключи с песен. Кръстът се превръща в мост. Изгнанието е завръщане. А тишината в сърцето на картината не е отсъствие, а явно присъствие в очакване на среща. В него е Ехото на вечното Слово зовящо ни към същественото отвъд видимото.

Благодарен съм за преживяното – за картината, пътя и за възможността да се доближим до излъчваната от изкуството светлина. Пожелавам на всички читатели да открият красотата в нея и да получат искра на спомена – шепот на божествения зов за завръщане у дома.

Референции

Chagall, M. (1965). My Life (E. Abbott, Trans.). Peter Owen Publishers.

De Petri, C. (n.d.). The Living Word. Rozenkruis Pers.

Scholem, G. (1995). Major trends in Jewish Mysticism. Schocken Books.

Idel, M. (1988). Kabbalah: New perspectives. Yale University Press.

Kandinsky, W. (1977). Concerning the spiritual in art. Dover Publications.

Levi, E. (Trans.). (1992). The Nuctemeron of Apollonius of Tyana. Kessinger Publishing.

Tuchman, M. (1985). Chagall: A retrospective. Harry N. Abrams.

Van Rijckenborgh, J. (n.d.). The Egyptian Arch Gnosis. Rozenkruis Pers.

Van Rijckenborgh, J., & De Petri, C. (n.d.). The Gnostic mysteries of the Pistis Sophia. Rozenkruis Pers.

Според така наречения „танцов химн“ в апокрифните Деяния на Йоан Исус е танцувал с учениците си по време на Тайната вечеря. Индивидуалният им опит се разширява в общностно и трансцендентно преживяване, в откровение на универсалните закони.

Целият ни живот е ритъм и звук. Ритъмът и звукът се преплитат във вселената и определят по много начини съществуването ни на земята. „… когато светите нозе на съвършените танцьори вдигнаха прах, земята се появи…“ – се казва в Ригведа, най-древното свещено писание на Индия.

Ведите съобщават, че светът е възникнал от първичен звук и че цялата материя вибрира в определени ритми. Според гръцкия философ Питагор светът е създаден от хаоса чрез звука, чрез хармонията. Той поставя отношенията на планетите една спрямо друга в пропорция с музикалните интервали. Всяко небесно тяло излъчва свой собствен тон и по този начин допринася за хармонията на сферите.

Човешките същества, като микрокосмоси, са поставени в тези космически закони. Космическите закони се отразяват чак до пропорциите на човешкото тяло. Подобно на планетите, всяко човешко същество също излъчва свой собствен архетипен звук. Философите от по-ранните епохи сравняват човешкото същество с монохорд – музикален инструмент с една единствена струна, която се простира от Земята до най-далечния край на зодиака.

Следователно хората могат – повече или по-малко съзнателно – да получат достъп до определени сфери на духовния свят, в които изпитват впечатления и вдъхновения от духовните закони и хармонии. Те могат да изразят възприетото там не само чрез музика, но и чрез съответните форми на движение в материалния свят. Човешкото тяло се оказва чудесен инструмент за това. Това, което Лудвиг ван Бетховен казва в разсъжденията си за музиката, адресирани до Гьоте, важи с еднаква сила и за танцовото изкуство: „Необходим е ритъмът на духа, за да се схване музиката в нейната същност; тя предава предчувствие, вдъхновение от небесните науки, а това, което духът изпитва от нея чрез сетивата, е въплъщение на духовното познание.“

Танцовите изпълнения, подобно на музиката, могат да имат силно въздействие върху човека. В днешния западен свят сме склонни да забравяме, че танцът не е само за развлечение и чувствено удоволствие, но може да служи и за извисяване на духа и усъвършенстване на сетивата. Това архаично познание е било използвано за ритуални цели от различни култури и религии през цялата човешка история. Танцът може да изрази и да донесе чиста радост от живота, може да получи достъп до закоравели и разочаровани сърца, да утеши измъчената от болка душа и да донесе идеята за по-висш план за живота и света.

Интуитивно проникване в тайните на света

Освен постоянно променящите се субективни състояния, човешкото тяло отразява космограми и архетипни структури. В свещения танц танцьорът изобразява геометрични фигури и реда и хармонията на космоса. Такива фигури са например кръгове, свързани с централна точка, различни кръстовидни форми или спирала. Космическите закони обаче не се изобразяват просто така, а танцовите форми се превръщат в живи символи на духовния потенциал. Те не само ни позволяват по-интуитивно проникване в тайните на света и човешката природа, но могат – както в танцьора, така и в зрителя – да разпалят дълбок процес на вътрешна трансформация.

Вероятно най-известното представяне на свещено танцово действие показва индийското божество Шива като космически танцьор. Фигурата на танцьора е поставена в заобикалящо колело. Колелото символизира основните закони на нашия природен ред: постоянната промяна на възникване и изчезване, на последователните прераждания.[1] Аурата на Господ Шива е заобиколена от мощен огнен кръг. Неговият танц показва начина на преодоляване на пространството и времето. Това е танцът на смъртта на нисшата природа, танц на трансформацията към светлината на божествената природа. Той е израз на древната духовна истина, че нисшата природа, егото в своята егоцентричност, трябва да умре, преди божественото човешко същество да се появи в пълния си блясък. Десният крак на Шива е поставен върху демона на обвързаността и неосъзнатостта и показва преодоляването на майя – силата на заблудата, която запечатва душата в преходния свят на привидностите. Самият Шива е показан като победител, на нивото на главата му има крила или лъчи светлина – символ на душата, просветлена от духа.

Шива е недокоснат от постоянното взаимодействие на раждането и смъртта. Неговият танц на разрушението служи за спасяване и обновяване на света. В две от четирите си ръце Шива Натараджа (= Шива, царят на танца) държи символични предмети като барабан, подобен на пясъчен часовник (двойният му звук създава света на противоположностите), и пламък (символизиращ силата на творческото изразяване, разпалвана от духа). Третата ръка е насочена към небето, а четвъртата сочи надолу към вдигнатия ляв крак, който показва изхода от пленничеството в цикъла на преходността. В индийската митология Кришна също е танцуващо и създаващо музика божество.

Индийците, както и древните гърци, са вярвали, че боговете са измислили танците и са научили хората да танцуват. В тяхна чест се изпълнявали танци. В орфическите мистерии поклонението било свещенодействие, извършвано чрез музика и танци. Докато наблюдавали танца, зрителите вътрешно преживявали присъствието на божеството.[2] За разлика от това, което познаваме от християнската традиция, гърците вярвали, че божественото става най-достъпно за хората, като се отвърнат от страданието, обърнат се към радостта, музиката и празничните танцови ритуали. По този начин хората могат да се свържат с божествения свят и с Бога, който е присъщ за тях. Космическите енергии и вибрации могат да бъдат трансформирани в човешки форми на движение.

Дори най-красивото и възвишено изкуство никога не е съвършен израз на божественото. Но то може да доведе до отваряне на човешкото същество за божествените сили.

От суфисткия мистик Руми до нас са достигнали следните думи:

Ако един ден ми се отдаде възможност
да бъда с Теб поне за миг, о, Господи мой,
и светът да е под краката ми,
аз ще започна да танцувам с ентусиазъм.

Целта на въртящия се танц на дервишите е чистотата на сърцето и единението с Бога. Изпълнява се при въртене около собствената си ос в посока, обратна на часовниковата стрелка. Ръцете, които първоначално са кръстосани, се разгъват настрани, като дясната отворена длан е обърната нагоре и приема силите на небето, които се предават през сърцето и пръстите на насочената надолу лява ръка към земята. Дългите черни плащове, които символизират мрака на преходния свят, се свалят в началото на танца, а отдолу се появяват бели одежди (цветът на божествената светлина). Според суфистите свещените действия на танца са дълбоко вътрешно преживяване както за танцьора, така и за зрителя и слушателя на съпътстващата музика. След ритуалното изпълнение участниците напускат осветеното място пречистени и преобразени и отнасят полученото в света.

Християнските църкви през изминалите векове са имали малко усет за духовния потенциал на ритуалния танц. Обикновено са реагирали с отхвърляне и забрани. Макар че сред израилтяните и в ранните християнски общности под влиянието на малоазийските култове свещените танци са били доста разпространени, по-късно църквата иска да се дистанцира от езическите обичаи и от „еретиците“, християните гностици, които практикуват култови танци по древен образец. Танцовите изпълнения или живописните изображения на танцови сцени остават по-скоро изключение, отколкото правило в християнския Запад.

Исус също е танцувал с учениците си

Но не само прочутите учители и философи на „езическата“ древност – Сократ, Платон и Питагор – са изпълнявали ритуални танци със своите ученици. Според така наречения „танцов химн“ в апокрифните Деяния на Йоан Исус е танцувал с учениците си по време на Тайната вечеря. Той ги помолил да образуват кръг, влязъл сред тях и започнал да пее химн:

Благодатта танцува.
Аз ще свиря на флейта,
танцувайте, всички вие. – Амин.
Аз ще вдигна плач,
всички вие изпълнявате
жеста на траура. – Амин.

Осемте
пеят хваление заедно с нас. – Амин.
Дванадесетото число
танцува горе. – Амин.

На Вселената ѝ приляга
да танцува горе. – Амин.

Който не танцува, не признава
това, което се случва. – Амин.

Но ако следвате
моя кръгов танц, вижте себе си
в мен, говорещия,
И когато видиш какво правя
мълчи за моите тайни.
Ти, който танцуваш, знаеш
какво правя, защото твоето е
това човешко страдание,
че аз трябва да страдам. […]

И в края на танцовата церемония:

скочих,
но вие трябва да разберете цялото,
И когато разбереш, кажи:
Слава на теб, Отче! – Амин.

След като Исус танцува с учениците, Той ги напуска.

Ритуалното танцово действие е показано тук като начин да се поднесат универсалните истини и възвишените тайни на онези, които следват пътя на Христос, така че те да могат да ги разпознаят и преживеят според съответното си състояние на съществуване и съзнание, без да оскверняват божествената тайна или да я лишават от крайната ѝ неразгадаемост. По време на процеса на разпъване на кръста Исус се разкрива – според Деянията на Йоан – пред Йоан на Елеонския хълм във вътрешното видение на кръст от светлина и му казва:

И така, нищо от това, което ще кажат, че съм претърпял, но и онова страдание, което показах на теб и на другите, докато танцувахме, не искам да се нарича тайна. Защото това, което ти си, виждаш, ти показах. Но това, което съм аз, го знам само аз, никой друг.

Чрез танцовото действие учениците в крайна сметка могат само да изпитат истината за собствения си изживян духовен път и евентуално да вдъхновят другите да имат подобен опит. В този пеещ и танцуващ химн учениците се движат в кръг около Христос като техен център. Те следват мелодията на флейтата му и неговите указания за движение. Индивидуалният им опит се разширява в общностно и трансцендентно преживяване, в откровение на универсалните закони. Защото „благодатта“ и „осемте“ (символ на вечността) танцуват, а „дванадесетте“ (символ на космическия зодиак) танцуват горе с тях. Само онези, които танцуват и се съединяват с Христос в средата, стават участници в това откровение на божествената тайна. Валидността на това преобразяващо преживяване се потвърждава от учениците, като те многократно пеят „Амин“ в унисон: Така да бъде.

Ритуалното танцово действие, разбира се, е притча. То е представяне на тайната на спасението, на процеса на трансформация в душата – стимул, но не и самият този процес. Така Йоан увещава братята си, след като им разказва за видението си на Елеонския хълм: След като, братя, така видяхме благодатта на Господа и Неговата любов към нас, нека ние, които получихме милост от Него, да Му се поклоним не с пръсти и уста, нито с езици, нито с който и да е телесен орган, а с отношението на душата. […] [3]

Възраждане на една вековна традиция

Познаването на формите на духовната музика и традициите на свещения танц все повече изпадали в забвение. Тогава, в началото на ХХ век, езотерични учители се опитват да възприемат архаичните традиции на ритуалните танци. Чрез евритмията например Рудолф Щайнер се стреми към „обновяване на древното храмово танцово изкуство чрез ново изкуство на пространственото движение“, за да „въведе в света нещо, което е взето от духовното, от духовните закони на самото съществуване на света“. (Р. Щайнер в лекция, изнесена по повод на едно евритмично представление през 1918 г.). Със своите Свещени танци [4] Гурджиев се стреми да намери нови начини да предаде определени космически и духовни истини чрез подходящи физически форми на изразяване. Петър Дънов разработва в България между 1934 и 1942 г. танцовата форма Паневритмия, която има за цел да доведе човека до хармония с природата, вселената и Бога чрез специално композирана музика и ритмични движения. Човешките същества трябва да бъдат насочени, чрез разгръщане на вътрешните им сили и съзнанието им, от материалния свят към духовния. В цикъла „Пентаграм“ танцьорите образуват символа на „космическия човек“.

Във време, когато първоначалната връзка между науката, религията и изкуството до голяма степен е била загубена, преди около 100 години започва интензивно търсене на съвременни начини за възстановяване на единството на тези три области. Ако в по-ранните епохи изкуството се е възприемало като пряк израз на действието на вечните, божествени закони в природата, чието опознаване и преживяване е изпълвало твореца с дълбока благодарност и смирение, то според днешното разбиране и практика изкуството е преди всичко изблик на субективното състояние на твореца като самотен индивид, който се сблъсква със свят, съставен от безброй отделни, фрагментарни проявления и информационно съдържание, които често преживява като безсмислени и заплашителни.

Съвременните танцови спектакли, които не излизат извън рамките на представянето на човека като бездушно, подобно на машина същество, заобиколено от студен, анонимен колектив, чиито движения се задвижват от механичен или цифрово управляван механизъм, могат да покажат само много ограничен аспект на реалността и е малко вероятно да отворят освобождаващи и регенериращи пътища за човечеството.[5]

Намираме се в началото на нова епоха. Старата сигурност във вярата, вековните идеологии и социални институции, както и естетическите идеали, се руши и все по-малко отговаря на изискванията на съвременната епоха. В областта на изкуството, науката и религията се наблюдава трескаво търсене на нови прозрения и форми на изразяване, които да съответстват на съзнанието, чувствителността и физическите потребности на съвременните хора. В хода на тези усилия се преоткриват и преоценяват древни духовни учения и лечебни техники, както и архаични форми на изкуството.

Нашето време се характеризира, от една страна, със сляпо опиянение от живота и удоволствията, прекомерен култ към тялото, егоцентризъм и голям страх от съществуването. От неудобството си от съвременния живот много хора намират убежище в крайни възгледи и поведение. Погледнато в тази светлина, може да изглежда съмнително дали хората, живеещи в днешния западен свят, чието съзнание до голяма степен се отъждествява с физиката им, могат да разберат древната идея за свещения танц като израз на истинския духовен живот в служба на божествения принцип, заложен в тях. От друга страна, съществува и много сериозен интерес към холистичните форми на живот и духовност, в които физическото тяло не остава отделено и изключено, а може да бъде хармонично интегрирано. Същевременно се наблюдава отвръщане от пасивното понасяне и от безкритичното приемане на догматични системи от учения, нарастваща необходимост от индивидуално, творческо ангажиране и участие.

Танците, музицирането и различните форми на творчески дизайн могат да се разглеждат като израз на прозренията и преживяванията по духовния път и със сигурност могат да доведат до повече радост от живота, автентичност, както и до съживяване на преживяванията в общността. Същественото обаче не са творческите форми, с които можем да експериментираме, които могат да бъдат доказани или отхвърлени. Това, което е съществено, е разгръщането на новата душа, която може да бъде стимулирана от тези форми.

Литературна справка:

Hemenway, Priya: Der geheime Code. Die rätselhafte Formel, die Kunst, Natur und
Wissenschaft bestimmt (The Secret Code. Енигматичната формула, която определя изкуството, природата и науката), Кьолн, 2008 г.
Lander, H.M. and Zohner, M.-R.: Meditatives Tanzen (Медитативни танци), Stuttgart 1987
Щайнер, Рудолф: Eurythmie. Die neue Bewegungskunst der Gegenwart (Евритмия. Новото съвременно изкуство на движението), Dornach 1986
Wosien, Maria-Gabriele: Tanzsymbole in Bewegung (Танцови символи в движението), Linz 1994

[1]Човешкото същество като микрокосмос е заобиколено от аура, в която е записана същността на всички преживявания от предишните земни животи и в която всички връзки и желания, съществуващи и в настоящия живот, оказват силно магнитно въздействие върху хората, така че аурата им често е оцветена и помрачена от множество страсти.

[2]Интересно е, че гръцката дума „ентусиазъм“ – далеч от днешната си употреба – първоначално е означавала вътрешно преживяване на Бога.

[3]В мистерията на християнското посвещение „низшето тяло“ се преобразява чрез действието на Христовата сила в нас, така че да стане „подобно на Неговото преобразено тяло“. (Послание на апостол Павел до филипяните) В Първото послание до коринтяните апостол Павел изразява това по следния начин: „Ето, казвам ви една тайна: …всички ние ще се преобразим…, защото тленното трябва да се облече в нетленност, и смъртното – в безсмъртие“. (1 Кор. 15:51 и сл.)

[4]Древно знание и практика, които арменецът научил от едно окултно братство в Мала Азия и пренесъл на Запад.

[5]Съмнителната идеализация на трансхуманизма, създаването на нов тип човешко същество със свръхчовешки способности, което е карикатура и извращение на духовно-душевния човек, ръководен от божествени сили, при всички случаи няма да се окаже жизнеспособен път за онези, които се стремят към истинска връзка с духовния свят и неговите универсални закони.

За канадския певец, композитор, писател и поет Ленард Коен (1934-2016) е казано и написано е много. За неговия специален глас, харизматична личност и големия брой прекрасни песни, които е написал през живота си. Може да си помислите, че това е успешен живот и причина за удовлетворение, но той също е страдал от депресия почти през целия си живот и го прекарва в опити да се излекува от душевната болка, която изживява. Някои казват, че я чуват в меланхоличния тембър на гласа му, мрачно-меланхоличен и в текстовете му, поетични и в много случаи конфронтативни. Самият той е знаел това и не случайно последният му албум носи заглавието „Искаш го по-мрачен?“

В една своя реч през 1964 той пропагандира:

Търсете по всички възможни начини, изследвайте използвайки секс, наркотици, гладуване, но използвайте всичко като средство да търсите Бог, да изживеете съвършенството на Вселената.

Съдейки по начина му на живот и текстовете му, той го е правил по интензивен начин. През 60-те и 70-те на XX век младите хора започват да се задълбочават в източния начин на мислене, откривайки, сред останалите неща, „действието чрез не-деяние“. Понякога това се тълкува като призив да се изоставят всички дейности. В едно по-късно интервю [i], той признава, че наркотиците не предлагат истинска свобода, а точно обратното.

Малко хора са способни да започнат отначало след разрушаването на старите структури; някои изобщо не започват отначало, те спират каквото са правели и не правят нищо повече. Виждал съм прекалено много хора съсипани от „спийд“ и ЛСД.

Очевидно той е бил достатъчно силен за да не бъде унищожен от употребата на наркотици.

За него обаче е имало по-лесни начини да преодолее депресията. Той си създава дневен график, даващ му структура и стабилност. Започва с чаша кафе, свири на китарата половин час и след това сяда на пишещата машина и не е бил смущаван от бъркотията, трупаща се наоколо. Но за него точката, около която се въртеше всичко беше сърцето:

Истинските оръжия за масово унищожение са закоравелите човешки сърца. Ако сърцето омекне, тогава и отношението към живота омеква.

Той повтаря това в много от по-късните интервюта: всичко започва със сърцето, което трябва да е смекчено и отворено. Но това няма да се случи без борба и също така не и чрез нашата свободна воля. Колко е “свободна” той поставя под съмнение [ii].

Обикновено ние сме задействани от рефлексите си да реагираме, а не действаме съзнателно.

За него е очевидно, че възможността да смекчи сърцето и да се направи истинска промяна се появява само по време на катастрофи от каквото и да е естество. И докато може би очаквате той да е изпаднал в неизлечима депресия от преживяното от гонение на семейството му в Русия в началото на миналия век и след това заради собствените си преживявания на провалени връзки, своето собствено несъвършенство, загубата на цялото си богатство и други подобни, самият той изобщо не гледа на това по този начин. Той се е чувствал отговорен за собственото си отношение към живота и използва различни методи да постигне себепознание. Не според някаква фиксирана програма, а еклектично, опитвайки всевъзможни програми за да задържи доброто от него. И най-вече упорствайки по пътя си.

Просто мисля, че опитът да премина през нещо е моята програма.

В интервю от 1980-та той казва, че важността на егото е силно надценена.

Остарявайки постепенно откриваме, че работата ни е незначителна, телата ни са крехки и връзките ни са нестабилни, така че поддържането на егото върху тези основи е безплодно и носи страдание. Единственото разумно нещо, което може да се направи, е егото да стане маловажно. Ако егото успее да отстъпи, да предаде своята воля на висшата воля, надхвърляща нашата собствена, тогава на негово място се появява нещо, даващо ни нещо от по-великото в замяна.

В същото интервю той казва по повод връзките между половете, че мъжът и жената не са тук без причина, че

имаме вътрешен стремеж да боготворим.

Привличането между половете представя нещо по-велико. Тук той говори за истинско единство, нещо, за което толкова много хора копнеят. Но това единство е от напълно различен вид от това на утопичното общество. Цялото му творчество изразява знанието за падението ни от висшето, от първоначалното единство в полето на съществуване на противоположностите, от което човек трябва да се върне в единството. Периодите на неуспехи са решаващи заради противоречието с основни житейски въпроси, както казва той в един от текстовете си:

Във всяко нещо има пукнатина, така светлината прониква в него.

Наскоро открих неговата Книга на милосърдието [iii], която той публикува през 1984 г., годината на петдесетия му рожден ден. Тя съдържа петдесет стихотворения в проза – той самият говори за молитви. Тези стихове свидетелстват за дълбок копнеж, за знанието, че се е изгубил, за чувството на незавършеност, за копнежа за освобождение от ограниченията на този обвързан с времето физически живот, който от самото си начало е подсигурен от неопределеност и непостоянство. Цялата книга излъчва това осъзнаване, това прозрение за възможностите на човека да намери изход в този живот и да вкуси съществуването във вечността.

Стих 9            Благословен си Ти, Който си дал на всеки човек щит на самотата, за да не може да Те забрави. Ти си истината за самотата и само Твоето име я изпраща. Усили самотата ми, за да бъда излекуван в Твоето име, което е отвъд всички утешения, изречени на тази земя. Само в Твое име мога да устоя на препускащото време, само когато тази самота е Твоя, мога да издигна греховете си към Твоята милост.

Той сякаш говори от името на днешния самотен човек, толкова силно индивидуализиран, че има все по-малко и по-малко общо с останалите. Който може би именно заради това се съсредоточава върху търсенето на изначалното единство и може само да се обърне към портата към произхода скрит дълбоко в сърцето. Към Другия в себе си ‘Твоето име, което е отвъд всички утешения, изречени на тази земя‘.

Що се отнася до стилът му Ленард Коен е труден за поставяне в определена категория. Неговите мелодии, текстове и понякога говорещо пеене са уникални. Може би името “трубадур от двадесети век” му приляга най-добре. Думата ”трубадур” произлиза от френската дума “trouver“, която означава „да намериш“.

Проучи всички неща и се придържай към това, което е добро,

както е написано в Евангелията. Неговата майка Маша Коен веднъж казва в интервю: “Ленард е по пътя си към дома.”

Стих 50         Загубих пътя си, забравих да зова Твоето име. Суровото сърце биеше срещу света, а сълзите бяха от изгубената ми победа. Но ти си тук. Ти винаги си бил тук. Светът забравя всичко и сърцето бушува на посоки, но Твоето име сплотява сърцето и светът се издига на мястото си. Благословен е този, който чака в сърцето на пътуващия неговото обръщане.

От интервю с Патрик Уотсън:

Бих желал да живея живот, в който Аз-а е по-слабо преобладаващ. Мисля, че единственият изход от страданието е донякъде да разрешим или да нападнем тази конкретна гледна точка.

Ленард Норман Коен  (9/21/1934 – 11/7/2016) е роден в Монреал в богато православно еврейско семейство с литовски произход. Още от рано той проявява голям интерес към поезия и музика и се запалва по творбите на исанския поет Габриел Гарсия Лорка. Сам се научава да свири на класическа китара. След като написва няколко умерено продавани романа, става познат като (лиричен) поет/певец. Той добива световна слава през 1968 г. С песента си “Сузан“, която за първи път е издадена от канадската фолк певица Джуди Колинс, след което (с няколко междинни прекъсвания) той продължава да пише стихове, композира и пее почти до смъртта си. Той е най-добре познат със своите поетични текстове и харизматичен певчески стил. Неговото име се появява седем пъти в нидерландския Топ 2000 за 2023-та, освен това други певци изпълняват кавър версии на редица от песните му. Творчество му е преведено на много езици.

Източници:

[i] Leonard Cohen Interview (1980): CBC ‘Authors’ with Patrick Watson (youtube.com)

[ii] Leonard Cohen’s Theories on Life, Democracy & the Future | MTV Full 1993

[iii] L.N. Cohen, Book of Mercy, Canongate 1984, ISBN 9781786896865

Обичам тъмните часове на моето съществуване,
в които сетивата ми се удълбочават.
[…]
От тях идва знанието,
че в мен има едно пространство
за втори, необятен живот извън времето.[1]
(Райнер Мария Рилке)

Един друг поет, Георг Тракъл, пише:

Не е ли красиво
в самотните часове на духа
да се разхождаш под слънцето
край жълтите стени на лятото.
И стъпките отекват тихичко в тревата.
Но синът на Пан е винаги заспал
в своя сивкав мрамор. [2]

Когато оставя подобни строфи да резонират в мен свободно, сетивата ми се разширяват. И мога да почувствам, че наистина „в мен има едно пространство за втори, необятен живот извън времето“.

Често се въртя около мистерията на нашето съществуване. И е вярно това, което казва поетът – вървя самичък „край жълтите стени на лятото“. Есента, времето, в което ще бъда „пожънат“, още не е тук. Но стените вече блестят, светлината на непознатото ги осветява отвътре. А защо, на първо място, имам такива стени? Те се въздигат неизбежно от моите чувства и мисли, желания и преценки ме обграждат и затварят в своята капсула. Този „сивкав мрамор“ с коварен характер може да бъде много красив и изящно оформен. В него „синът на Пан е винаги заспал“. Моите психологически активности могат да бъдат насочени към природата, но си остават изолирани, не са едно с живия дъх на съществуването. Те са само отражения, огледални образи. И аз вървя край тези стени, а „стъпките отекват тихичко в тревата…“.

Доста добре познавам „тъмните часове“ на своето съществуване. И сред цялата забързаност на живота самотата на моя дух е винаги с мен – погледът, отправен към празнотата, към това, което е никъде. И един ден осъзнах, че в тези мигове се случва нещо особено, че именно из тази тъмнина работи светлината, и работи вътре в самия мен. Небесните обитатели идват (първом) „невъзприети“, казва Хьолдерлин. Само децата забелязват това веднага и се „устремяват“ (към тях).[3] И това е очевидно защото децата още не са построили стените си.

Светлината е съзидателна. Когато влезе в мен и аз я нося, тя започва да създава. Тя не може да направи друго, освен да разруши стените и да започне да изгражда нещо съвсем различно, нещо живо: едно място на „необятен живот извън времето“. Светлината създава за себе си пространство, което приветства и мен в своите дебри и става моя втора душа.

А вниманието ми беше устойчиво насочено към външния свят. И зидовете вътре бяха създадени като отражение на външното. Но свещените текстове, поезията, размислите, атмосферата на една духовна общност и замечтаният поглед към просторите направиха тези стени порести. По-отчетливо от преди един зов започна да прониква през тях, една светлина от най-вътрешната ми същност. Тя ме призовава, а аз копнея за нея – копнеем взаимно един за друг. Вътрешните ми възприятия се обострят, тъмнината се напуква от една яснота, изгрява нов ден – един друг вид изгрев.

И изпитвам, метафорично казано, една протегната към мен „ръка“, която се опитвам да хвана. Тя ме повежда през стените така, сякаш тях изобщо ги няма. Обгражда ме една тишина, която изгледа като пустота.

В нея изживявам „Аз Съм“ – това „Съм“ се приближава към мен. И е шокиращо просто: в центъра на непознаваемото и отвъд вихъра на личното съществуване – „Аз Съм“. Доколкото това засяга собствения ми живот – аз съм всъщност потенциала си, възможността за пре-творение, осъществяването. И този Друг мой Аз ме поглежда – недостижимият поглежда изявения. И взаимно „се поздравяват“.

Като млад изчетох легендите за Светия Граал. В тях се разказваше за този копнеж и за търсенето на непознаваемото. Моето носталгично вслушване в дълбините сега ми изглежда точно като търсенето на Граала. И след толкова много години изведнъж изглежда е настъпила зората. Това е една жизнена сила, която кондензира и се доказва като душевна субстанция. Светлината е съзидателна и самата тя се превръща в онова, което създава – тя се самополага в „гроба“ на своето създание. В човешкото същество тя приема формата на Граал, който събужда „втория, необятен живот извън времето“.

Обикновено изобразяват тази свещена чаша като бокал. В този съд блика един неизчерпаем извор – в света на светлината няма липси. И е напълно естествено, че бокалът прелива.

Заратустра на Ницше се отваря за бликащото слънце, преливащия извор на светлина. Той се изкачва на планината, придружен от орела и змията си. „… Той те чакаше всяка сутрин, взимаше от теб твоето изобилие и те благославяше заради него.“ Това се случва в продължение на десет години докато Заратустра „се изтощи от мъдростта, получавана по този начин, като пчелата, която се е натоварила с непосилно количество прашец“. [4] Той има нужда от други хора, на които да предаде получената мъдрост.

Душевната сила винаги иска да се разширява, творческият процес винаги се стреми да продължава нататък. Идеята зад всичко е то да бъде в непрестанна трансформация. „Бях гол и вие ме облякохте“ (Матей 25:36), така казва Духът, който броди по света, в търсене на хора, в които може да се изяви като Душа. Духът и неговата Светлина са твърде изобилни за самите себе си. Затова и трябва да има еволюция.

Едно ново присъствие изгрява в мен. Безграничната душа опитва да комуникира с ограничената душа и доколкото може да се съедини с нея – в определени моменти. Това носи напрежения и разтърсвания – трансформацията не е само радост.

Моето тяло е показателно за ограничеността ми. Чрез него съм част от земята. Съкровените, оживяващи области в моето същество не са видими. Те са умопостижими, но също са ограничени. Както и самата планета – налице са грубоматериалните пластове, които можем да видим, както и невидимите енергийни сфери. И в тези скрити области аз оказвам по-друг вид влияние върху нея, както и тя върху мен. Тук ние преливаме един в друг, продължително реагираме енергийно един на друг.

И точно тук, в тези сфери, забелязвам вече няколко години как природата се обръща към мен. Понякога говоря за това с други хора, които се намират на същия път. За моя радост те обикновено потвърждават тези опитности. В сегашните времена Земята се обръща към човешките същества по един доста по-интензивен начин. Тя очаква нещо и го очаква от нас.

Отварям се за енергийните потоци на някое дърво, на група дървета, на леха, на поляна и изпитвам силите, които протичат през мен. Те навлизат в мен чрез привличането, което се появява от моята отдаденост на божествеността. Нима в природата също има такъв копнеж, подобен на моя? Дали земните творения не искат да бъдат въздигнати към съкровения човешки копнеж? Да бъдат взети с него в посоката на техния духовно-душевен произход?

Поетът Райнер Мария Рилке възкликва:

Земя, не искаш ли това: невидимо
да се издигнеш в нас? Не е ли твоята мечта
да бъдеш някой ден невидима? Невидима! Земя!
Какво, ако не трансформация, е твоята
тъй искрена потребност?
Земя, любима моя, аз щя я осъществя. [5]

Ето как копнежът не Земята е намерил словесния си израз. А също и отговорът на човека.

Предназначението на всичко е последващото му развитие и всяко последващо развитие държи началото си в невидимото. Всичко онова, за което отварям вратите си, влиза енергийно в мен и ако божествената светлина присъства в сърцето ми, тя го поема и му предава един нов творчески импулс. И е повече от това, защото то получава от нея и импулса за осъществяването си в посока на пълнотата. Духът съдържа пълнотата, а светлината предава този импулс и така в един дълъг и трудоемък процес Той търси своето осъществяване в материята.

Природата се нуждае от посредничеството на човека. Този, който е на върха на еволюцията, трябва да бъде мостът към Началото. Всичко се връща чрез едно кръгово движение към своя изначален произход. Човек и природа постоянно танцуват в този поток. Степените на човешкото съзнание стимулират тези жизнени вълни, които ни следват. Така Земята се явява една велика алхимична лаборатория, с много фази и процеси. Но за да могат те да се развиват успешно, за да може Началото да продължи да се осъществява плодотворно, в човека трябва да се роди „втората душа“ – пространството, в което присъства изначалният потенциал. Това е голямото значение на един наистина духовен път. Той е необходимост за трансформацията на Земята и нейните създания.

И нещата „знаят“ това. Затова те копнеят за вниманието на човешкото същество, за резонанс между тяхното собствено битие и човешкото. Такъв резонанс е напълно възможен, тъй като цялата природа е компонент на човека. Природата ни изгражда, физически и психологически. Затова ние можем да вземем всичко природно в нас и да го направим част от нашето обръщане, от нашето издигане към божественото, така че да стане импулс за ново развитие. За да се случи, пространството на „втората душа“ е от най-голямо значение.

Рилке опитва да намери думи и за това, като дори навлиза в детайлите на душевния живот:

И тези неща, които живеят
от собственото си загиване,
разбират, че ги възхваляваш;
сами по себе си преходни, те се доверяват на нас,
които сме най-преходни,
за да ги спасим.
И ние ще ги претворим напълно в невидимите си сърца –
о, безкрайност в нас!
Каквито и да сме накрая. [6]

Пред мен се е изправило дърво и аз отварям сърцето си за него. Формата ми и всички негови други качества намират в мен отклик и успяват да се съединят с мен. „Аз, който искам да раста, поглеждам навън и в мен расте дървото“, така го формулира Рилке.[7] Поетът разглежда и онова, което следва. Какво се случва вътре в мен на онези неща, които съм пуснал там вътре през сетивата си: „Намират ли у мен любов?“. [8] И пита:

Нима ограничих така нещата,
с които свикна претъпканото ми сърце?
[…]
Образи, знаци, неотложно взети в мен,
съжалявате ли, че бяхте тук? [9]

Ние си принадлежим. Имаме тази възможност и наистина сме взаимозависими от това – да служим един на друг. Еволюцията все още не е изпълнена, тя трябва да ни доведе до повратния момент на второто раждане, на преображението. Сегашната Земя желае да стане „една нова земя“. И ние сме близо да послужим на тази цел, като допуснем в нас да влезе „едно ново небе“. Животни, растения, околна среда, световен океан, твърда земя – всичко се нуждае от това да бъде проникнато от новите творчески импулси на съзнанието, чрез посредничеството на човешкото същество. Само то може да позволи на празното пространство на сърцето да е изяви, и в него нещата да бъдат пренесени „отдолу нагоре“ към техния духовен произход. Ах, каква задача има човекът! Поетът изповядва:

[…] треперещ, с длани, тежки от безсилие,
аз ги връщам обратно на Бог
и празнувам затварянето на кръга. [10]

[1] Из поемата „Тъмни часове“
[2] Из поемата „Хелиан“
[3] Из поемата „Хляб и вино“
[4] Из „Тъй рече Заратустра“, част I, предговор
[5] Из „Девета елегия“
[6] Из „Девета елегия“
[7] Из поемата „Покана за свързване“
[8] Из поемата „Валдтайх“
[9] Из поемата „Валдтайх“
[10] Рилке като себе си в поемата „За Нике“

Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.

Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.

Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.

И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен…

Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.

Пръстите на мъдростта са му издълбали сигурни думи: „Човече, познай себе си“.

Те имат глас единствено в тишината, а сърцето обича да се преструва.

Истинското познание се намира в душата, която разбира, че боледува.

Човекът обаче иска да сграбчи зорницата, иска религиозно опиянение,

с желязна воля да преодолее смъртта, вечността да му бъде владение.

А гласът в тишината е все така тук, звучи в нищетата човешка,

свободата поздравява сърцето, което е осъзнало своята грешност.

Грешност, направила пътя му сляп, стъпваща в несъзнателността си;

той е отдаден на най-тъмната нощ, а светлината съвсем не понася;

такова сърце е износено, лежи в пепелта на кладата от страх и потиснатост,

затова и човекът се пренася в ума, да се крие от всичко надвиснало.

Светлината на ума обаче е именно мрак, на себето сянката неизменна.

То е готово да се пожертва напълно, за да стопли кръвта вледенена.

Но тук нищетата е само представа, човекът я следва накриво –

като розите, хвърлени пред магаретата – една мъдрост фалшива.

Да се борим срещу този човек, братя мои, да изчистим греха от земята –

аз съм този, който може разумно да съди, аз съм на света светлината.

О, глупак на глупаците, ти не си и изобщо прочел върху камъка думите.

Думите: „Човече, познай себе си!“ – заръка изрично за теб, не за другите.

Същественото не се намира в мотива или в резултата от рисуването, а в самия процес. Художникът упражнява отношение към живота. Той се опитва да настрои работата си така, че да бъде в хармония с Дао. Според китайската традиция с Дао се назовава изначалният принцип, от който е създадено всичко и се поддържа живо. Това е духовно-божествен принцип от висш порядък, който в своята мъдрост далеч надминава рационалното човешко разбиране.

Рисуващият се слива с този висш принцип и се настройва към него. Той не желае повече да бъде действащият, рисуващият, а трябва да осигури възможност на Дао да работи чрез самия него, чрез неговата ръка. Той „прави“ и същевременно не прави. Той стои в активно не-действие. Би могло също да се нарече не-намеса, не-намеса в законите на Дао. Художникът интуитивно оставя тези закони да действат чрез него; той се опитва да се съедини със съзидателната работа на Дао, да го разпознае и пресъздаде в мотива от картината. Чрез процеса на рисуване той се научава да различава в каква степен все още желае да реализира собствената си воля или може да позволи на Дао да работи в него. Понеже Дао е във всичко, а без Дао е нищо.

Упражнявайте не-действие и всичко ще се окаже, че е за добро.

Лао Дзъ